Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’epave du Cynthia, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 12 гласа)
Сканиране и обработка
Сергей Дубина (26 февруари 2004 г.)
Източник
dubina.dir.bg

Издание:

Жул Верн, Андре Лори, КОРАБОКРУШЕНЕЦЪТ ОТ „ЦИНТИЯ“

Биб. Избрани книги за деца и юноши

Послеслов: Необикновената история на едно момче, Димитър КОРУДЖИЕВ — с.219–223

С портрет на авторите. С илюстрации.

Преведе от френски ЛЮБОМИР Б. ПАВЛОВ

Библиотечно оформление: СТЕФАН ГРУЕВ

Художник: ВАСИЛ ИНДЖЕВ

Редактор: ДОБРИНКА САВОВА-ГАБРОВСКА

Технически редактор: ГЕОРГИ НЕЦОВ

Коректор ЦВЕТЕЛИНА НЕЦОВА

ФРЕНСКА. ПЪРВО ИЗДАНИЕ. 1988.

ПОДПИСАНА ЗА ПЕЧАТ ОКТОМВРИ 1988. ИЗЛЯЗЛА ОТ ПЕЧАТ НОЕМВРИ 1988.

Формат: 1/16/60/90. Печатни коли: 14. Страници: 224.

ЦЕНА 1.06 ЛВ.

ИЗДАТЕЛСТВО „ОТЕЧЕСТВО“

ПЛ. „СЛАВЕЙКОВ“ — СОФИЯ

ДЪРЖАВНА ПЕЧАТНИЦА „Г. ДИМИТРОВ“ — СОФИЯ

 

JULES VERNE ANDRE LAURIE

L’epave du Cynthia

Les Humanoides Associes L. F. Editions 41. rue de Lancry Paris 10

 

 

Издание:

Автор: Жул Верн; Андре Лори

Заглавие: Корабокрушенецът от „Цинтия“

Преводач: Любомир Б. Павлов

Година на превод: 1988

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1988

Тип: Роман

Националност: френска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, София

Излязла от печат: ноември 1988 г.

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Георги Нецов

Художник: Васил Инджев

Коректор: Цветелина Нецова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4198


1. ПРИЯТЕЛЯТ НА ГОСПОДИН МАЛАРИУС

Сигурно ни в Европа, ни другаде няма да се намери учен, чийто образ да е толкова познат, както ликът на доктор Швериенкруна от Стокхолм — портретът му, изобразен от търговците под неговата фабрична марка върху милиони запечатани със зелено бутилки, странствува с тях по всички краища на земята. Длъжни сме да обясним, че бутилките съдържат само моруново масло, ценно, а също така и благотворно лекарство, което за жителите на Норвегия представя всяка година седем-осемцифрен сбор от кронерс, т. е. „крони“, чиято стойност е един франк тридесет и девет сантима. Преди години това производство беше в ръцете на риболовците. Днес са по-научни способите за добиването му и кралят на тази специална индустрия е тъкмо знаменитият доктор Швериенкруна.

Няма човек, който да не познава тази изострена брадица, тези очила, този изгърбен нос и калпака от лутър. Може би гравюрата не е от най-точните, но очевидно тя поразително го наподобява. Доказателство за това е случилото се един ден в първоначалното училище в Норое, на западния бряг на Норвегия, на няколко километра от Берген.

Току-що бе ударило два часа следобед. Учениците бяха на урок в голямата, постлана с пясък стая — момичетата отляво, момчетата отдясно, — като внимаваха в доказателствата на урока на черната дъска, който им излагаше техният учител Малариус, когато внезапно вратата се отвори и на прага изникна една шуба, козинести ботуши, ръкавици също, калпак от лутър.

Веднага учениците станаха за поздрав, както се полага, когато в клас влиза посетител. Никой не беше виждал никога новодошлия. Все пак всички зашепнаха, когато го зърнаха: „Г-н доктор Швериенкруна!“ Толкова голяма беше приликата с портрета, отпечатан върху бутилките на доктора!

Трябва да споменем, че учениците на Малариус почти винаги виждаха тези бутилки, защото едно от главните предприятия на доктора се намираше тъкмо в Норое. От друга страна пък, наистина ученият не беше стъпвал дълги години в тази страна и нито едно от децата не би могло да се похвали до този ден, че го е видяло на живо.

Съвсем друга беше мислената им представа. На вечерните разговори в Норое говореха много за доктор Швериенкруна. Кой знае колко са пищели ушите му, ако ли народното поверие имаше по този повод и най-малко основание.

Както и да е, това така единодушно и непосредствено опознаване представляваше същински триумф за непознатия автор на портрета — триумф, от който този скромен художник би имал правото да се гордее, а не един именит фотограф — основание да завижда.

