Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Детектив Спенсър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Promised Land, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2008)
Разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Робърт Б. Паркър. Обетована земя

 

Превод: Валентин Кръстев, 1992 г.

Редактор: Г. Димитрова

Американска, първо издание.

Дадена за набор на 19. X. 1992 г. Излязла от печат на 16. XII. 1992 г. Формат 56/84/16. 14 печ. коли

Печат ДФ „Балканпрес“

АНД 22

ISBN 954-8271-01-Х

 

Robert В. Parker. Promised Land

Dell Publishing, 1976

История

  1. — Добавяне

21

Засега нямаше да уточняваме кой знае какво с Мейси. Казах му, че първо трябва да се свържа с моите хора, след което отново ще му се обадя, но че стоте бона са сигурни и той трябва да се свърже със своите източници.

— Пушките са тип-топ — каза Мейси. — Налице е обаче рисковият фактор и допълнителният проблем със свиването на пазара. Такова голямо количество предизвиква вълнение, както сигурно знаеш.

— Знам. И знам, че вие ще се справите. Затова се обърнах към вас.

— Хм-хм — изхъмка Мейси и извади една визитна картичка от малкото джобче на раирания си костюм. — Обади ми се след като разговаряш с другата страна — каза той.

Взех картичката и я сложих в портфейла си.

— Значи става дума за сериозен бизнес — казах аз.

— Разбира се — рече Мейси. — При положение, че сделката е такава, за каквато ти я представяш.

— То се знае — рекох. — В такъв случай, щом става дума за бизнес, би трябвало да оставите стария Харв на мира и толкова. Така ли е?

— Естествено — рече Мейси. — Ти чу какво каза мистър Пауърс. Ние вземаме и даваме заеми, не сме животни. В това отношение няма да има проблем.

— Възможно е да е така — казах. — Но аз искам още известни уверения, Хок?

Хок седеше неподвижен на леглото с ръце сключени върху слънчевия му сплит, затворил очи. Без да отваря очите си, той каза:

— Шепърд ще бъде о’кей.

Кимнах.

— О’кей. Да си вървим, Харв.

Шепърд остави чашата с остатъка от питието си и излезе от стаята, без дори да се огледа. Аз го последвах. Никой не се сбогува.

Когато влязохме в колата ми и потеглихме от паркинга, Шепърд каза:

— Как можем да бъдем сигурни, че ще удържат на думата си?

— Затова, че ще те оставят на мира ли? — попитах аз.

Шепърд кимна.

— Хок каза така.

— Хок? Негърът? Нали той ме преби последния път.

— Той държи на думата си. И вече ти казах, наричай го Хок. Повече няма да ти повтарям.

— Да, разбира се, извинявай, забравих. Но, господи, как можеш да му се доверяваш? Този, Мейси, да кажем, изглежда разумен, има вид на човек, с когото можеш да правиш бизнес… Но Хок.

— Ти нищо не разбираш — казах аз. — Мейси би ти избол очите за един долар. Ти си мислиш, че е човек, с когото можеш да се разбереш, защото говори така, сякаш е учил в Уортън скул. Може и да е така, но той има чест, колкото една жаба. Той е готов да направи всичко. Хок — не. Има неща, които Хок не би направил.

— Какво например?

— Той няма да каже ДА и да направи обратното.

— Е, предполагам, че ти си познаваш работата. Откъде, по дяволите, ще вземеш пари?

— Това не е твой проблем — казах аз.

Спряхме пред дома на Шепърд. Той беше ударил две големи питиета, докато аз разговарях с Мейси, и езикът му бе станал малко бавен.

— Благодаря ти, Спенсър — рече той. — Просто за това, че дойде с мен, да не говорим за уреждането на тази сделка с оръжие. Бях се изплашил до смърт.

— Полагаше ти се — казах аз.

Стиснахме си ръцете, Шепърд излезе от колата и влезе у дома си. Аз подкарах обратно към мотела. Сюзън я нямаше там и колата й не беше на паркинга. Позвъних на Пам Шепърд от стаята си.

— Чувала ли си се с девойките? — попитах.

— С Роза, да. Ще се срещнат с нас. Знам, че обичаш да се шегуваш, но моля те, не ги наричай девойки.

— Къде?

— Къде ще се срещнем ли?

— Да.

— В Милтън. Има една обсерватория на върха на Грейт Блу Хил. Знаеш ли къде се намира това?

— Да.

— Ще ни чакат в обсерваторията. Днес следобед в пет.

Погледнах часовника си — един и двайсет и пет. Имаше време.

— О’кей — казах. — Ще дойда да те взема и ще отидем. Тръгвам сега, би трябвало да съм при теб околотри. Поглеждай през прозореца по това време. Ще паркирам на улицата и когато ме видиш, слез долу.

— Какво ще правим.

