Майн Рид
Пълзачи по скали (17)

Глава XVII
НАМЕСАТА НА ФРИЦ

По въпроса как би завършила борбата, ако пандата и роговата човка бяха единствените участници в нея, могат да се правят само предположения. Най-вероятно е, че четириногото би победило двуногото, би успяло след това да влезе в гнездото, да измъкне мътачката оттам… да я убие и изяде… а след нея и яйцата.

Но в книгата на съдбата не е била предвидена такава развръзка за тази малка драма; защото в същия миг непредвидена случка промени изцяло борбата и, последвана от редица други, доведе цялата работа до съвършено неочакван край за всички участници и зрители.

Първата случка — която предизвика съществената промяна в условията на борбата — беше толкова забавна, че разсмя зрителите на дървото.

Изправена на задните си крака върху израстъка на стъблото, пандата бе вперила очи в малкия отвор, откъдето се влизаше в гнездото. Без да подозира някаква опасност от тази посока, крадецът се грижеше само да запази очите си от летящата рогова човка. Но мътачката, която можеше да види много добре какво става навън, не смяташе да бъде безучастен зрител; и щом забеляза удобния случай, прибра безшумно дългия си жълтеникав клюн, подаде го отново с все сила и удари като с търнокоп пандата право в окото, където острият клюн се заби почти до основата си.

Смъртно изплашено както от неочаквания удар, така и от причинената болка, четириногото изпищя и заслиза от дървото, като мислеше само как да избяга. И сигурно би успяло да го стори, отървавайки се само със загубата на едно око; но отдолу го дебнеше окото на друг неприятел, с когото трябваше да се справи. Застанал под дървото, Фриц се бе приближил, привлечен от шума на битката, и наблюдаваше с вдигната глава борбата. Едва ли би било възможно съчувствията на честния Фриц да не са на страната на невинната птица и против виновния звяр, но накъдето и да клоняха те, едно е сигурно: щом пандата слезе на земята, кучето скочи мигновено върху нея почна да я хапе като че животното беше някой от най-отдавнашните му и зли врагове.

Въпреки ненадейността на новото нападение — така неочаквано, както и ударът в окото, свирепата панда нямаше намерение да отстъпи без борба. И при все че новият противник беше явно по-силен, много вероятно беше да му остави за спомен една-две драскотини, които той щеше да носи до гроб.

Но в този миг Фриц бе застрашен от друга опасност, много по-голяма от злото, което биха могли да му причинят ноктите на пандата; и ако случаят не бе му помогнал да обърне поглед в съответната посока — когато скочи да се намеси в борбата, би се озовал в лапите на противник, който би проявил към него тъкмо толкова милост, колкото сам той проявяваше към нещастната панда.

Но случаят му помогна, защото насочи погледа му към по-страшния противник — слона, и то тъкмо когато последният бе тръгнал стремглаво към него, пламнал от безгласна мъст й проточил хобот, за да го сграбчи. При тези обстоятелства Фриц прецени веднага какво трябва да стори. Той пусна незабавно пандата, сякаш четириногото беше отрова и хукна в посока, противоположна на тази, откъм която приближаваше слонът; след двадесетина секунди само крайчецът на опашката му се мярна пред гората и изчезна.

От всички участници в тази любопитна борба най-голямо съжаление заслужаваше навярно горката панда. Тя бе във всеки случай най-нещастна, защото едновременно с драмата приключи и животът й. Тя срещаше само врагове и най-после се озова пред неприятел, който я довърши. Този неприятел беше слонът. Когато се втурна към Фриц и видя как той му се изплъзва, огромното животно реши, че този път няма да мине без жертва. Вместо да изпълни първоначалното си намерение — да последва Фриц в гората, то промени внезапно плана си и насочи враждебните действия срещу пандата. Слонът видя, че може да я достигне, защото, полуослепяла от клюна на роговата човка и почти до смърт изхапана от кучето, тя не забеляза като Фриц приближаването на слона. Може би и да съзря опасността, но едва когато слонът беше вече толкова близо, че нямаше възможност да избяга.

Тя не бе успяла да направи и най-малкия опит да се махне, когато слонът я обви с хищния си хобот и я издигна като перце във въздуха. След това безмилостното чудовище направи няколко крачки към падналия обелиск и там, избрал подходящо място за намерението си, остави на земята пандата, която още се бореше, стъпи върху нея с огромните си предни крака и започна да я тъпче ту с единия, ту с другия, докато най-после от смазаното животно остана само една безформена маса от козина и месо.

За тези, които гледаха от дървото, зрелището беше мъчително, но то бе последвано от друга гледка, приятна и за тримата; те видяха, че слонът тръгна към гората с явното намерение да напусне полесражението.

Ни един от тримата другари не би могъл да каже дали слонът е задоволил жаждата си за мъст с убийството на пандата или тръгва да търси Фриц, но каквато й да беше подбудата, едно беше сигурно — че тя отдалечи скиталеца от досегашното му местопребиваване и прекрати обсадата, която започваше да става крайно досадна.