Робърт Б. Паркър
Обетована земя (20)

20

Полицаят с рехавата коса се казваше Макдърмът. Той и Джеки Силвия слушаха разказа ми, без да ме прекъсват. Когато свърших, Силвия каза:

— Добре, ще помислим по този въпрос. Къде мога да те намеря?

— В хотела на Дънфи в Хайанис. Или в кантората ми, ако не съм там. Обаждам се там всеки ден — дадох му телефона.

— Ще ти отговорим.

Докато карах към Хайанис, дъвката ми се втвърдяваше все повече и повече. Писна ми да се боря с нея и я изплюх през прозореца пред болницата в Уорам. Боляха ме челюстите и ми се гадеше. Когато паркирах пред хотела, беше време за вечеря и вече не ми се гадеше, а бях гладен.

Сюзън се беше прибрала от своя антикварски поход с абажур стил Тифани, за който бе платила 125 долара. Слязохме в трапезарията, взехме си по една водка, агнешко с магданоз и сладкиш с къпини. Пийнахме по един касисов ликьор и отидохме в танцувалната зала, където изкарахме всички бавни парчета до полунощ. Занесохме си бутилка шампанско в стаята, изпихме я’, легнахме си и заспахме някъде след три.

Когато се събудих, беше единадесет без двайсет. Сюзън още спеше, с гръб към мен, завита до брадичката. Взех телефона и тихичко поръчах закуска.

— Не чукайте — предупредих аз. — Оставете закуската пред вратата. Приятелката ми още спи.

Взех душ и се обръснах. Завит през кръста с хавлиена кърпа, отворих вратата и вкарах в стаята количката. Докато се обличах, пиех кафе и хапвах от различните кифлички, подредени в кошничка. Сюзън се събуди, когато слагах пистолета си в кобура. Закопчах го за колана си. Тя лежеше по гръб, с ръце под главата и ме наблюдаваше. Навлякох летния си блейзър с лъскавите метални копчета и нагласих яката на ризата над реверите му. Можех да съблазня някоя.

— Ще се срещнеш с Хок и онзи, как му беше името? — рече Сюзън.

— Пауърс — отвърнах. — Да. Ще бъдем двамата с Харв Шепърд.

Тя продължаваше да ме наблюдава.

— Искаш ли кафе? — попитах я.

Сюзън тръсна глава:

— Не още.

Хапнах една овесена кифличка.

— Страх ли те е? — попита ме тя.

— Не знам. Не ми се разсъждава по този въпрос. Не виждам какво толкова страшно би могло да се случи днес.

— Харесва ли ти всичко това?

— Да. Иначе не бих го правил.

— Искам да кажа, точно този случай? Знам, че си харесваш работата изобщо. Но харесва ли ти точно това? Искаш да изпързаляш един човек, който е много опасен. Би трябвало да си уплашен, развълнуван или Бог знае какво.

— Не смятам да го пързалям. Ще му поставя клопка.

— Много добре знаеш какво имам предвид. Ако нещата се провалят, той ще те убие.

— Не, не той, някой друг ще го направи вместо него.

— Не измествай въпроса. Ясно ти е какво искам да кажа. Кой прави такива неща, каквито ги вършиш тази сутрин? Кой ще стане, ще вземе душ, ще се обръсне и ще провери патроните в пистолета си?

— Не може ли да си поговорим за това как прекрасно се забавлявахме снощи?

— С всичко ли се подиграваш?

— Не, но този разговор се проточи вече твърде дълго. Моята личност не е най-подходящата тема. Разбираш ли, за тези неща не се говори.

— Защо?

— Защото така.

— Това да не е някакво правило? Някакви самоанализи? За признак на слабост ли го считаш? Или за женско занимание?

— Няма смисъл. Аз съм това, което върша. И да намериш точното определение за него, нищо няма да се промени. Няма значение дали съм уплашен или развълнуван. Важното е дали ще го направя. За Шепърд няма значение защо ще го направя. Важното за него е дали ще го направя.

— Грешиш. Има още нещо. Важно е защо ще го направиш.

