Майн Рид
Пълзачи по скали (12)

Глава XII
ЦИРКОВО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ

Тъй като дървото, където се бяха приютили, беше много голямо, нямаше защо да се страхуват от слона, колкото и да беше разярен; те можеха да го гледат отвисоко и да наблюдават в безопасност движенията му. Само Фриц се намираше опасно близо до ужасния хобот; но Фриц можеше вече да предугади злите намерения на грамадния звяр, а беше и достатъчно бързоног и съобразителен, за да остави широк простор между себе си и него.

Що се отнася до самия слон, той се изправи на нозе, постоя известно време, мърдайки огромните си уши, и явно не знаеше какво да стори — сякаш беше слисан от неочакваното произшествие. Но спокойствието му не трая дълго. Забитата в хобота му стрела му напомни намерението да отмъсти. Той размаха яростно опашка, изрева пронизително, втурна се към поваленото дърво и зарови хобота си между клоните, обръщайки ги един след друг, като че търси нещо; Търсеше индуса.

След някое време се отказа от това занимание и се огледа, явно изненадан, сякаш се чудеше какво е станало с човека. Той не бе го видял как се втурна към голямото дърво, защото индусът се бе измъкнал, докато животното лежеше по гръб. Тъкмо по това време се показа Фриц — клекнал под дървото, където се бяха подслонили господарите му, на които той очевидно завиждаше за безопасното настаняване.

Това беше достатъчно, защото именно Фриц бе разярил слона с навлизането си в гората и го бе довел до ужасната битка с куршуми и стрели. Затова, щом зърна кучето, яростта му не само пламна отново, но явно се удвои и той се нахвърли с вирната опашка срещу първоначалния си противник.

Ако нападателят беше глиган, а дори и бик, Фриц несъмнено би останал на място или само би отскочил настрани, за да отбегне удара и да нападне на свой ред. Но с едно четириного, грамадно като цяла къща и при това съвсем малко познато, защото Фриц не беше от ориенталски произход, той не можеше да се бие; при това четириного, което притежаваше ужасни оръжия — няколко фута дълъг език и също толкова дълги зъби, не е нито чудно, нито оскърбително за нрава му, ако кажем, че Фриц подви опашка и избяга. Той избяга толкова бързо, че след по-малко от двадесет секунди изчезна от погледа не само на господарите си, кацнали на дървото, но и на противника си. Последният го проследи на разстояние, колкото пет-шест дължини на собственото си туловище, и като разбра, че преследването ще заприлича на лов на диви патици, се отказа да го гони.

Тримата на дървото се надяваха, че преследването на кучето ще отдалечи опасното животно и по този начин ще им даде възможност да слязат и да избягат.

Очакваше ги обаче неизбежно разочарование; защото след като се отказа от преследването на кучето, грамадното дебелокожо се върна към мястото, откъдето бе тръгнало; и като разрови отново с хобота си прекършените клони на поваления кестен, започна да обикаля съборения обелиск, описвайки правилни кръгове, сякаш се подготвяше за представление в арена.

Звярът продължи повече от час своята кръгообразна разходка, спирайки от време на време, за да изреве пискливо; но повечето време се движеше в сърдито мълчание. От време на време насочваше поглед, а веднъж-дваж и хобота си към клоните на поваленото дърво, сякаш все още предполагаше, че този, който му бе пратил острата стрела се е скрил там. От движенията му наистина личеше, че стои на стража тъкмо пред това място, за да не изпусне врага си. Стрелата бе успял вече да извади, като я бе затиснал й дръпнал с големия си крак.

Фриц се бе промъкнал отново до края на гората, но така се бе свил, че слонът не можеше да го види.

Кацналите на дървото се ядосваха от продължителното задържане и започнаха да обмислят как да се измъкнат. Помислиха да скочат и да вземат пушките си, но такъв опит се стори твърде опасен на Карл. От тяхното дърво до мястото, където лежеше събореният камък, нямаше и двадесет ярда; а слонът въртеше непрекъснато очи и непременно щеше да ги види, като слизат по клоните. При все че се движеше с бавна и провлечена походка, тежкото животно можеше да препуска и като кон; а ако ги зърне навреме, надали биха избягнали хищния му хобот.

Освен това, ако ги види, дори да успеят да се покатерят пак на дървото, яростта му ще да пламне отново и ще го накара да се застои на това място.

И друго съображение им повлия да останат търпеливо там, където бяха кацнали. Те знаеха, че боеприпасите им са съвсем ограничени. Запасите им бяха оскъдни, затова бяха решили благоразумно да ги пестят. Карл имаше само два куршума и барут за два изстрела; не по-добре снабдени бяха и рогът и паласката на Гаспар. Те можеха да изстрелят всичките си куршуми срещу слона, без да успеят да убият едно животно, което често пъти се отдалечава победоносно с двадесетина куршума в търбуха. Изстрелите могат само още повече да го разярят и да го накарат да стои кой знае докога на това място.

Слонът беше истински скиталец — както отдавна се бе произнесъл Осару — и при това „стар самец“. Беше следователно крайно опасно животно; затова, макар и да знаеха, че няма да са в безопасност, докато не го убият, те решиха единодушно, че ще е по-разумно да не го закачат, докато се яви някой по-удобен случай за премахването му.

Поради тези причини решиха да не мърдат от дървото и да дочакат търпеливо края на странното „цирково представление“, което старият самец все още не прекратяваше.