Робърт Б. Паркър
Обетована земя (22)

22

Роуз и Джейн си отидоха така незабелязано, както бяха дошли. Бяха се хванали на въдицата. Можех да ги издърпам. Джейн дори не ми се опъна.

— Това ще свърши работа — казах на Пам Шепърд.

— А те ще пострадат ли?

— Това е моя грижа, не твоя.

— Но така излиза, че аз ги предавам, ако пострадат. Те ти се доверяват заради мене.

Връщахме се с колата в Бостън и пресичахме движението между града и предградията.

— Някой трябва да хлътне — казах аз, — заради пазача на банката. Няма да си ти и това е всичко, за което трябва да мислиш.

— По дяволите, Спенсър, та аз ги предавам.

— Да, казах аз.

— Ти си мръсник.

— Ако ме ритнеш в слабините, може да стане катастрофа.

— Няма да го направя. Сега ще ги предупредя. Веднага щом се прибера вкъщи.

— Първо, ти не знаеш как да се свържеш с тях, освен чрез обява във вестника, което в момента не можеш да направиш. Второ, ако ги предупредиш, ще прецакаш себе си и мъжа си, чиито проблеми са не по-малко сериозни от твоите и чието спасение е свързано именно с необходимостта да предадеш Роуз и Джейн.

— Нещо лошо ли се е случило? Какво става с Харви? Децата добре ли са?

— В момента всичко е наред, но Харви има дългове към една от ония акули, които гонят длъжниците. Не исках да ти казвам всичко това, но ти няма да имаш доверие, ако те лъжа, пък и настояваше да знаеш.

— Нямаш право да ме манипулираш. Дори и да е за мое добро. Нямаш това право може би именно, ако е за мое добро.

— Знам, затова ти казвам. По-добре за тебе беше да не знаеш, но ти имаш право да го научиш, а аз не мога да решавам вместо тебе.

— Добре, по дяволите, кажи ми какво става!

Казах й. Докато свърша, минахме с колата по Бойлстън стрийт и през Копли скуеър, а слънцето се отразяваше от празната сграда на Джон Хенкок и от фонтана, който блестеше на площада. Не й казах за това, че Хок е пернал едно от децата. Трудно се разклаща вярата в „бащините грижи“.

— Господи — каза тя, — какви сме станали.

— Освен всичко друго сте станали застрашен вид. Единственият изход за тебе е да правиш каквото ти кажа. Това включва и да изхвърлиш от лодката Роуз и Джейн.

— Не мога да играя с тях двойна игра. Знам, че звучи мелодраматично, но не знам как да го формулирам по друг начин.

— По-добре е така, отколкото да кажеш, че не можеш да ги предадеш. Но както и да го формулираш, все грешиш. Изпаднала си в положение, при което всеки избор е лош. Но поне изглежда ясен. Ти имаш деца, които имат нужда от майка, имаш съпруг, който има нужда от съпруга. Имаш живот, който трябва да се живее. Ти си красива и интелигентна жена, която се намира по средата на нещо, което може да се нарече добър живот.

Завих наляво при магазина „Бонуит“ на Бъркли стрийт.

— Някой трябва да влезе на топло заради това старо ченге. Аз няма да плача, ако това са Роуз и Джейн. Те му видяха сметката веднага щом им се изпречи на пътя. А ако можем да хванем и Кинг Пауърс на същата въдица, мисля, че ще направим добре.

Отбих надясно по Марлборо стрийт и свих до водния кран пред апартамента си. Качихме се горе, без да говорим. Продължихме да мълчим и когато влязохме вътре. Мълчанието беше натежало от това, което и двамата съзнавахме. Разбирахме колко е неловко, че сме сами заедно в моя апартамент. Съзнанието за това висеше между нас сякаш Кейт Милет никога не беше се раждала.

— Ще направя нещо за вечеря — казах аз. — Искаш ли първо да пийнеш нещо? — Гласът ми беше малко дрезгав, но не ми се щеше да си прочистя гърлото. Това щеше да прозвучи още по-неловко, като в стар филм на Лион Ерол.

— Какво имаш за пиене?

— Аз ще пия бира. — Гласът ми беше станал още по-дрезгав. Закашлях се, за да прикрия, че си прочиствам гърлото.

— Дай и на мене една бира — каза тя.

Извадих от хладилника две кутии с бира „Ютика Клъб“.

— Искаш ли чаша? — попитах аз.

— Не, ще пия от кутията — отвърна тя.

— Опитвала ли си тази бира, много е добра, наистина.

Откакто престанаха да внасят „Амстел“ изпробвах различни видове.

— Много е хубава — каза тя.

— Искаш ли спагети?

— Да, чудесно.

