Майн Рид
Пълзачи по скали (53)

Глава LIV
ПИТАГОРОВОТО БОБОВО ЗЪРНО

Откриването на водната лилия не беше ново събитие. Те знаеха вече за съществуването й и неведнъж досега бяха посещавали малкото заливче в езерото, където цветето растеше. Всъщност тя бе привлякла вниманието им още щом пристигнаха в долината, при все че не се натрапваше на погледа, защото широките кръгли листа, проснати хоризонтално върху водата, почти не се виждаха от брега. И растението можеше да се забележи отдалеко само когато прекрасните червени и бели цветове се разцъфтят.

Това, което ги накара най-напред да отидат и да я разгледат, беше едно особено нейно свойство, което ги учудваше, без да могат да си го обяснят.

По онова време от мястото, където бяха разположили първия си стан, се виждаше цяла леха цъфнали лилии; и всяка сутрин на съмване, а понякога и през целия ден, те наблюдаваха как някакви птици се движат някак особено около цветята; и дори съвсем особено — защото просто ходеха по водата!

Птиците бяха високи, с дълги нозе и тънко тяло; Карл и Гаспар познаха лесно, че принадлежат към семейството на Ralideae, или водните кокошки.

Несъмнено беше, че те ходеха, а понякога почти тичаха по водата; но още по-необяснимо беше това, че от време на време се застояваха върху нея! А най-чудно беше, че вършеха този подвиг, като заставаха на един крак!

Това би било наистина необяснимо, ако Карл не бе отгатнал още отначало причината за нарушението на закона за земното притегляне. Той предположи, че на онова място има някакво растение, чиито листа се простират върху водата и дават възможност на птиците да стъпят върху нещо, което може да ги удържи.

Ботаникът разсъждаваше така само по памет. Той бе чел напоследък издадения преди няколко години доклад за откриването в тропическа Америка на една исполинска водна лилия, наречена Victoria regia, и си спомни, че откривателите й споменаваха за някакви едри птици от рода на жеравите, — които кацали по огромните й листа и се движели по водата като по твърда земя.

Помнейки тези факти, Карл предположи, че водните кокошки, които видя с приятелите си, трябва да стоят и да се разхождат на също такава площадка. Предположението му се оказа вярно: когато отидоха на мястото, видяха там широките кръгли листа на Nelumbium speciosum, не по-малки от тия на американския му събрат.

Карл разправи на приятелите си и други интересни подробности за едрата водна лилия, която расте из хималайските езера; той знаеше, че Nelumbium speciosum е прочутият питагоров боб, споменаван от гръцките писатели; особено от Херодот и Теофраст.

Тези писатели съобщават, че питагоровият боб се срещал в изобилие в Египет и сигурно е бил нарочно саден там в тяхно време, при все че сега е неизвестен. Той може да се види на египетските стенописи и е толкова точно описан от гръцките писатели, че няма никакво съмнение в еднаквостта на двете растения.

Предполага се, че водната лилия е едно от растенията, смятани за прочутия лотос от древността; това предположение е твърде вероятно, защото не само сочните й стъбла, но и семената или „бобовите зърна“ са служели всякога за храна на жителите в областите, където тя расте. Тези зърна укрепват организма и разхлаждат при жажда. Китайците я наричат „лиенхуа“; семената заедно с тънки резенчета от корена й, смесени с кайсиеви и орехови ядки и наредени между пластове от лед, са едно от най-вкусните сладка, поднасяни от богатите мандарини на британските пратеници, дошли да посетят Небесната империя.

В Китай събират корените на лиенхуата и ги запазват за зимата в оцет и сол. Растението се използва за храна и от японците, които го смятат и за свещено, като представят често божествата си седнали на някой голям лист от водна лилия.

Когато се разцъфтят напълно, цветовете на Nelumbium speciosum имат много приятен мирис, напомнящ донякъде този на анасона; а семената, с форма на жълъд, имат вкус на бадеми.