Да, явно това бяха тъкмо заострената брада, чифтът очила, орловият нос и калпакът от лутър на именития учен — нямаше нито грешка, нито място за колебание. Всички ученици на Малариус биха си заложили главата, че е така.

Странно им се виждаше и дори малко се разочароваха, че докторът беше човек с обикновен и дори среден ръст вместо гигант, какъвто по-скоро си го бяха представяли. Как един толкова прочут учен можеше да се задоволи с ръст от пет стъпки и три пръста ’? Посивялата му глава стигаше едва до рамото на Малариус. И при това Малариус беше вече попрегърбен от годините. Обаче той беше много по-слаб от доктора, а това го правеше да изглежда два пъти по-висок. Неговата кафеникава широка пелерина, която от продължителна употреба беше избила на зеленикави оттенъци, се люшкаше около него като знаме около своята бандера. Той беше

——

’ Около 1,60 м — Б. пр.

 

с къси панталони и обувки с катарами, с кепе от черна коприна, изпод което се подаваха няколко кичура бяла коса. Розовото му усмихнато лице сияеше със съвършена доброта. Той също носеше очила, които не ви пронизваха като докторовите и през които сините му очи сякаш съзерцаваха всичко с неизчерпаемо добродушие.

Откак учениците се помнеха, Малариус не бе наказал нито един от тях. Това не беше причина да не бъде уважаван, защото го обичаха. Това беше много честен човек и всички го знаеха. В Норое беше много добре известно, че на младини беше взел блестящо изпитите си, че можеше да получи научни степени, да стане „хер професор“ в един голям университет, да придобие почести и богатство, обаче той имаше сестра — горката Кристина — винаги болнава и страдаща. И понеже за нищо на света тя не бе пожелала да напусне селото си, тъй като градът я плашеше и тя се страхуваше, че ще умре в него, Малариус мълком се пожертвува. Бе приел трудните и скромни задължения на първоначален учител. По-късно, когато след двадесетина години Кристина угасна, благославяйки го, Малариус, привикнал със своя тих и скромен живот, не беше дори помислял да започне друг. Погълнат от своите лични работи, които не споделяше с хората, намираше най-голямо удоволствие да бъде образцов учител, училището му да бъде най-добре уреденото в страната, да излезе от границите на първоначалното обучение, за да подхване по-разширени уроци. Обичаше да насърчава заниманията на най-силните си ученици, да ги въвежда в науките, в древните и модерни литератури, във всичко онова, което обикновено е достъпно на богатите или заможни класи, но не и на рибари и селяни.

„Защо това, което е добро за едни, да не бъде и за други? — казваше той. — Щом като бедняците нямат всички радости на този свят, защо да не им позволим да познават Омир и Шекспир, да назовават звездата, която ги води из океаните, или растението, което те настъпват на земята! Доста скоро работата ще гr стисне за гърлото и ще ги наведе над браздата! Поне в детинството си да са пийнали от тези чисти извори и да са докоснали това общочовешко притежание!“

В не една страна биха сметнали тази система за неразумна, годна да отврати унизените от тяхната незавидна участ и да ги тласне в авантюри. Но в Норвегия никому и наум не идва да се тревожи за това. Патриархалната кроткост на характерите, отдалечеността на градовете, трудовите навици на едно доста рядко население, изглежда, че са изключили всякаква опасност от подобен вид опити. Така че те са много по-чести, отколкото бихте могли да допуснете. Никъде опитът не е бил толкова далеко проникнал и в най-бедните селски училища, както и в колежите. Така че Скандинавският полуостров можеше да се похвали, че пропорционално на населението си създава много повече учени и отлични хора във всички клонове, отколкото която и да била друга област в Европа. Пътникът тук е постоянно изненадан от контраста между една полудива природа и заводи и произведения на изкуството, които предполагат една по-изтънчена цивилизация.

Но време е вече може би да се върнем при доктор Швериенкруна, когото бяхме оставили на прага в училището на Норое.

Докато учениците бързо го познаха, без някога да са го виждали, то не беше същото с техния учител, който все пак го познаваше отдавна.

— Е! Добър ден, скъпи ми Малариус! — се провикна сърдечно посетителят, приближавайки с протегната ръка към учителя.

— Добре дошъл, господине — отговори той отчасти озадачен, отчасти смутен като всички самотници и изненадан сред урока си… — Бих помолил да ме извините, ако ви попитам с кого имам честта?…

— Как!… Толкова ли съм се изменил от времето, когато заедно тичахме по снега и когато пушехме в Християния с ей толкова дълги лули?… Нима си забравил пансиона „Краус“ и дали трябва наистина да ти назова твоя другар и приятел?

— Швериенкруна!… — извика Малариус. — Възможно ли е? Ти ли си?… Вие ли сте, господин докторе?