Извадих замразения сос от фризера и го сложих под горещата водна струя, за да извадя аленото парче, втвърден от студа, сос в тигана. Пуснах газта съвсем слабо, покрих тигана и пийнах от бирата.

— Спомням си, че когато бях малък, ходих в някакъв град в западен Масачузетс. Там рекламираха тази бира с едно човече, направено от първите й букви. Мисля, че се казваше Юки. — Закашлях се пак и изпих бирата. Пам Шепърд се беше облегнала на единия от двата стола в кухнята. Беше изпънала напред краката си, леко раздалечени, така че леката й лятна рокля от имприме се беше опънала около горната част на бедрата й. Чудех се дали думата набъбнал може да бъде съществително. Аз съм набъбнал? Звучеше добре. Тя отпи от кутията глътка бира.

— Харесва ли ти? — попитах аз.

Тя кимна.

— А планът? Какво мислиш за него?

Тя поклати отрицателно глава.

— Добре, не ти харесва. Но ще го направиш, нали? Недей да хабиш силите си. Продължавай да го правиш. Мога да те измъкна от тази каша. Остави ме да го направя.

— Добре — каза тя, — не съм във възторг от себе си, но ще го направя. Заради Харви и децата и заради самата себе си. Може би главно заради себе си…

Ето, пак този мой дяволски чар. Трябва да използува м тази сила само за добро.

Казах си „ха така“ и отворих още една кутия с бира. Сложих водата за спагетите и започнах да късам листата на зелената салата.

— Искаш ли още една бира? — попитах аз и сложих листата на салатата във вода с лед, за да станат хрупкави.

— Още не. — Тя седеше неподвижно, отпиваше от бирата си и ме наблюдаваше. Аз поглеждах към нея от време на време, усмихвах й се и се опитвах да не задържам погледа си върху бедрата й.

— Не мога да те разбера — каза тя.

Аз режех на много тънки резенчета глава червен лук с широк касапски нож.

— Искаш да кажеш как човек с моя външен вид и талант може да свърши в тоя бизнес?

— По-скоро мислех за противоречията в твоя характер. Пълен си с мъжественост, а си толкова внимателен. Имаш всички тези мускули, а все пак четеш всички тези книги. Ти си саркастичен и умен и се шегуваш с всичко, но въпреки това наистина се страхуваше, че ще кажа „не“ преди малко и двама души, които ти дори не харесваш, ще си имат неприятности. А пък сега ми приготвяш вечеря и очевидно си нервен от това, че си сам с мене в апартамента си.

— Очевидно ли е?

— Да.

— А ти?

— И аз. Но аз съм само една обикновена съпруга и домакиня от средната класа. Предполагах, че ти си свикнал с тези неща. Сигурно не съм първата жена, за която приготвяш вечеря.

— Готвя често на Сюз — казах аз.

Нарязах доматите и започнах да режа една зелена чушка.

— И на никого другиго?

— Напоследък само на Сюз.

— Какво е толкова различно у мен? Защо е това чувство на напрежение?

— Не съм сигурен. Свързано е с това, че ги си много привлекателна и аз те желая. Това го разбирам. Но то е свързано и с чувството, че трябва да оставим нещата дотук.

— Защо? — Тя беше оставила бирената кутия и беше скръстила ръце под гърдрте си.

— Опитвам се да ви събера пак с Харви, а ако започна нещо с теб, това няма да е най-добрият начин да го направя. Мисля, че и на Сюз няма да й хареса много.

— Защо тя трябва да знае?

— Защото, ако не й кажа, ще има неща, които крия от нея. Тя няма да ми има доверие.

— Но тя няма да знае, че не може да ти има доверие.

— Да, но тя няма да ми има доверие.

— Това е налудничаво.

— Не е. Виж, факт е, че тя няма да може да ми има доверие, че не заслужавам доверие. Това, че тя не знае, ще бъде просто още една измама.

— Излиза, че ти си признаваш всяка авантюра.

— Всяка, за която тя има право да знае.

— Много ли си имал?

— Няколко.

— И Сюзън е против това?

— Не, не изобщо. Но тя не ги познава. А теб те познава. Мисля, че това ще я нарани. Особено сега. Ние сме в критичен момент. Не знам точно какъв, но мисля, че ще е грешка, ако нещо стане сега. По дяволите…

— Мисля, че тя е щастливка.

— Така ли мислиш? Защото наскоро ме нарече конски задник.

— Възможно е — каза Пам Шепърд.

Нарязах три малки кисели краставички и без да ги беля, ги добавих към моята салата. Извадих салатените листа от водата, попих ги с кърпа, а после ги завих и ги сложих в хладилника. Проверих и соса — почти се беше разтопил. Прибавих малко зелено грозде без семки в купата за салата.

