Робърт Б. Паркър
Обетована земя (12)

12

След като се наобядвахме си поръчахме кафе на терасата край плувния басейн, седнали край бяла масичка, изработена от причудливо усукано желязо, под сянката на един синьобял чадър. В басейна имаше предимно деца, които пляскаха и викаха, докато майките им мажеха краката си с плажно масло. Сюзън Силвърман отпиваше кафе, държейки с две ръце чашата си и гледаше покрай мен. Видях очите й да се разширяват зад слънчевите й очила с цвят на лавандула, обърнах се и видях Хок.

— Спенсър — каза той.

— Хок — казах аз.

— Възразявате ли да седна при вас? — попита той.

— Заповядай, сядай. Сюзън, това е Хок. Хок, това е Сюзън Силвърман.

Хок й се усмихна, а тя каза:

— Здравей, Хок.

Хок придърпа един стол от съседната маса и седна до нас. Зад него стоеше едър мъж с обгоряло от слънцето лице и ориенталски дракон, татуиран от вътрешната страна на подлакътницата на лявата му ръка. Докато придърпваше стола си, Хок кимна към съседната маса и татуираният мъж седна на нея.

— Това е Поуъл — каза Хок.

Поуъл не каза нищо. Той просто седеше, скръстил ръце, и гледаше втренчено в нас.

— Кафе? — обърнах се към Хок.

Той кимна в съгласие.

— Нека бъде обаче айс-кафе.

Направих знак на келнерката, поръчах айс-кафето на Хок.

— Хок — обърнах се аз към него, — трябва да превъзмогнеш този стремеж към анонимност, който имаш. С други думи, защо не започнеш да се обличаш така, че хората да те забелязват, вместо винаги да се размиваш във фона, както правиш ти.

— Аз съм просто един човек в оставка, Спенсър, просто такава ми е природата. Не виждам никаква причина да робувам на облеклото си.

Хок беше обут с бели маратонки „Пума“ с черна лента. Носеше бели широки ленени панталони и съответстваща ленена жилетка, без риза. Поуъл беше по-консервативно облечен, с фланелка на тъмночервени и жълти черти и тъмночервени панталони.

Келнерката донесе на Хок кафето му.

— Вие със Сюзън, отпуската си ли прекарвате тук?

— Да.

— И дума да няма, хубаво е, нали? Кейп си е Кейп. Има атмосфера, каквато обикновено не може да се намери. Разбирате ли? Трудно е да му се даде определение, но сякаш витае някакъв дух на безгрижие. Не е ли така, Спенсър?

— Кажи ми да ти кажа.

— Сюзън — рече Хок, — този мъж е прям човек, разбирате ли? Просто казва всичко открито, направо — според мен, това е страхотно качество.

Сюзън му се усмихна и кимна. Той й се усмихна в отговор.

— Хайде, Хок, остави тези сладки приказки. Ти искаш да знаеш какво правя с Шепърд, а аз искам да знам какво правиш ти с Шепърд.

— Всъщност, става дума за нещо малко по-различно, зависи от коя страна ще го погледнеш. Не става дума за това, че ми пука кой знае колко какво правиш с Шепърд, колкото за това, че искам да спреш да го правиш.

— А-ха — рекох. — Заплаха. Това обяснява защо си домъкнал със себе си Ерик Червения. Знаел си, че Сюзън е с мен и не си искал да си с един по-малко.

— Какъв каза че съм? — обади се Поуъл от своята маса.

Хок се усмихна.

— Продължаваш да си все така остроумен, Спенсър.

Поуъл отново се обади:

— Какъв каза, че съм?

— Поуъл — казах му аз, — трудно е да се правиш на бабаит, когато носът ти се бели. Защо не пробваш да се намажеш с малко плажно масло „Сън Бан“ — отличен, немазен, предпазва от вредните ултравиолетови лъчи.

Поуъл се изправи.

— Задръж си остроумията, човече. Ти какво, подиграваш ли ми се?

— Това, дето си го татуирал на лявата си ръка, портрет на майка ти ли е? — попитах го аз.

Той гледа около минута татуирания дракон на ръката си, след това се обърна отново към мен. Лицето му стана още по-червено и той каза:

— Копеле устато! Сега ще видиш как ще ти наместя чарковете.

— Поуъл, аз не бих, ако съм на твое място — рече Хок.

— Не съм длъжен да понасям да ме залива с лайна някакъв тип като тоя — каза Поуъл.

— Не ругай и не говори мръсотии пред дамата — рече Хок. — Ще търпиш и ще приемеш всичко, което той ти сервира, защото ти не можеш да му излезеш насреща.

— Не ми се вижда да е толкова страшен — рече Поуъл.

Той беше станал и хората край басейна бяха започнали да проявяват любопитство.

— Това е, защото си глупав, Поуъл — каза Хок. — Страшен е, може би е страшен почти колкото мен. Но щом искаш да го пробваш, давай.

Поуъл се пресегна и ме сграбчи за предницата на ризата. Сюзън Силвърман рязко пое дъх.

