Робърт Б. Паркър
Обетована земя (13)

13

— Искам да пийна нещо — рече Сюзън.

Влязохме и седнахме на две от високите столчета, на ъгъла, където барът завива. Сюзън си поръча мартини, а аз — бира.

— Мартини ли? — казах.

Тя кимна с глава.

— Казах, че ми се пие нещо. Наистина.

Тя изпи наведнъж половината мартини и сложи чашата обратно на бара.

— Каква е разликата? — каза тя и ме погледна.

— Имаш предвид мене и Хок ли?

— Ъ-хъ.

— Не знам. Аз не пребивам хората за пари. Не убивам за пари. Той го прави.

— Но понякога ти го правиш без нужда. Като днес следобед.

— Поуъл ли?

— Поуъл. Нямаше нужда да се биеш с него. Ти му го натресе.

Свих рамене.

— Не беше ли така? — настоя Сюзън.

Отново свих рамене. Тя гаврътна остатъка от мартинито си.

— Защо?

Посочих на бармана надолу и казах:

— Още по едно.

Мълчахме, докато той приготви мартинито и наточи бирата, и ги сложи пред нас.

— Да имаш лешници? — попитах.

Той кимна и извади изпод бара една пълна купа. Заведението беше почти празно: една двойка, която привършваше своя късен обяд на другия край на помещението и четирима мъже с вид на играчи на голф, които пиеха някакви смесени питиета на една маса зад нас. Сюзън отпи от второто си мартини.

— Как можеш да пиеш тези неща? — казах аз. — Имат вкус на лекарство за зъби.

— Така си доказвам бабаитлъка — рече тя.

— О — казах.

Хапнах малко лешници. Карето играчи на голф говореха на висок глас. Тонът им бликаше от весело дружелюбие като гласът на някое крупие. Леко отчаян.

— Милиони мъже прекарват живота си по този начин — казах аз. — Седейки и преструвайки се на добри хора пред мъже, на които нямат какво да кажат.

Сюзън кимна в съгласие.

— Не само мъже — каза тя.

— Винаги съм си мислил, че жените все пак го правят по-добре — казах аз.

— Благодарение на ранната тренировка да се преструваш, за да те харесват мъжете — каза Сюзън. — Ще отговориш ли на въпроса ми?

— Защо предизвиках Поуъл ли?

— Ъ-хъ.

— Ти не се отказваш лесно, нали?

— Ъ-хъ.

— Не знам точно защо го закачих. Дразнеше ме като седеше там, но в същото време, като че ли това, което направих, беше правилна стъпка в онзи момент.

— Да покажеш на Хок, че не те е страх?

— Не, не смятам, че това е направило по някакъв начин впечатление на Хок. Това беше вътрешна реакция. Много от нещата, кои го правя, са вътрешна реакция. Ти си праволинеен мислител, искаш да знаеш защо и как е станало дадено нещо, какъв е източникът на проблема, и как да намериш решение за него. Допускам, че това е свързано отчасти с това, че си водещ тип.

— Всъщност, ти обръщаш стереотипа — каза Сюзън.

— Какво? Че жените са емоционални, а мъжете — рационални? Да. Но това винаги са били глупости. В повечето случаи, според мен, е точно обратното. В моя случай поне е така. Аз не разсъждавам по азбучен ред. Вече съм минал четиридесетте и съм правил много неща, и съм се научил обикновено да се доверявам на импулсите си. Имам склонност да мисля в образи и модели, и — как да кажа — цели ситуации.

— Познато — рече Сюзън.

— Все едно, така че, когато ти питаш защо, аз чувствам, че най-доброто, което мога да направя, е да обрисувам ситуацията. Ако разполагах с видеозапис на ситуацията, бих могъл да ти посоча и да ти кажа: „Виж, за това.“

— Щеше ли да постъпиш по същия начин, ако аз не бях там?

— Искаш да кажеш, че съм търсел да се покажа? — Барманът дойде и погледна чашите ни. Кимнах му и той ги взе, за да ги напълни отново. — Може би. — Барманът донесе напитките. — Щеше ли да удариш някой с онази бирена бутилка, ако се беше наложило да ми помогнеш?

— Ах ти, непоправим егоист — рече Сюзън. — Защо не си помислиш, че съм взела бутилката, за да защитя себе си?

— Хвана ме — казах. — Изобщо не си помислих това. Затова ли я беше взела?

— Не — каза тя. — И престани да се хилиш като някой проклет идиот. — Тя отпи малко от третото си мартини. — Самодоволно копеле.

— Направи го, защото аз съм такова страхотно ченге, нали?