— Работата е там, че цялото това обяснение не можа да охлади желанието ми. Не мисля, че е фатално, но не можеш да кажеш, че си почивам удобно.

Пам Шепьрд се засмя.

— Добре е да го знам. Всъщност аз си мислех, че ще спим заедно и мисълта за това ми беше приятна. Изглеждаш груб, но чувствувам, че не си.

— Грубоват, но толкова нежен — казах аз.

— Но това няма да стане и може би така е добре. Обикновено не се чувствам добре след като съм го направила с някой друг освен с Харви. — Тя се засмя пак, но този път грубо. — Представи си, не се чувствувах кой знае колко добре и последните няколко пъти, когато го правих с Харви.

— Скоро ли беше това?

Тя отклони погледа си от мене и каза:

— Преди две години.

— И това те притеснява?

Тя отново ме погледна.

— Да — каза тя, — много. Не мислиш ли, че трябва да ме притеснява?

— Да, може би. Но, от друга страна, ти не си автомат, който продава секс. Той да пусне две монети по 25 цента и ти да си насреща. Предполагам, че ти не си искала да спиш с него.

— Не можех да понасям това.

— И вие двамата стигнахте до заключението, че ти си фригидна. А ти трябваше навън да доказваш, че не си.

— Така изглежда. Не е много красиво, нали?

— Не, нещастието никога не е красиво. А Харви, той какво правеше, за да премахне напрежението?

— Да премахне напрежението ли? Господи, мисля, че никога не съм чувала друг да говори като тебе. Не знам какво е правил. Сигурно е мастурбирал. Не мисля, че е бил с други жени.

— Защо не?

— Заради своята вярност, мазохизъм, може би любов, кой знае.

— Може би това е начин да се задълбочи чувството ти за вина.

— Може би е всичко това взето заедно.

— Почти винаги е всичко взето заедно. Изглежда, че колкото по-дълго съм в бизнеса, толкова повече е всичко взето заедно.

Извадих две кутии с бира от хладилника, отворих ги и й подадох едната.

— Работата е там, че никога не разбрах дали е така.

— Кое, дали си фригидна ли?

— Да. Предпочитах да се напия и да се мятам, да хапя и стена и да правя всичко, което те искаха. Но част от това беше само имитация и на следващия ден бях винаги отвратена. Мисля, че една от причините, поради които исках да те сваля, беше, за да те попитам после дали мислиш, че съм фригидна.

Гласът й беше груб и когато каза „да те сваля“, това също прозвуча грубо и не й отиваше. Познавах тази грубост. Това беше отвращение. Бях го чувал преди.

— Първо, задаваш погрешен въпрос. Фригидна не е много подходяща дума. Ти ми го показа преди малко. Тя няма значение. Просто означава, че ти не искаш да направиш нещо, което някой друг иска да направиш. Ако не ти е приятно да се чукаш със стария Харви, защо тогава не го кажеш? Защо обобщаваш. Кажи: „Не ми е приятно да се чукам с Харви“ или още по-добре — „Не ми беше приятно миналата нощ“. Защо превръщаш това в неотменим закон?

— Не е толкова просто.

— Понякога се чудя. Понякога си мисля, че всичко е толкова просто, но сигурно ти си права. Сексът е толкова естествен, колкото е дишането, освен че ти е нужен партньор. А това, което един човек прави лесно, двама го съсипват.

— А Сюзън… Извинявай, нямам право да питам за това.

— Дали на Сюзън й харесва сексът? Понякога й харесва, а понякога не й харесва. От време на време, засега само от време на време, това се отнася и за мене. Сега това става по-често, отколкото когато бях на деветнадесет години.

Тя се усмихна.

Извадих салатата от хладилника, отвих я и я сложих в купата с останалите зеленчуци. Сосът започваше да завира и аз взех достатъчно спагети за двама и ги изсипах във врящата тенджера.

— Трябва да се сложи много вода — казах аз — стават по-малко лепкави и лесно завират и се сваряват. Гледай. Аз съм суперзвезда на спагетите.

— Защо искаш да ни събереш с Харви? Не съм сигурна дали това е твоя работа. Или просто по американски считаш, че браковете се сключват на небето и не трябва да се разтрогват.

— Не мисля, че наистина си опитала както трябва.

— Както трябва ли? Двадесет и две години? Това не е ли достатъчно?

— Това е доста дълго, но не е както трябва. Ти си се опитвала да бъдеш това, което не си, до момента, когато ти е писнало, и сега си мислиш, че си фригидна. Той цял живот е въздишал по величието, но не може да го стигне, защото мисли, че то е успехът.

— Ако аз не съм това, което съм се опитвала да бъда досега, какво съм тогава?

— Не знам. Може би ще разбереш, ако не решаваш предварително, че трябва да си онова, което мъжът ти очаква да бъдеш.