— О, моля ти се, стига церемонии!… Не съм ли твоят стар Раф, както и ти ще бъдеш винаги моят юначен Олаф — най-добрият, най-скъпият приятел от моята младост? Да! Добре ми е известно!… Времето минава и ние двамата малко сме се попроменили за тридесет години!… Ала сърцето е останало младо, нали? И в него има винаги едно кътче за тези, които е обикнало, когато са гризали един до друг коравия хляб на двадесетата година.

И докторът се смееше и стискаше двете ръце на Малариус, който пък го гледаше с потънали в сълзи очи.

— Скъпи ми приятелю, добри ми, прекрасни ми докторе! — казваше той. — Няма тук да стоим… Ще освободя всички тези скитници, които съвсем няма да се разсърдят от това и ние ще идем у дома…

— Не така — заяви докторът, обръщайки се към учениците, които живо гледаха подробностите от тази сцена. — Не трябва нито да нарушавам твоите занимания, нито да смущавам уроците на тази прекрасна младеж!… Ако искаш да ми доставиш голямо удоволствие, ще ми позволиш да седна до тебе и ти ще продължиш урока си…

— На драго сърце — отговори Малариус, — но да си кажа право, геометрията не ми допада, и след като дадох дума да разпусна тези палавници, малко ми е съвестно да наруша дадената дума!… Би имало начин всичко да се уреди. То е ако доктор Швериенкруна благоволи да окаже чест на моите ученици да ги поразпита за заниманията им и после да ги разпусне за днес!…

— Отлична идея!… Прието!… Ето че станах инспектор! После се обърна към целия клас:

— Я да видим кой е най-добрият ученик? — запита докторът, като се настани в креслото на учителя.

— Ерик Херсебум! — отвърнаха без колебание петдесет звънки гласа.

— А, значи Ерик Херсебум?… Е, добре, Ерик Херсебум, бихте ли излязъл тук?

Момче на около дванадесет години стана от първия чин и се приближи до катедрата. То беше сериозно, представително дете, чиято смислена физиономия и големи дълбоки очи, които биха се отличавали навсякъде, особено изпъкваха сред русите глави наоколо му. Докато всички негови другари от двата пола бяха с коси като лен, с розови лица, със зелени или сини очи, неговата коса беше тъмнокестенява като очите, а лицето му бе мургаво. Нямаше изпъкналите ябълки, късият нос и тежката походка на децата от Скандинавия. С една дума, във физическата характеристика то се отличаваше от така оригиналната и толкова подчертана раса, към която принадлежаха неговите съученици.

Също като тях момчето бе облечено с дрехи от домашно сукно по обичая на селяните от провинцията Берген, ала изтънчената малка глава върху тънка и красива шия, вроденото изящество в движенията и държането му — всичко у него явно свидетелствуваше за чужд произход. Няма такъв физиолог, който веднага да не бъде поразен от тези особености, както стана и с доктор Швериен Бруна.

Обаче първоначално той нямаше никакъв повод да се занимава с това. Така че просто се зае да го поизпита.

— С какво да започнем? С граматиката ли? — запита той момчето.

— На разположение съм на господин доктора — отговори скромно Ерик.

Докторът му зададе два съвсем обикновени въпроса и остана изненадан, че той му отговори точно не само за шведски език, но и за френски, и за английски. Това беше привичка, която бяха поели с Малариус. Той твърдеше, че е почти еднакво лесно да изучаваш едновременно три езика, отколкото само един.

— Ти им преподаваш значи френски и английски? — попита докторът, обръщайки се към своя приятел.

— Защо не, заедно с основите на гръцкия и латинския… Не виждам какво лошо има в това?

— Нито пък аз! — възкликна докторът със смях.

И той разтвори напосоки един том от Цицерон, от който Ерик Херсебум преведе много добре няколко изречения.

На това място ставаше въпрос за изпитата от Сократ цикута. Малариус помоли доктора да попита от какъв вид е това растение. Ерик без колебание заяви, че то е от вида омбелифери, род смирни, и посочи всичките им отлики.

От ботаника минаха към геометрия. Ерик с много точни изрази представи доказателството на теоремата за сбора от ъглите на един триъгълник.

Докторът попадаше от изненада на изненада.

— Да поговорим малко по география — подхвана той. — Кое е морето, което граничи на север със Скандинавия, Русия и Сибир?

— Това е Северният ледовит океан.

— И кои са моретата, с които този океан е свързан?

— На запад с Атлантическия, на изток с Тихия океан.

— Бихте ли ми наименували две-три големи пристанища в Тихия океан?

— Ще спомена Йокохама в Япония, Мелбърн в Австралия, Сан Франсиско в щата Калифорния.

— Е, добре, щом Северният ледовит океан е свързан от една страна с Атлантика, който мие нашите брегове, а от друга страна, с Тихия океан, не намирате ли, че най-краткият път да се стигне до Йокохама или до Сан Франсиско ще бъде именно това Северно море?