— Не — каза тя. Силата на лицето и очите й беше съсредоточена върху мене. — Направих го, защото те обичам.

Двойката в дъното на помещението стана от масата и тръгна да излиза. Жената беше руса с чуплива коса, мъжът носеше бели мокасини и също такъв колан. Когато излизаха от ресторанта, ръцете им се докоснаха и той хвана нейната и я задържа. Аз изпих остатъка от бирата си. Сюзън отпи от мартинито си.

— По традиция — рече тя, — джентълменският отговор на такава забележка е — „И аз те обичам“.

Сега тя не гледаше към мен. Изучаваше маслината на дъното на своето мартини.

— Сюз — казах аз. — Нужно ли е да усложняваме нещата?

— Не можеш да кажеш традиционното нещо ли?

— Въпросът не е в това да кажа „Обичам те“, а в онова, което ще последва след него.

— Имаш предвид любовта и брака, че те идват заедно като коня и впряга ли?

Аз свих рамене.

— Предполагам, че не е задължително. Виждал съм много бракове без любов. Мисля, че би трябвало да е възможно и обратното.

— А-ха — рече Сюзън и отново ме прикова с погледа си.

— Начинът, по който я караме сега, ми се струва добър — казах аз.

— Не — каза тя. — Това е временно и следователно в крайна сметка, безсмислено. Няма по-голяма обвързаност, не предполага никакъв риск и следователно няма истинска връзка.

— Трябва ли човек да страда, за да има истинска връзка?

— Трябва да има риск — рече тя. — Да знаеш, че ако стане невзрачна и неприятна, можеш просто да се махнеш.

— И това означава брак? Много хора си тръгват от брака. За бога, в момента имам клиентка, която е направила точно това.

— След, колко беше, двайсет и две години? — каза Сюзън.

— Една точка за теб — казах. — Тя не е побягнала при първите капки дъжд, нали така? Но нима това има някакво значение? Някое попче, което чете от Библията?

— Не — каза Сюзън. — Но церемонията е видимият символ на обвързването. Обикновено ние превръщаме в ритуал най-дълбоките си намерения, а бракът е начинът, по който сме превърнали в ритуал любовта. Или един от начините.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да се оженим?

— В момента казвам, че те обичам и очаквам някакъв отговор.

— Не е толкова просто, Сюз.

— И вярвам, че съм получила отговора.

Тя стана от бара и излезе. Аз довърших бирата си, оставих една десетдоларова банкнота на бара и тръгнах към стаята си. Нея я нямаше там. Нямаше я и на терасата, нито във фоайето или на паркинга. Потърсих да открия малкия й син шевролет, но него го нямаше. Върнах се обратно в стаята. Куфарът й беше все още на поставката, дрехите й висяха в гардероба. Тя не би се прибрала у дома си без дрехите си. Без мен, може би, но не и без дрехите си. Седнах на леглото и погледнах към червения стол в ъгъла. Седалката беше от пресована пластмаса, краката — четири тънки кръгли пръчки от тъмно дърво, с малки месингови накрайници отдолу. Елегантно. Бях прекалено грамаден и корав, за да заплача. Освен това и твърде стар. Не беше никак чак толкова просто.

Върху бюрото имаше някаква картичка, на която пишеше: „Приятно прекарване в нашия здравен клуб и сауна.“ Съблякох се, изрових чифт бели шорти и някаква сива тениска от бюрото, нахлузих ги и вързах връзките на белите си маратонки „Адидас“ с три черни ленти на бос крак. Сюзън винаги ме ругаеше задето нямам чорапи, когато играехме тенис, но на мене ми харесваше как изглеждам. Освен това е досадно да обуваш чорапи.

Здравният клуб беше един етаж по-долу, застлан с килим, състоящ се от няколко помещения, приспособления за пара, сауна, масажи и една тренировъчна зала с универсален треньор. Когато влязох вътре, насреща ми се усмихна широко един жилав мъж на средна възраст с бели широки панталони и бяла тениска.

— Искате ли едно хубаво натоварване, сър?

— Да.

— Разполагаме с нужното оборудване. Запознат ли сте с универсала, сър?

— Да.

— Както можете да видите, това е една машина за вдигане на тежести, действаща с лостове и ролки като по този начин дава възможност за едно цялостно физическо натоварване, спестявайки неудобството от загуба на време за смяна на тежестите и прочие.

— Знам — казах.

— Нека да ви дам известна представа как действа нашата. Има осем положения на централното звено тук, скамейка за преси, уред за преси над главата…

— Знам — казах аз.