— Не съм сигурна, че разбирам за какво говориш.

— И ти ли? Добре, виж сега, ако той е разочарован от тебе, това не значи, че ти не си права. Това може да значи, че той не е прав.

Тя поклати отрицателно глава и каза:

— Разбира се, не е кой знае какво. Това е проблем на всяка жена. Знам това.

— Не прави такива обобщения — казах аз. — Не знам дали това е проблем на всяка жена или е просто женски проблем. Това, което знам, е, че може би е един от твоите проблеми. А ако е така, може да бъде решен. Едно е да знаеш нещо, а друго е да го чувствуваш, да действуваш все едно е така, казано накратко — да го вярваш.

— И как човек се научава да вярва на нещо.

— Трябва да поговори с добър психотерапевт.

— Господи, искаш да кажеш психиатър?

— Има добри и лоши психиатри. Също както е с частните ченгета. Мога да те свържа с някои добри.

— Твои предишни клиенти ли?

— Не, Сюз знае много за тези неща. Тя е водеща личност и го приема сериозно.

— Това ли е отговорът, някакъв проклет психиатър? Винаги когато нещо стане, някакъв психиатър се занимава с това. Винаги когато някое дете получи двойка, психиатърът взима своя процент.

— Ходила ли си някога при психиатър?

— Не.

— А Харви?

— Не. Той искаше аз да отида, за да разбера дали могат да открият защо съм фригидна. Но той не искаше да ходи. Каза, че при него всичко е наред. Не искаше някой проклет психиатър да си пъха носа в работата му и да се опитва да го убеди, че не е наред.

— Знаеш, че не е задължително да е психиатър. Може да бъде добър социален работник. Трябва да говориш със Сюз за това. Но Харви отново използва неподходящи думи, както фригидна. Няма смисъл да се изтъква това, че нещо не е наред. Ти просто имаш проблем. А те могат да помогнат… понякога.

— А какво ще кажеш за всички тези хора, които те пращат в лудницата без причина. Или това, че при делата за убийство не могат да се разберат за нищо. Едната страна наема психиатър да докаже, че човекът е луд, а другата страна с друг психиатър доказва, че е нормален.

— Добре, в психиатрията има толкова надути пуяци, колкото във всяка друга работа, може би дори повече. Но нещата, за които говориш, не са съществени. Тези неща идват оттам, че карат психиатрите да вършат неща, за които те не са подготвени. Добрите психиатри знаят, че това, което могат да правят, е да помагат на хората да решават проблемите си. Не мисля, че много ги бива да лекуват шизофрения или да решават дали някой е нормален според закона. Това са глупости. Но те могат да бъдат доста полезни и да ти помогнат да се отървеш от навика да определяш себе си според критериите на мъжа си, или да помогнат на мъжа ти да престане да определя себе си според критериите на пуританизма.

— Какво искаш да кажеш?

— Нали знаеш, старата пуританска етика.

— А, за това ли говориш. Значи ги четеш тези книги?

— Имам много свободно време — казах аз.

Часовникът на печката иззвъня и аз измъкнах една спагета и я опитах.

— Станали са „Ал Денте“. Брат му Сам играеше в отбора на „Ред сокс“. Беше добър бейзболист, играеше с лявата ръка.

Спагетите бяха готови. Изсипах ги в цедката, изпразних съда и разклатих цедката, за да изтече водата. Върнах ги в тигана, добавих малко масло и пармезан и ги разбърках.

— Ти ли си го измисли?

— Кое?

— Това за брата на Ал Денте.

— Не, наистина. Сам Денте играеше в „Ред сокс“ преди трийсет години. Беше левак.

Сосът за спагетите беше заврял. Изсипах го в сосиерата и сипах две големи купчини спагети в две чинии. Сипах в салатата сос с подправки, разбърках я и сложих всичко на кухненската маса.

— Приборите за хранене са там в чекмеджето — казах аз.

Извадих бургундско в бутилка от половин галон и две чаши за виното от бюфета.

Седнахме на масата и започнахме да вечеряме.

— Ти ли направи соса за спагетите? — попита тя.

— Да. Това е тайна рецепта, взета от една кутия с доматено пюре.

— А соса с подправките на салатата? Има ли мед в него?

— Да, научих го от майка ми.

Тя поклати глава.

— Изглежда, че си боец, любовник и готвач гастроном. Невероятно.

— Не. Ще приема боеца и любовника, но това за гастронома е забележка, която издава дискриминация по полов признак.

— Защо?

— Ако ти беше сготвила това, никой нямаше да каже, че си гастроном. Това е, защото съм мъж. Мъж, който готви и се интересува от това, е гастроном. Жената се нарича домакиня. А сега си изяж проклетите спагети — казах аз.

Тя ги изяде. Аз — също.