— Май най-важното е как ще го направя.

Сюзън ми обърна гръб и се умълча. Пийнах още малко кафе. Монотонното бучене на климатичната инсталация беше доста високо. Бях поръчал да ми донесат „Стандарт нюз“ със закуската и докато мълчахме, разтворих вестника на страницата със закодираните обяви. Бяха поместили моя текст: „Сестри, потърсете ме на 555–1434, Пам“. Прегледах спортната страница и си допих кафето. Беше дванайсет и десет. Сгънах вестника иго поставих на количката със закуската.

— Трябва да вървя, Сюз — рекох.

Тя кимна, без да се обърне.

Станах, сложих си очилата и отворих вратата.

— Спенсър — повика ме тя, — не искам да се караме.

— И аз не искам — ръката ми беше все още на дръжката на вратата.

— Върни се, щом можеш. Липсваш ми, когато те няма.

— И ти на мен — отвърнах.

Оставих вратата отворена, върнах се и я целунах по бузата, близо до слепоочието. Тя се обърна към мен и ме погледна. Очите й бяха мокри.

— Бай-бай — казах аз.

— Бай-бай…

Запътих се към дома на Харв Шепърд със странно усещане в стомаха.

Не знам дали аз бях уплашен, но Шепърд се беше паникьосал така, че човек не можеше да го познае. Чертите му се бяха изопнали и докато пътувахме по Мейн Стрийт до „Холидей ин“, непрекъснато шумно преглъщаше.

— Не е нужно да знаеш какво смятам да правя — казах му аз. — Мисля, че така е по-добре. Приеми, че съм намерил нещо, което ще свърши работа и ти ще се отървеш от всичко това.

— Защо не можеш да ми кажеш?

— Защото е необходимо да се поизлъже, а мисля, че ти не си готов за това.

— Май си прав — рече той.

Хок имаше стая на втория етаж, с изглед към басейна. Когато почукахме, той отвори вратата и ние с Шепърд влязохме. Вдясно имаше бюро с различни питиета, наредени върху него. На едното легло някакъв слаб мъж с рогови очила четеше „Уол стрийт джърнъл“. Кинг Пауърс седеше край една кръгла маса, небрежно облегнал лакти. Пред него бе разтворена счетоводна книга. Надуто копеле.

— Защо сте двама? — попита Пауърс с шлифован глас като на Руди Уоли.

— Ние сме приятели — поясних аз. — Навсякъде ходим заедно.

Пауърс беше висок, изнежен мъж с бледа кожа, дълги червени коси и с рошави кози бакембарди. Носеше спортен костюм в кафяво каре, бял колан, бели обувки, бяла копринена риза с яка над реверите. На кожена верижка около врата му бе закрепен тюркоазен връх на стрела, насочен предизвикателно напред.

— Не съм ти казвал да водиш някакви приятели — рече Пауърс на Шепърд.

— Ще му благодариш, че ме е довел — подхвърлих аз. — Нося ти нещичко, от което чантичката ти доста ще се поиздуе.

— Изобщо не употребявам такива вещи.

— О, съжалявам. Мислех, че в леглото е мацката ти.

Зад гърба ми Хок промърмори под носа си: „Май става напечено“. Оня от кревата вдигна поглед от „Уол стрийт джърнъл“ и се намръщи.

— Хок, разкарай този навлек оттук! — нареди Пауърс.

— Това е Спенсър — обясни му Хок. — Казвах ти за него. Обича да се шегува, но не е мръсник. Поне не винаги.

— Хок, нали чу какво ти казах? Изхвърли го оттук!

— Той говори за пари, Кинг. Може би ще е добре да го изслушаш.

— Ти за мен ли работиш, Хок? Прави каквото ти казвам!

— Не, аз правя само това, което искам. Никога не правя онова, което ми нареждат. Спенсър е същият като мен. Можеш да му викаш, колкото си искаш, но той няма да си помръдне пръста, ако не желае да го направи. По-добре е с Мейси да го изслушате. Говори ти за пари и сигурно не се шегува. Чуй го и ако не ти хареса, ще го разкарам.

