Лий Чайлд
Нищо за губене (1)

1

Слънцето беше поне два пъти по-слабо от онова, което често му се беше налагало да понася, но все пак беше достатъчно горещо, за да се чувства объркан и замаян. Беше много изтощен. Не беше приемал храна от седемдесет и два часа, а вода — от четирийсет и осем.

Не, не беше просто изтощен. Той умираше — и го знаеше.

Картините във въображението му показваха неща, които си отиват.

Лодка с гребла, блъскана от течението на реката, която опъваше прогнилото въже и накрая се откъсваше. Той гледаше през очите на малко момче, седнало на дъното, което безпомощно наблюдаваше как брегът остава все по-далеч.

Или дирижабъл, който леко се поклащаше на вятъра, но после се отделяше от мачтата и бавно се издигаше нагоре, все по-далеч от земята, а малкото момче в коша гледаше миниатюрните фигурки на хората долу, които разтревожено обръщаха лица нагоре и размахваха ръце.

След това картините избледняха, а думите започнаха да му се струват по-важни от тях — пълен абсурд, защото никога не се беше интересувал от думи. Но сега, преди да умре, искаше да разбере кои думи бяха негови. Кои думи се отнасяха за него? Дали беше мъж или момче? Бяха го описвали и по двата начина. Някои бяха казвали: „Бъди мъж.“ Други бяха настоявали: „Момчето не е виновно“. Беше достатъчно възрастен, за да гласува, да убива и да умре — значи беше мъж. Но беше твърде млад, за да пие дори бира, значи беше момче. Дали беше герой или страхливец? Бяха го наричали и по двата начина. Бяха го наричали и откачен, луд, психар, нестабилен, параноичен и увреден психически — и той разбираше и приемаше всички тези думи, с изключение на „откачен“. А какъв трябваше да бъде? Закачен? Като врата на пантите си? Може би хората наистина бяха врати. Може би през тях преминаваха неща. Може би се затръшваха от вятъра. Той дълго мисли по този въпрос, после раздразнено размаха ръце във въздуха. Дрънкаше глупости, като някакъв тийнейджър, който си пада по тревата.

Тийнейджър, който си пада по тревата — наистина беше точно това само преди година и половина.

Той падна на колене. Пясъкът беше поне два пъти по-хладен от онзи, по който често му се бе налагало да ходи, но беше достатъчно горещ, за да го стопли. Падна по лице, изтощен докрай. И знаеше със сигурност, каквато никога не беше изпитвал по-рано, че ако сега затвори очи, повече няма да ги отвори.

Но беше толкова уморен.

Толкова ужасно уморен.

По-уморен от всяко друго момче и всеки друг мъж на света.

Той затвори очи.