Робърт Б. Паркър
Обетована земя (10)

10

Харви Шепърд имаше голяма морава синина под дясното си око, която, изглежда, го болеше, когато се намръщеше. Но независимо от това, той беше намръщен.

— По дяволите — рече той. — Хвърлих пет стотачки, за да получа тази информация, а ти седиш тук и ми казваш, че не може. Що за проклета работа е това?

— Ако искаш, аз ще ти върна аванса, но няма да ти кажа къде е тя. Тя е добре и отсъства по своя воля. Мисля, че е объркана и нещастна, но е в безопасност.

— Откъде да знам дали изобщо си я видял. Откъде да знам, дали не се опитваш да ме завлечеш — с пет стотачки плюс разноските, без дори да си я потърсил?

— Нали току-що предложих да ти ги върна — казах аз.

— Да, мнозина предлагат, но я се опитай да си вземеш парите.

— Беше облечена със синьо поло, бели шорти, бели обувки за тенис. Дрехите познати ли са ти?

Той сви рамене.

— Как се сдоби с тази синка?

— С какво?

— Синината на лицето ти. Как се сдоби с нея?

— За бога, не отклонявай темата. Дължиш ми информация и аз искам да я получа. Дявол да го вземе, ако трябва, ще те закарам в съда.

— Хок ли ти я лепна?

— Какво да ми лепне?

— Синката. Хок ли ти я направи?

— Дръж си носа настрана от моята работа, Спенсър. Аз те наех да намериш жена ми, а ти не можеш да направиш дори това. Не се занимавай с Хок.

Бяхме в офиса му, на втория етаж, с изглед към Мейн стрийт. Той седеше зад голямото си модерно писалище. Аз — в белия кожен директорски стол. Станах и тръгнах към вратата.

— Ела — казах аз. — Искам да ти покажа нещо в предната стая.

— Какво, по дяволите, има там?

— Просто стани и ела тук, и ще видиш.

Той изхъхри и стана бавно и сковано, движейки се като старец, крепейки се много внимателно. Държеше горната част на тялото си неподвижна. Кога го стигна до вратата, аз му казах:

— Остави.

Той понечи да се намръщи, но болката в окото му го накара да се откаже и само изруга по мой адрес.

— Боже, господи! Какво се опитваш да направиш?

— Тебе са те били — казах аз.

Той се забрави за миг, рязко се обърна към мен, изстена от болка и се подпря с ръка на стената, за да запази равновесие.

— Махай се оттук — каза той, колкото можеше по-твърдо, без да повишава гласа си.

— Някой те е обработил. Предположих това, когато видях синката и се уверих, когато направи опит да ходиш. Ти си загазил с пари пред някой, за когото работи Хок и това ти е второто предупреждение.

— Ти не знаеш какво говориш.

— Напротив, знам. Хок работи по този начин. Хубава обработка на тялото на места, където това не личи. Всъщност, аз съм изненадан, че има някаква следа по лицето ти.

— Ти си луд — рече Шепърд. — Вчера паднах. Препънах се в килима. Не дължа никому нищо. Просто върша бизнес с Хок.

Аз поклатих глава.

— Хок не се занимава с бизнес. Това го отегчава. Хок събира пари и телохранителства, това е, което прави. Единия ден те виждам с него, а на другия вече едва ходиш. Прекалено голямо съвпадение. По-добре е да ми кажеш.

Шепърд се беше добрал обратно до писалището си и бе седнал. Ръцете му леко трепереха, когато ги сплете на бюрото пред себе си.

— Свободен си. Махай се оттук. Ще те съдя да ми върнеш парите, които ти платих до последния цент. Чакай известие от адвоката ми.

— Не ставай глупак, Шепърд. Ако не се измъкнеш от това, в което си се забъркал, ще получа известие от погребалния ти агент. Имаш три деца и си без жена. Какво ще стане с децата, ако обърнеш петалата?

Шепърд направи слаб опит да се усмихне самоуверено.

— Слушай, Спенсър, оценявам твоята загриженост, но това е личен въпрос и не е нещо, с което не мога да се справя. Аз съм бизнесмен и знам как да се оправя с една сделка.