— Ще говорим за това по пътя към Милтън.

— Добре.

— Скучно ли ти е?

— О, Господи, започвам да полудявам.

— Няма да продължи още много.

— Надявам се.

Затворих телефона, върнах се при колата си и потеглих отново към Бостън. Ако ми се случеше да пътувам още известно време по този маршрут, щях да съм в състояние да спя, докато карам. В три и десет спрях пред моя апартамент. След около четиридесет секунди Пам Шепърд излезе от входната врата и влезе в колата. И отново бяхме на път към Блу Хилс.

Гюрукът бе спуснат и Пам Шепърд облегна главата си на седалката и пое дълбоко дъх.

— Мили боже, приятно е да се махна оттук — рече тя.

— Това, за което говориш, е моят дом — казах аз. — На мен започна да ми се иска да можех да се върна отново там.

— Не исках да кажа, че там не е хубаво и причината дори не е толкова в дългия срок, колкото в съзнанието, че не можеш да излезеш навън, нещо като клаустрофобия.

Чистата й кафява коса беше прибрана назад в същата френска плитка, която тя носеше, откакто я бях срещнал и вятърът не я безпокоеше особено. Отбих покрай Парк драйв и Джамейкауей и продължих на юг по Арбъруей към шосе номер 28. Непосредствено след река Нипонсет, шосе номер 138 се разклоняваше от шосе номер 28 и ние продължихме по него, без да бързаме. В четири часа пристигнахме в резервата Блу Хилс и паркирахме недалеч от музея „Трейлсайд“.

— Страшно сме подранили — рече Пам Шепърд.

— Планирай отнапред — рекох аз. — Искам да сме тук и да чакаме. Не бих искал те да се изнервят да ни чакат и да си тръгнат.

— Нямам нищо против — каза тя. — Какво ще правим?

— Ще се изкачим до обсерваторията на върха. А когато дойдат, аз ще им кажа, че съм им намерил продавач.

— Продавач ли?

— Търговец на оръжие. Намерил съм човек, който ще им продаде колкото искат оръжие.

— Но защо? Защо ти е да правиш това?

— Нали затова откраднахте парите?

— Да, но ти не одобряваш нашите цели, не е ли така? Сигурна съм, че ти не искаш да ни въоръжиш.

— Това няма значение. Предприел съм един много сложен ход и не искам да се мъчиш да се преструваш, че нищо не знаеш. Ето защо, няма да ти кажа нищо. Така няма да има нужда да се преструваш. Просто приеми, че съм на твоя страна и ме поддържай всеки път, когато това се наложи.

— Вече го направих. По телефона, когато те се обадиха. Те не ти се доверяват и не те харесват.

— Просто да не повярваш, нали? — казах аз.

Тя се усмихна, притвори очи и леко поклати глава.

— Хайде — казах, — да излезем и да вървим.

Сините хълмове са всъщност хвойново зелени и образуват центъра на един голям резерват от гори и езера в едно от богатите предградия в околностите на Бостън. На склона на най-големия хълм е кацнал един природен музей, а на върха му — каменна обсерватория, от която има чудесен изглед към очертанията на Бостън и отличен вятър за издигане на хвърчила по стръмния скат на хълма под сградата на обсерваторията. До върха се стига за около петнайсет минути през гора, над малки дерета и обикновено могат да се видят групички скаути, които се катерят нагоре по глинесто оцветените скални оголвания. Над едно от деретата предложих ръка на Пам Шепърд и тя отказа. При следващото не й предложих помощта си. Бързо схващам.

Обсерваторията на върха имаше две стълбища и два балкона и по стълбите нагоре-надолу тичаха децата и си подвикваха от балконите. Над нас танцуваха няколко хвърчила, едно от които бе с формата на прилеп.

— Това е на късмет — казах на Пам и кимнах към прилепа.

Тя се усмихна.

— Сега се увличат от какво ли не от този род — рече тя. — Децата ни минаха през стадия на хвърчилата. Харви и аз никога не успяхме да ги издигнем да полетят… Като си помисля сега, не можахме да полетим и ние.

— Възможно е — рекох аз. — Виждал съм да го правят.

Тя сви рамене, усмихна се отново и поклати глава.

Застанахме на горния балкон на обсерваторията и погледнахме към очертанията на Бостън на север.

— Какво е това нещо, в един куп небостъргачи в далечината, което те кара да се чувстваш… Как да кажа? Романтично? Меланхолично? Развълнуван? Може би развълнуван.

— Обещанието — казах.

— За какво?

— За всичко. От разстояние те ти обещават всичко, към което се стремиш. Така изглеждат чисти и дълготрайни на хоризонта. Когато се приближиш, забелязваш кучешки изпражнения край основите.

— Да не би да искаш да кажеш, че е недействителен? Образът на небостъргачите в далечината.