— Добре, добре. Е, да го чуем. Хайде, изплюй камъчето — бледото лице на Пауърс се беше позачервило. Гледаше ме в упор. Мейсън седеше изправен в леглото, със спуснати крака. Продължаваше да държи вестника, с пръст върху мястото, до което бе стигнал.

— О’кей, Кинг. Първо, Харв не може да ти плати, поне засега.

— Такива не ми минават.

— Лъскав — казах аз.

— Ъ?

— Лъскав като бял негър. На всичко отгоре и толкова хубаво говориш… Нали разбираш, че ти също си вътре с двата крака.

— Пъхаш се, където не ти е работа, Спенсър, и ще съжаляваш.

— Защо не говориш по същество, Спенсър — рече Хок.

— Имам купувач с около сто хиляди долара, който иска да купи оръжие. Разменям го срещу Шепърд.

— Защо мислиш, че мога да му намеря оръжие?

— Кинг, за сто хиляди ти ще му докараш танцуващ мравояд!

Той се усмихна. Месестите му устни се разтеглиха и усмивката разкри горните му венци.

— Да, може и да му намеря — рече той. — Но Шепърд ми дължи много пари.

Погледът му пробяга по цифрите в счетоводната книга.

— Трийсет бона. Рискувах много с тези пари, дадох му ги срещу честна дума. Разбираш ли? Не мога да го трампя просто ей така.

— О’кей — казах аз. — Ще отидем другаде. Хайде, Харв.

— Ти можеш да правиш каквото си искаш, но приятелчето ти трябва да плати веднага, иначе страхотно ще се разсърдим — подчерта Пауърс.

— Разплащането влизаше в предложението ми. Вие не се съгласихте, така че не се оплаквайте.

Запътих се към вратата. Хок беше на пътя ми. Ръцете му стояха деликатно на хълбоците.

— Хок — рече Пауърс, — Шепърд остава тук.

— Сто хилядарки са много пара, Кинг — подхвърли Хок.

— Хок е прав, мистър Пауърс. — Мейси бе оставил вестника и държеше малък 25-калибров пистолет със седефен приклад и никелово покритие. Навярно в тон с копчетата на ръкавелите му.

— Колко вземаш ти, Спенсър — попита ме Пауърс.

— Трийсет процента. Можеш да ги задържиш срещу заема на Шепърд.

Пауърс замълча. Никой не помръдваше. Беше като при забавен кадър на плейбек.

Хок, застанал нехайно до вратата. Шепърд с изопнати черти на лицето. Мейси с насоченото оръжие. Пауърс, размишляващ на масата.

Прозорецът беше зад гърба на Пауърс и светлината го ограждаше като в рамка. Виждаха се косъмчетата върху плата на сакото му. На ярката светлина грижливо изравнените му бакенбарди изглеждаха златни.

— Кой е твоят клиент? — попита Кинг.

Хок подсвирна между зъби от напрежение. Съвсем лекичко.

— Ако ти кажа, между нас няма да се получи разговор, нали така?

Пауърс се захили. Обърна се към слабия в кревата:

— Мейси — рече му, — аз имам уговорка за голф. Ти оправи тук нещата. — Вторачи се в мен. — И да няма изненади! — предупреди ме той. — Никакви номера! Разбра ли?! Никакви шибани номера! — стана и мина покрай мен, на път към вратата.

— Ясно, без номера — казах.

Пауърс излезе. Мейси прибра 25-калибровия и каза:

— О’кей. Да започваме.

— Той какво, да не играе голф с костюма си от Андерсън Литъл?

— Ще се преоблече в клуба — рече Мейси. — Никога ли не си играл голф?

— Не, когато бях малък, си падах по ръкопашния бой.

Мейси се усмихна за момент, сякаш припали и загаси тутакси някаква лампа. Хок легна в кревата и затвори очи. Шепърд се приближи вдървено към бюрото с питиетата и си наля в голяма чаша. Мейси седна до кръглата маса и аз се присъединих към него.

— О’кей — рече той, — казвай условията.