— Естествено, господин докторе — отговори Ерик, — това щеше да бъде най-краткият път, ако бе достъпен. Но до днес мореплавателите, които са опитвали да поемат този път, са бивали възпирани от ледовете и са бивали принудени да се откажат от начинанието си, когато не са били сподирЯни от смъртта.

— Вие казвате, че често са се опитвали да открият североизточния път?

— Петдесетина пъти от три столетия насам и винаги напусто.

— Бихте ли могли да ми назовете някои от тези експедиции?

— Първата е организирана през 1523 под ръководството на Франсоа Себастиан Кабо. Нейният състав е бил от три кораба под командата на злочестия сър Хюг Уилоугби, който загинал в Лапония с целия си екипаж. Един от неговите лейтенанти Шанслор отначало бил по-щастлив от него и успял да си прокара пряк път през арктическите морета между Ламанша и Русия. Ала и той също в течение на един повторен опит вероятно претърпял корабокрушение и загинал. Един капитан, изпратен да го търси, Стефан Бароу, успял да премине протока, който разделя Нова земя от остров Вайгейт и да проникне в Карско море, ала ледовете и мъглите го възпрепятствували да отиде по-далече… Предприетите през 1580 две експедиции били също така безплодни. И все пак проектът е бил отново подхванат след петнадесет години от холандците, които съоръжават една след друга три експедиции под командата на Баренц, за да търсят пътя север — изток. През 1596 Баренц загинал в ледовете на Нова земя… След десет години Хенри Хъдзън, изпратен от холандската компания за Индия, също така претърпял неуспех по време на три експедиции една след друга… И датчаните не са били по-щастливи през 1653… През 1576 капитан Джон Ууд също не успял. И оттогава всички морски сили сметнали начинанието за неосъществимо и го изоставили.

— Оттогава никога ли не е било подхващано?

— Подхванато е от Русия, която би имала огромен интерес, както впрочем всички северни нации, да открие пряк морски път между своите брегове и Сибир. В продължение на едно столетие тя е изпратила не по-малко от осемнадесет експедиции една след друга да изследват Нова земя, Карско море и източните и западните краища на Сибир. Ала макар че резултатът от тези експедиции да беше по-доброто опознаване на тези крайбрежия, заключението беше, че е невъзможно да се прокара цялостно един път през голямото Северно море. Академик Ван Баер, който опита също така това рисковано начинание за последен път през 1837, след адмирал Лютке и Паштусов, заяви самоуверено, че този океан е един „обикновен ледник“ така непроходим за кораби, както може да бъде един континент.

— С други думи, трябва безвъзвратно да се откажем от североизточния път?

— Това е поне заключението, което, изглежда, следва от тези така многократни и винаги безпомощни опити. Все пак говори се, че нашият голям пътешественик Норденшьолд възнамерява да поднови начинанието, след като се е подготвил чрез отделни изследвания из северните води. Ако е вярно, значи работата му изглежда осъществима. И щом това е негово мнение, той е достатъчно опитен, за да го приемем сериозно.

Оказа се, че доктор Швериенкруна е бил един от запалените поклонници на Норденшьолд и затова бе подхванал разговора за североизточния път. Така че той беше възхитен от тези точни отговори.

Прикованият му в Ерик Херсебум поглед бе изпълнен с най-жив интерес.

— Откъде сте научили всичко това, дете мое? — го попита той след доста проточило се мълчание.

— Оттук, господин докторе — отговори изненадан от въпроса му Ерик.

— Никога ли не сте бил в някое друго училище?

— Естествено не.

— Малариус е прав да се гордее с вас! — отговори докторът, като се обърна към учителя.

— Много съм доволен от Ерик — каза той. — Почти осем години стават, откак е мой ученик, защото е при мен още от малък и винаги е бил първенец в класа.

Докторът потъна отново в характерното си мълчание. Пронизителният му поглед оставаше прикован върху Ерик и странно напрегнат. Изглеждаше, че решава някакъв въпрос, който не смяташе уместно да съобщи гласно.

— Не може да се получат по-добри отговори на въпросите ми и аз мисля, че е безполезно да продължа изпита! — каза най-после той. — Така че не ще ви бавя повече, деца мои, и понеже господин Малариус е така любезен, за днес ще спрем дотук.

При тези думи учителят плесна с ръце. Всички ученици станаха едновременно, събраха учебниците си и излязоха да се наредят на четири редици в празното място пред чиновете.

Малариус плесна ръце повторно. Колоната потегли и излезе, отбивайки стъпка точно по войнишки.

При трети сигнал класът изостави редиците и се втурна с весели викове. За няколко секунди той се разпиля около сините води на фиорда, в които се оглеждаха зелените покриви на Норое.