— Не. Мисля, че е напълно действителен. Но същото се отнася и за кучешките изпражнения. Ако през цялото време гледаш нагоре, ще стъпиш в тях.

— В живота на всеки трябва да падне малко мръсотия, така ли?

— А — рекох, — ти го каза много по-елегантно от мен.

Тя се засмя.

Под нас, вляво, иззад някакви дървета, където пътеката излизаше на малка поляна под обсерваторията, се появи Джейн. Тя се огледа внимателно наоколо, след това погледна нагоре към нас на балкона. Пам Шепърд махна с ръка, аз се усмихнах безобидно. Джейн извърна глава, каза нещо и Роуз се появи иззад дърветата и застана до нея. Пам помаха отново и Роуз й отвърна със същото. Моята усмивка стана още по-безобидна. И искрена. Аз просто трептях от искреност. Това предстоеше да бъде трудната част. Типове като Пауърс можеш да хванеш с пари или с надеждата за тях. Или пък със страх, ако си в състояние да ги уплашиш. Но с хора като Роуз беше трудно. Фанатиците са винаги трудни. Фанатизмът ги деформира. Изкривява нормалните пориви. Прави хората лишени от страх, лишени от алчност, неспособни за обич и в крайна сметка чудовищни. Аз съм противник на фанатизма. Но фактът, че си негов противник не му пречи да съществува. Трябваше да убедя тези две фанатички да приемат плана ми, иначе планът отиваше по дяволите, а с него може би и семейство Шепърд.

Те поеха бавно нагоре по хълма към обсерваторията като се оглеждаха предпазливо, целите нащрек да не би да има някоя засада сред децата, които издигаха своите хвърчила или сред скаутите, които оглеждаха лишеите по северната страна на скалите. Двете изчезнаха в ниското под нас, когато стигнаха стълбището и след малко се появиха по стълбите зад нас. Когато Роуз стигна върха на стълбите, Пам Шепърд отиде при нея и я прегърна. Роуз я погали по гърба, докато стояха прегърнати. Все още прегърнала Роуз с едната си ръка, Пам пое дланта на Джейн и я стисна.

— Радвам се, че ви виждам — рече тя.

— Добре ли си? — попита Роуз.

— Имаш ли къде да живееш? — каза Джейн.

— Да, да. Всичко е наред. Добре съм. Използвам неговия апартамент.

— С него ли? — Роуз изведнъж придоби вид на жена в климактериум.

— Не — казах аз така сякаш отговарях на майка ми. — Не. Аз работя по един случай в Кейп. Освен това имам приятелка, ъ… жена, ъ… аз, аз съм със Сюзън Силвърман.

— Това е похвално от негова страна — рече Роуз на Пам Шепърд.

— Все пак аз му нямам доверие — каза Джейн на Роуз и Пам Шепърд.

— Можеш да му се довериш — рече Пам. — Наистина можеш. Аз му имам доверие. Той е свестен човек.

Аз се усмихнах още по-усърдно. Предразполагащо. Джейн ме оглеждаше, търсейки у мен уязвими места.

— Добре, независимо от това дали можем да му се доверим или не, бихме могли поне да поговорим за бизнес с него — обади се Роуз. — Аз ще запазя мнението си за това доколко може да му се има доверие. Какво точно предлага той? — И тъй като до този момент още не се бе обърнала пряко към мен, тя ме удостои с погледа си. Стигаше ми веднъж да се стигне дотук и те бяха вече мои. Мисля, че причината за това беше дяволския ми чар. — И така? — рече тя. — Да, причината беше в дяволския ми чар.

— Мога да ви намеря оръжието, от което имате нужда, на стойност сто хиляди долара. И патрони. Само без каквито и да било въпроси.

— Защо?

— Аз получавам процент за посредничество.

Роуз кимна. Джейн каза:

— Може би това е основание да му се доверим.

— Предполагам, ние ти даваме парите и след това ти ни доставяш оръжието? Вероятно нещо от този род? И когато се уморим да чакаме за доставката и те потърсим, се оказва че ти си сменил адреса си? — каза Роуз.

— Не си права, Роуз — рече Пам Шепърд, — повярвай ми, можете да му се доверите. Той не е нечестен.

— Пам, почти всички са нечестни. Той е толкова нечестен, колкото и всеки друг. Не искам да правя бизнес с него.

— Това е глупаво — казах аз. — Това е глупостта, характерна за умните хора, защото те си мислят, че са умни.

— Какво, по дяволите, значи това?

— Това значи, че ако всички са нечестни, вие няма да постигнете нищо по-добро, където и да е другаде. Освен това, познатото зло е за предпочитане пред непознатото зло. Имам един сериозен довод. Къде ще намерите търговец на оръжие, който да има това количество?

— Ние не сме глупачки — рече Роуз. — Ти смяташ, че жени не могат да се справят с подобно нещо ли? Че търговията с оръжие е мъжка работа?