— Не го убивай, Спенсър — рече Хок. — Той работи за мене.

Поуъл ме издърпа от стола. Аз се оставих да ме издърпа и го ударих с ръката си в адамовата ябълка. Той издаде някакъв хъхрещ звук, пусна предницата на ризата ми и отстъпи назад. Нанесох му два удара с лявата рька, от които вторият — с енергичен замах с цялото рамо и той падна назад в басейна. Когато се обърнах, Хок се смееше насреща ми с широко отворена уста.

— Празноглавците са навсякъде едни и същи, нали — каза той. — Изглежда, че просто не знае каква е разликата между аматьори и професионалисти. — Хок поклати глава. — Дамата ти си я бива обаче. — Той кимна към Сюзън, която беше станала права и държеше някаква бирена бутилка, която вероятно беше грабнала от някоя от масите.

Хок стана, отиде до басейна и изтегли Поуъл навън, небрежно, с една ръка, сякаш мъртвото тегло на един деветдесет килограмов мъж не беше повече от тежестта на един калкан.

Тишината край басейна беше тягостна. Децата продължаваха да висят на ръба на басейна и да гледат към нас.

— Хайде да отидем до колата ми и да поговорим — каза Хок.

Той пусна Поуъл, който се свлече на земята до масичката и закрачи към сградата. Сюзън и аз го последвахме. Когато минавахме покрай рецепцията, видяхме управителят да излиза от офиса си и да се отправя здбързан към терасата.

— Защо не се прибереш в стаята, Сюз — казах аз. — Няма да се бавя много. Хок иска само да му дам някои насоки по бой край брега на басейн. — Връхчето на езика й стърчеше от затворената й уста и тя очевидно го хапеше. — Не си хапи езика — казах. — Остави малко и за мен.

Тя поклати отрицателно глава и каза:

— Ще остана с теб.

Хок отвори вратата на кадилака откъм страната за пътници.

— За мене е удоволствие — каза той на Сюзън.

Ако имаше намерение да се бием, Хок нямаше да избере за целта открит автомобил. Аз последвах Сюзън в колата. Хок заобиколи и се настани на шофьорското място. Той натисна някакво копче и покривът плавно се вдигна. Включи двигателя и пусна климатичната инсталация. Една синьо-бяла полицейска кола с надпис Барнстейбъл спря на паркинга, от нея излязоха двама полицаи и влязоха в мотела.

— Нека да се повозим малко — рече Хок.

Аз кимнах и той включи на скорост, и потегли от паркинга.

— Къде го намери, по дяволите? — попитах Хок.

— Поуъл ли? О, старче. Не знам. Той е някакъв местен суетен глупак. Хората, които ме наеха, ми казаха да работя с него.

— Да не са решили да открият курс за чираци?

Хок сви рамене.

— Притеснява ме, драги, че му трябва да мине още много път, прав ли съм?

— Безпокои ли те, че ченгетата ще го попитат защо се е бил с някакъв турист, кой е бил туриста и кой е бил черният жребец със смешните такъми?

Хок поклати глава.

— Той няма да каже нищо. Тъп е, но не е чак толкова тъп.

Сюзън Силвърман се обади от предната седалка:

— Какво правим ние?

Хок се засмя.

— Въпросът ти е на място, Сюзън. Какво, по дяволите, правим ние?

— Да видим дали мога да се досетя — казах аз. — Мисля, че Харв Шепърд дължи пари на някого, вероятно на Кинг Пауърс, а Хок са го помолили да събере парите. Или може би само да следи за изплащането на вноските и така нататък и да се погрижи нещата да вървят както трябва — казах аз, обърнат към Сюзън. — Хок се справя с тази работа съвсем добре. И след това — изненада, появявам се аз и започвам да работя за Шепърд. Тогава Хок и неговият работодател, вероятно Кинг Пауърс, започват да се чудят да не би Харви да ме е наел, за да противодействам на Хок. Ето защо, Хок се е отбил, за да попита за отношенията ми с Харв Шепърд и за да ме подтикне да скъсам тези отношения.

Кадилакът се движеше почти безшумно по автострадата Мид-Кейп, надолу по Кейп, към Провинстаун.

— Колко близо съм до истината, Хок?

Той сви рамене.

— Аз съм обяснил на хората, които са ме наели, що за човек си ти. Не се надявам да те изплаша и да побегнеш, и не се надявам да те подкупя, но моят работодател би желал да ти даде компенсация за каквито кажеш загуби, ако ти се откажеш от случая.

— През всичкото това време, откакто те познавам, така й не можах да проумея защо понякога говориш като някой счетоводител от Мерил Линч, а друг път като хамалин.

— Това е резултатът от възпитанието в гето. — Той произнесе и двете т-та в думата гето. — На моменти наследствеността ми изскача навън.

— Божичко, как не съм се сетил — казах аз. — В коя част на гетото живееш сега?

Хок се усмихна на Сюзън.