Ръцете му, сплетени върху бюрото пред него, бяха неподвижни, с побелели кокалчета, каквито бяха ръцете на жена му на моста между Ню Бедфрод и Феърхейвън. Вероятно по същата причина. Той беше изплашен до смърт.

— Последна възможност, Шепърд? С Кинг Пауърс ли вършиш бизнес?

— Казах ти, Спенсър, не е твоя работа — гласът му смени акорда. — Престани да се опитваш да се навреш там, където нямаш никаква работа. С теб сме приключили. Утре искам да получа по пощата чек за петстотин долара, иначе ще се озовеш пред съда. — Сега гласът му достигаше най-горните регистри. Тенекиеното дрънчене на хистерията.

— Знаеш къде да ме намериш — казах аз и си тръгнах.

Когато си живял дълго време около Бостън, си склонен да си мислиш за Кейп Код като за обетованата земя. Море, слънце, небе, здраве, спокойствие, буйни приятелства, нещо като бирена реклама на живо. Откакто аз бях пристигнал, никой не ме беше харесал, а няколко души ми бяха казали да си вървя. Двама ме бяха нападнали. Няма начин, да не се влюбиш в Кейп Код.

Стигнах до края на Сии стрийт и паркирах непозволено на плажа. Както изглеждаше, бях останал без работа. Нямах никаква причина да не си събера багажа и да се прибера вкъщи. Погледнах часовника си. Бих могъл да телефонирам на Сюзън Силвърман от мотела и след два часа можехме да обядваме някъде и да отидем в Музея за изящни изкуства, за да разгледаме изложбата от творби на Бермеер, която току-що беше пристигнала. Перспективата да върна на Шепърд предплатата, която ми беше дал, не ме въодушевяваше — може би Сюз щеше да поеме разноските за обяда, но и перспективата да кажа на Шепърд къде е жена му, също не ми допадаше.

Хареса ми идеята да се видя със Сюзън. Не бях я виждал от четири дни. Напоследък бях установил, че тя ми липсва, когато не я виждам. Това ме изнервяше.

Плажът беше претъпкан и куп дечурлига плуваха до една шамандура, закотвена на петдесетина метра от брега. Долу, при завоя на плажната ивица, имаше един полицейски пост, а оттатък него се виждаше част от двора на резиденцията Кенеди. Намерих едно празно място на плажа, седнах и свалих ризата си, една пълна жена с бански костюм на цветчета видя пистолета закопчан на колана ми. Аз го свалих, увих го в ризата и сложих вързопа под главата си вместо възглавница. Жената стана, сгъна плажния си стол и се премести на друго място. В крайна сметка, хората реагираха логично. Затворих очи и се заслушах в шума на водата, детската врява и пролайванията на някакво куче. Някъде на плажа нечие портативно радио свиреше нещо за някакъв мъж, който плакал един милион години — колко много сълзи. Къде се дяна, Коул Портър?

Ама че бъркотия, прекалено голяма бъркотия. Не можех да се махна от нея. Колко голяма бъркотия, не знаех, но си беше бъркотия. Толкова голяма бъркотия, че дори Шепърд не би могъл да се справи, помислих си.

Станах, закопчах пистолета обратно на колана над бедрото си, пъхнах кобура в страничния джоб на панталона си, облякох синята си памучна риза и еполетите и я оставих с краищата навън, за да прикрива пистолета. Върнах се при колата си, влязох вътре и подкарах към мотела. Наближаваше обяд.

От стаята си позвъних на Сюзън Силвърман вкъщи. Никакъв отговор. Отидох в ресторанта, където изядох едни задушени стриди и изпих две наливни бири, след което се върнах в стаята си и позвъних отново. Никакъв отговор. Позвъних на Дик Слейд. Той си беше на мястото.

— Спенсър е — казах, известен в криминално-следствените кръгове като Копоят.

— Слушам те?

— Имам някакви теории, които бих искал да споделя с теб, за възможна криминална дейност в района на твоята юрисдикция. Да дойда ли?

— Криминална дейност в района на моята юрисдикция ли? Трябва да престанеш да гледаш онези телевизионни криминални програми. Говориш като Пери Мейсън.

— Слейд, това, че ти не можеш да говориш както трябва, не може да бъде основание да ми затваряш устата. Искаш ли да чуеш теориите ми или не?

— Хайде, идвай — каза той и затвори. Не изглеждаше развълнуван.