— Аз нищо не смятам. Това, което знам, е, че тази работа не е за любители. Ако имате късмет, ще ви ошушкат, а ако нямате късмет, ще ви ошушкат и опердашат. — Браво, Спенсър, майстор на революционното арго. Спец по езика на контракултурата.

— И защо трябва да вярваме, че ти няма да ни ошушкаш? — рече Джейн.

— Имате моята дума и уверенията на една от вас. Досега да съм ви излъгал нещо? Върнах ли Пам на съпруга й или на фантетата? Вие нападнахте една банка и убихте един старец. Той е бил полицай и колегите му от Ню Бедфорд няма да забравят това. Те ще ви търсят до дупка. Вие сте укриващи се от правосъдието, както се казва. Освен това не сте в състояние да дадете обява, че търсите търговец на оръжие. Ако се разчуе, че група жени търсят да закупят оръжие, кой мислите, че ще бъде първият появил се търговец? Удобният, онзи, който пристига един ден и казва, че той има стоката, която вие търсите.

— Засега — рече Роуз, — както изглежда, това си ти.

— Да и вие знаете кой съм аз. Следващият ще бъде някой законспириран. Информатор на ФБР, ченге от специалните служби, агент от Министерството на финансите, може би някоя жена, някоя хубава негърка, изпълнена със съответната доза омраза, която иска да помогне на една своя сестра. Вие се появявате с парите, а тя се появява с тринайсет ченгета и затворническата кола.

— Той е прав, да ти кажа — рече Пам Шепърд. — Той има представа от тази работа, а ние не. Кой друг, на когото бихме могли да имаме повече доверие, би ни доставил оръжие?

— Може би просто бихме могли да покрием парите за известно време — рече Роуз.

Аз поклатих глава.

— Не, не можете. Тогава ти ще си просто една престъпница, крадла и убийца. Сега ти си революционерка, която е убила, защото така се е наложило. Ако не направиш това, което си била замислила да направиш, тогава ти няма да имаш никакво оправдание за това, че си убила стареца и вината ще падне на тебе.

— Аз убих пазача — обади се Джейн. — Не беше Роуз. Той се опита да ни спре и аз го застрелях. — Тя изглеждаше горда с това.

— Все тая, все тая — казах аз. — Тя е съучастничка и носи същата отговорност, каквато и ти. Няма значение кой е натиснал спусъка.

— Можем да минем и без любителски психоанализи, Спенсър — рече Роуз. — Как да се осигурим срещу възможността да вземеш парите ни и да духнеш?

— Аз ще съм само посредник. Вие и търговецът на оръжие ще се срещнете лично. Той ви показва оръжието, вие му показвате парите.

— Ами ако оръжието е дефектно?

— Ще го проверите, преди да го купите.

Те мълчаха.

— Ако не познавате съответния вид оръжие, аз също ще го проверя. Мислили ли сте какъв вид пушки искате?

— Все едно какви — рече Джейн. — Важното е да стрелят.

— Не, Джейн. Нека бъдем честни. Ние не разбираме много от оръжие. Ти знаеш, че е така. Искаме пушки, които да са подходящи за партизанска война. В това число и пистолети, които могат лесно да се скрият и, струва ми се, някакъв вид картечници.

— Имаш предвид ръчно автоматично оръжие, нямаш предвид нещо, което да се закрепва на триножник.

— Точно така. Каквато е там правилната терминология. Разбираш ли за какво става дума?

— Да. Трябва да се консултирам с моя търговец. Някакви други предпочитания имате ли?

— Важното е просто да стрелят — рече Джейн.

— Договорихме ли се? — попитах аз.

— Оставете ни да поговорим малко, мистър Спенсър — рече Роуз.

Трите жени се отдалечиха на другия край на балкона и се скупчиха плътно една до друга.

По боядисаните стени на обсерваторията имаше всякакви драсканици. Най-вече имена, но също така и някакъв призив за хомосексуална свобода, едно предложение черните да бъдат натоварени на автобуси и извозени в Африка и някакви забележки за сестрата на някой си Манган. Съвещанието приключи и Роуз се върна и каза:

— Добре, съгласни сме. Кога можете да получите оръжието?

— Ще трябва да държа връзка с вас — казах. — Няколко дни, вероятно.

— Няма да ви дадем нито адрес, нито телефонен номер.

— Това не е нужно. — Аз й подадох визитната си картичка. — Имате телефонния ми номер. Ще оставя известие на телефонния ми секретар. Обаждайте се всеки ден по обед и проверявайте. Моят процент е уговорен.

— Ние ще си платим нашето, мистър Спенсър.

— Естествено, просто исках да бъда любезен.

— Може би не би трябвало да се безпокоите, мистър Спенсър. Това ви струва много усилия.