— На „Бийкън Хил“ — рече той. Направи пълен завой с кадилака и се понесе обратно, нагоре по Кейп, към Хайанис… — Както и да е, аз обясних на хората, че ти няма да направиш това, което искат те, каквото и да ти кажа, но те ми плащат, за да говоря с теб и ето, сега аз го правя. Какъв е интересът ти към Шепърд?

— Той ме нае да търся жена му.

— Това ли е всичко? Намери ли я?

— Да.

— Къде?

— Няма да ти кажа.

— Няма значение. Шепърд ще ми каже. Ако ми потрябва да знам.

— Не — поклатих отрицателно глава. — Той също не знае.

— Не си ли му казал?

— Не.

— Защо. Нали затова те е наел.

— Тя не желае да бъде намерена.

Хок поклати отново глава.

— Усложняваш си живота, Спенсър. Прекалено много се задълбочаваш в нещата.

— Това е едно от нещата, които ме отличават от теб, Хок.

— Може би — каза Хок, — а може би приличаш на мен много повече, отколкото искаш да си признаеш. Като изключим това, че не си красив колкото мене.

— Да, но аз се обличам по-добре.

Хок изгрухтя.

— Майната ти. Извинявай, Сюзън. Както и да е, моят проблем сега е дали да ти вярвам. Звучи правдоподобно. Напълно в рамките на твоите възможности, Спенсър. Разбира се, ти не си паднал току-що от камиона със захарно цвекло, който минава през града и ако си решил да лъжеш, би звучало правдоподобно. Още ли работиш за Шепърд?

— Не, разкара ме. Разправя, че щял да ме съди.

— Аз не бих се обезпокоил кой знае колко много относно съденето — рече Хок. — Харв е нещо зает.

— Пауърс ли е? — рекох.

— Може да е той, може да не е той.

Хок кимна. Известно време пътувахме мълчаливо.

— Кой е този Кинг Пауърс? — рече Сюзън.

— Един крадец — казах аз. Изнудване чрез заеми, рекет, проституция, перални на самообслужване, мотели, автомобилен транспорт, селскостопански продукти, Бостън, Броктън, Фол Ривър, Ню Бедфорд.

— Без Броктън вече — уточни Хок. — Анджи Дегамо държи сега Броктън.

— Анджи разкара Пауърс ли?

— Не, някакъв вид сделка. Аз не съм участвал в нея.

— Както и да е — обърнах се аз към Сюзън. — Това представлява Пауърс.

— И ти работиш за него — каза тя на Хок.

— Едно-друго.

— Хок е на свободна практика — казах аз. — Но Пауърс го вика отрано, когато има работа за него.

— И каква е неговата работа? — попита Сюзън, все още обърната към Хок.

— Работата му е свързана с мускули и пищови.

— Аз бих предпочел термина войник на съдбата, драги — каза ми Хок.

— Не те ли притеснява това да причиняваш страдания на хората за пари? — попита Сюзън.

— Не повече, отколкото това притеснява него — Хок кимна към мен.

— Аз не мисля, че той го прави за пари — рече тя.

— Това е причината, поради която аз се нося из Кейп в тази нова кола, докато той кара онази осемгодишна таратайка със сивите кръпки по тапицерията.

— Но — Сюзън се опита да намери точните думи. — Но той върши каквото трябва. Неговата цел е да помага. Твоята — да причиняваш страдание.

— Не е тъй — рече Хок. — Може би той има за цел да помага. Но в същото време работата му харесва. Разбираш ли? Мисълта ми е, че би могъл да бъде социален работник, ако просто иска да помогне. Аз не получавам нищо от това, че навреждам на хората. Понякога просто се случва така. Само че недей да бъдеш толкова сигурна, че ние със Спенсър сме толкова адски различни, Сюзън.

Скоро бяхме отново на паркинга пред мотела. Полицейската кола си беше заминала.

— Ако сте свършили вече да говорите за мен, бих искал да кажа няколко неща, но не искам да ви прекъсвам. Темата е адски вълнуваща.

Сюзън само поклати глава.

— О’кей — рекох. — Говоря ти откровено, Хок. В момента не работя нито за Шепърд, нито за когото и да било. Но не бих могъл да се прибера у дома си и да ви оставя с Пауърс да правите каквото си поискате. Ще се навъртам наблизо, струва ми се, и ще видя дали бих могъл да ви сваля от гърба на Шепърд.

Хок ме погледна безизразно.

— Точно това им казах — рече той. — Казах им, че това ще бъде твоят отговор, ако дойда и разговарям с теб. Но те си плащат. Ще им кажа, че съм бил прав. Не мисля, че това ще ги уплаши.

— Предполагам, че няма — рекох.

Отворих вратата и излязох, и я задържах отворена за Сюзън. Тя се измъкна навън, след това се облегна назад и каза на Хок:

— Довиждане. Не знам точно какво да кажа. Радвам се, че се запознахме не би било подходящо, със сигурност. Но — тя сви рамене, — благодаря ти за возенето.

Хок й се усмихна.

— За мен беше удоволствие, Сюзън. Може би ще те видя пак.

Аз затворих вратата и Хок се плъзна с колата навън от паркинга, безшумно и плавно, като акула, кръжаща в спокойна вода.