— Отчитането на теглото отляво показва началната тежест, маркировките отдясно сочат допълнителното натоварване в резултат на намаляването на опорната точка…

Качих се на пейката, преместих иглата на прореза, показващ 150, поех си дълбоко дъх и повдигнах тежестта нагоре, докъдето ми стигат ръцете, след което я пуснах обратно. Направих това още два пъти. Треньорът каза:

— Виждам, че сте го правили вече.

— Да — казах.

Той се отправи към треньорската стая.

— Ако имате нужда от нещо, обадете ми се — каза той.

Преместих се на лат-машината, направих 15 движения със 75,15 преси за трицепсите с 40 килограма, минах на въртящия се лост, след това се върнах отново на пейката. Обикновено вдигах същите тежести на пейката, но сега имах нужда да се разтоваря по някакъв начин и преси на пейката със 150 килограма бяха най-подходящото нещо за това. Направих по четири серии от всичко и потта потече през фланелката ми и надолу по вътрешната страна на ръцете ми, така че ми се налагаше непрекъснато да си бърша дланите, за да не се хлъзгат. Когато свърших и си тръгнах, ръцете ми трепереха, а дъхът ми излизаше на пресекулки. Този ден нямаше посетители в здравния клуб. Аз бях единственият и по някое време треньорът беше дошъл и ме бе наблюдавал.

— Хей — подхвърли той, — яко работите, няма шега, а?

— Да — казах. В един от ъглите на тренировъчната зала имаше тежък чувал. — Имате ли ръкавици за онова нещо? — попитах.

— Намират се някакви — каза треньорът.

— Дайте ми ги.

Той ми ги донесе и аз ги надянах и се облегнах на стената, изчаквайки да възстановя дишането си и да престана да усещам ръцете си като гумени. Обикновено за това не ми трябваше толкова дълго време. След около пет минути бях готов за чувала. Застанах близо до него, може би на около двайсет сантиметра разстояние, и започнах да удрям колкото имах сили. Два леви, един десен. Ляв къс, ляво кроше, десен, ляв къс, ляв къс, крачка назад, ляв ъперкут. Трудно е да се удари тежък чувал с ъперкут. Той няма брадичка. Удрях чувала колкото можех и с колкото сили имах, грухтейки от умора. Застанал прав срещу него и стараейки се да пренеса всичката сила, която имах в двайсетсантиметровите удари. Ако никога не сте правили това, нямате представа колко уморително е да удряте нещо. На всеки две минути ми се налагаше да отстъпвам и да се облягам на стената, за да се възстановя.

— Тренирали ли сте някога? — попита ме треньорът.

— Да — отвърнах.

— Веднага си личи — каза той. — Всеки, който дойде тук, пляска по чувала или удря по него. Не могат да устоят да не го направят. Но ще се намери само един от сто, който ще го удари истински и ще знае какво прави.

— Така е.

Върнах се отново при чувала и забих в него левия си юмрук, редувайки различни видове удари, стремейки се да го пробия. Потта се лееше по лицето ми и капеше от ръцете и краката ми. Ризата ми беше подгизнала и започвах да виждам пред очите ми да танцуват черни нетна, като изображения на захаросани сливи.

— Искате ли малко сол? — каза треньорът.

Тръснах отрицателно глава. Сивата ми тениска беше подгизнала и станала черна от пот. Пот се лееше по ръцете и краката ми. От косата ми се ронеха капки. Отстъпих назад от чувала и се облегнах на стената. Дъхът ми свистеше навън и навътре, а ръцете ми бяха изтръпнали и като гумени. Плъзнах гърба си надолу по стената и седнах на пода, с щръкнали нагоре колене, с гръб, опрян на стената, подпрени на коленете ръце и провесена глава и чаках така, докато дишането ми стана нормално и черните петна изчезнаха. Ръкавиците бяха станали хлъзгави от потта, когато ги смъкнах. Станах и ги подадох на треньора.

— Благодаря — казах.

— За нищо — каза той. — Виждам, че когато работите, значи работите, прав ли съм?

— Прав си — казах.

Излязох бавно от залата за тренировки и все така бавно се изкачих нагоре по стълбите. Няколко души ме изгледаха, докато прекосявах фоайето на път към стаята си. Подът на фоайето беше облицован с ръждиво оцветени каменни плочи с размери около 20 х 20 см. Включих климатичната инсталация в стаята си и взех един душ като прекарах продължително време под силната боцкаща струя. Тоалетните принадлежности на Сюзън все още стояха на рафтчето. Подсуших се, облякох си синьо-бяла горна фланела, бели памучни панталони и бели мокасини. Хвърлих поглед към пистолета си. който лежеше на бюрото. „Майната му!“ Чист, уморен и невъоръжен поех по коридора обратно към бара и седнах да пия бърбън.