Майн Рид
Пълзачи по скали (61)

Глава LXII
ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Макар и не веднага, освобождението най-после настъпи. Нашите пътешественици трябваше да прекарат още няколко месеца самотен и еднообразен живот.

Трябваше да дочакат връщането на дъждовния сезон, когато реките, които протичат из обширните индустански равнини, излизат от бреговете си и носят в мътното си лоно богатата жътва на смъртта, привличаща жеравите и щъркелите да търсят храна по бреговете им. Тогава едрият адютант се завръща от летните си обиколки на север и отлита на юг, към високите върхове на Имаус. Карл и другарите му се надяваха, че тогава именно и техните адютанти, ръководени от същия инстинкт, ще се върнат в К.Б.Г. — Кралската ботаническа градина, в Калкута.

Карл беше уверен, че ще стане така, сякаш беше на брега на свещената река в Кралската ботаническа градина и виждаше как птиците се спускат и кацват в градината.

Тази увереност се дължеше на това, което бе чул в дома на управителя: че птиците имали от години този навик и датите на отлитането и долитането им били така редовно определени, щото всеки служащ в градината можел с най-голяма точност да ги предскаже!

За щастие Карл помнеше, ако не точно деня, то поне седмицата, през която можеха да очакват отлитането на гостите си; а това беше достатъчно за целта му.

През време на престоя в долината птиците бяха гледани така грижливо като че бяха обречени на божество, на което пазачите им се кланяха.

Осару им носеше в изобилие риба и месо. Даваха им колкото искат храна и вода, създаваха им разнообразие, за да не скучаят, пазеха ги от всякакви врагове — включително от Фриц, който отдавна вече не ги гледаше като противник. Не им липсваше нищо, не им отказваха нищо освен свободата.

Най-после им върнаха и нея. В едно прекрасно утро, каквото всяка птица би избрала за далечен полет, и двете птици бяха пуснати да вървят, където искат.

Единствената тежест при отлитането им бяха две малки кожени торбички, завързани на шиите им така, че да не могат да ги стигнат с клюновете си. И двете птици имаха по една такава чудновата торбичка; защото Карл, комуто бяха останали още няколко листа от бележник, бе решил да изпрати по едно писмо с всеки щъркел; изпращаше и копие от съобщението си, от страх някоя от птиците да не се отклони в друга посока.

Отначало щъркелите като, че не бързаха да се разделят с любезните домакини, които толкова време ги хранеха и разглезваха; но инстинктът, който ги караше да потърсят слънчевите южни равнини, най-после надделя; и като изкрякаха за „сбогом“, на което оставащите отговориха с насърчителни викове, придружени от продължителния лай на Фриц, те се извисиха във въздуха, прелетяха бавно и тържествено над канарата и изчезнаха скоро зад хребета на околната планинска верига.

След десет дни за най-голяма радост на Карл, Гаспар и Осару на същата канара се появиха двадесетина души. И Фриц дори залая от радост, като ги видя!

Върху синия небесен фон се очертаха донесените въжета, греди и други съоръжения, необходими за катерене по скали.

Нашите пътешественици разбраха, че някое от писмата им, а може би и двете, са стигнали до местоназначението си.

До същото място стигнаха скоро и самите те. С помощта на тия, които бяха дошли да ги спасят, и тримата успяха да се изкачат на канарата по спуснатите им дълги въжени стълби; Фриц стигна догоре на раменете на индуса!

И тримата, придружени от зарадваните освободители и от Фриц, който вървеше по петите им, слязоха по южните склонове на Хималаите, озоваха се пак на брега на свещения Ганг, влязоха отново през гостоприемните врати на К.Б.Г. и подновиха там познанството си не само със своите гостоприемни приятели, но и с крилатите пратеници, с чиято помощ се отърваха от гроба, — където бяха живи погребани, и се върнаха при хората и света!