Метаданни
Данни
- Серия
- Детектив Спенсър (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Promised Land, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валентин Кръстев, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Робърт Б. Паркър. Обетована земя
Превод: Валентин Кръстев, 1992 г.
Редактор: Г. Димитрова
Американска, първо издание.
Дадена за набор на 19. X. 1992 г. Излязла от печат на 16. XII. 1992 г. Формат 56/84/16. 14 печ. коли
Печат ДФ „Балканпрес“
АНД 22
ISBN 954-8271-01-Х
Robert В. Parker. Promised Land
Dell Publishing, 1976
История
- — Добавяне
16
Не ми идваше наум какво да направя за Пам Шепърд, която плачеше. Почистих масата с надеждата, че Сюзън ще измисли нещо. Но тя не бе в състояние да направи нищо. Когато си тръгнахме, Пам Шепърд все още подсмърчаше със сълзи на очи. Беше почти единадесет часа, бяхме преяли и ни се спеше. Сюзън ме покани да прекарам нощта в Смитфийлд и аз приех, което си беше чиста проява на великодушие, като се има предвид колко ме беше ядосала.
— Да не би анонимно да посещаваш онези групови срещи за обсъждане на интимни проблеми, а? — подхванах аз.
Тя поклати глава.
— Не мога да разбера защо съм толкова проклета напоследък — каза тя.
— Не е точно проклета, а натрапчива. Чувствам някакъв непрестанен натиск от твоя страна. Някакво задължение да ти се обяснявам.
— А на тебе не ти харесва натрапчива жена, нали?
— Не започвай отново и недей да бъдеш толкова адски чувствителна. Знаеш, че не съм привърженик на стереотипа. Ако си мислиш, че се безпокоя от размяна на ролите и за това, кой на чие място е, значи, че си загубила много време, без да ми обръщаш внимание.
— Вярно е — каза тя. — Малко съм притеснена от цялата тази работа.
— Коя цяла работа? Това е един от проблемите ми. Аз мисля, че познавам добре правилата на играта, но не знам каква е играта.
— Взаимоотношенията между мъжа и жената, струва ми се.
— Изобщо, или между мен и теб?
— И двете.
— Страхотно, Сюз, ето че уточнихме нещата.
— Не се занасяй. Мисля, че една жена на средна възраст и неомъжена трябва да се замисли над феминизма, правата на жените и отношенията между мъжете и жените. А това, разбира се, включва и нас двамата. Ние държим един на друг, срещаме се, това продължава, но от него не излиза нищо. Не върви наникъде.
— Имаш предвид женитба ли?
— Не знам. Мисля, че не точно това. Господи, нима все още съм толкова конвенционална? Знам само, че у нас има някакво чувство за — незавършеност. О, може би трябва да говоря само за себе си, в мен има такова чувство и аз гледам по този начин на връзката ни.
— Всеки случай, не е просто чук-чук-мерси-мадам.
— О, знам, че не е. Онова не е връзка. Знам, че за теб не съм просто един хубав задник. Знам, че знача нещо за тебе. Но…
Платих си петнайсетте цента на моста на Мистик ривър и продължих с колата надолу по северния склон, край барикади от железни конструкции, монтирани навярно при строежа на моста.
— Не знам какво не ми е наред — рече тя.
— Може на мен нещо да не ми е наред — отвърнах.
По това време на нощта нямаше много коли по североизточната експресна магистрала. Имаше лека мъгла и фаровете разстилаха пред нас ветрила от светлина.
— Възможно е — каза тя.
Отвъд солените блата, в далечината блестяха светлините на заводите „Дж. И. Ривър“. За бизнеса няма почивка.
— Да се обяснявам е нещо, което много не ми се отдава, за разлика от пиенето на бира и дрямката. Да се обясняваш е трудна работа. По-добре ме наблюдавай и ще разбереш що за човек съм. Всъщност аз винаги съм си мислел, че ти ме познаваш.
— И аз мисля така. Голяма част от онова, което знам за теб, е добро, а част от него е наистина най-доброто, което съм срещала.
— А-ха — казах аз.
— Не е това, което си мислиш — рече Сюзън.
Трепкащата дъга на светлините по неотдавна обновения Согъс съркъл придаваше син оттенък на леката мъгла. Бар „Блу Стар“ стърчеше зловещ и нереален оттатък шосе номер 1.
— Много добре знам какво представляваш ти — каза тя. — Какво сме ние, това е което ме безпокои. По дяволите, какви сме ние, Спенсър?
Отбих От шосе номер 1 при изхода от Уолнът стрийт и се насочих към Смитфийлд.
— Заедно сме — казах. — Нужно ли е да определяме точно какви сме? Двойка ли сме? Чифт ли сме? Ти реши какво.
— Любовници ли сме?
Отдясно Хокис понд проблясваше между рехавите стебла на дърветата. Хокис понд е дълго, тясно езеро, а зад него се издига горист хълм, увенчан с далекопроводи. Изглеждаше чудесно, осветено от луната в прозрачната мъгла.
— Да — казах, — любовници сме.
— Докога? — попита Сюзън.
— Докато сме живи. Или докато ме понасяш. Което от двете се случи по-напред.
Бяхме стигнали вече в Смитфийлд и пътувахме покрай кънтри клуба вляво, после покрай ниската, обрасла с тръстика ливада, обител на птиците, край мястото, където някога имаше фабрика за сайдер, до Съмър стрийт, почти в центъра на Смитфийлд. Почти до къщата на Сюзън.
— Първо ще се случи първото — каза Сюзън.
Карах колата край центъра на Смитфийлд със стария молитвен дом на триъгълния площад, провесен над улицата плакат рекламираше някакъв вид ястия на скара, в тъмното не можах да разбера точно какви. Подадох ръката си, Сюзън я пое и така се отправихме към къщата.
Всичко беше мокро и блестеше в тъмното на светлината от уличните лампи. Не можеше да се каже, че вали, но мъглата беше много влажна и росеше. Къщата на Сюзън представляваше малко убежище с потъмнял покрив, застлана с плочи пътека и много зеленина. Входната врата беше в колониален стил, с малки кръгли стъклени прозорци в горната част. Сюзън отключи и влезе. Последвах я и затворих вратата. В тъмната и тиха всекидневна сложих ръце на раменете й и бавно я обърнах към себе си. Тя зарови лице в гърдите ми и останахме дълго така, без да говорим и без да помръдваме.
— Докато сме живи — казах аз.
— Може би дори по-дълго — рече Сюзън.
На полицата над камината имаше часовник с кула и бронзов механизъм. В мрака не го виждах, но чувах високото му тиктакане, докато стояхме притиснати един към друг. Мислех си как хубаво ухае Сюзън, колко силно е нейното тяло и колко трудно е да се изрази с думи това, което чувства човек.
— Хайде, мила, да вървим в леглото — казах аз.
Тя не помръдна; само се притисна още по-силно към мен и аз я подхванах с дясната си ръка под коленете и я отнесох в спалнята. Бях й гостувал и преди и нямах проблеми в тъмното.