Майн Рид
Пълзачи по скали (36)

Глава XXXVI
НАДЕЖДА ДА ИЗПОЛЗВАТ БЕРКУТА

Тази неочаквана плячка им падна буквално от небето. Те гледаха с любопитство не само двете диви кози, но и двата орела, защото и четирите животни бяха скитали доскоро на свобода извън стените на този планински затвор и бяха, тъй да се каже, пристигнали от външния свят, с който тримата другари жадуваха да се свържат. Какво ли не би дал всеки от тях, за да има чифт крила като тия на още живия беркут? Ако имаха крила, лесно биха се измъкнали от тази долина — за тях долина на сълзите и от снежните планини, които я ограждаха.

Докато разсъждаваха така, в съзнанието на философстващият Карл проблесна мисъл, от която лицето му се проясни малко. Съвсем малко, защото мисълта, която му хрумна, не беше особено блестяща. Но беше все пак нещо и както давещият се се лови за сламка, така и Карл се залови за тази странна мисъл, която съобщи на другарите си, след като я пообмисли.

Тази мисъл бе предизвикана от беркута. Птицата беше истински орел с яки крила и мишци като всички птици от неговата порода, а освен това беше и един от най-силните от своя вид. Тя можеше да литне като стрела към небето. За няколко минути, дори за няколко секунди, можеше да се устреми до върховете на снежните планини, които се извисяваха над тях.

— Какво ще му попречи — запита Карл, като посочи птицата да отнесе…

— Какво да отнесе? — каза Гаспар, прекъсвайки въпроса на брата си, който говореше неуверено и колебливо. — Във всеки случай не нас, нали, Карл? — продължи малко шеговито той. — Предполагам, че нямаш предвид такова нещо?

— Не нас — отговори сериозно Карл, — но въже, което ще може да отнесе нас.

— А-а! — извика Гаспар със светнало от радост лице.

— Това е друго нещо.

Радостно възклицание издаде в същия миг и Осару, еднакво заинтересуван от разговора.

— Как мислиш, шикари? — запита сериозно Карл.

Осару не изрази някаква особена надежда. Но все пак посъветва да направят опит. Опитът нямаше да им струва особен труд. Трябваше само да приготвят ново въже от коноп, който се намираше в изобилие, да го вържат за крака на беркута и да го пуснат на свобода. Нямаше съмнение накъде ще отлети птицата. Тя се бе наситила на долината и още при първа възможност щеше да се опита да излети от нея.

При първото повърхностно обсъждане планът изглеждаше напълно приемлив; но при по-внимателно разглеждане на подробностите се оказаха две големи мъчнотии — толкова големи, че почти унищожиха така внезапно и леко възникналата надежда.

Първата мъчнотия беше, че въпреки силата на своя полет беркутът не ще успее може би да отнесе въже, което би могло да удържи някого от тримата. До върха на скалата и дори по-нататък той би могъл да отнесе много лека връв; но връв, а дори и тънко въже, нямаше да им свърши работа. Потребно беше здраво въже, годно да удържи човек, и то човек, който да прави усилие да се катери. Въжето щеше да е много по-дълго — повече от двеста ярда, а всеки ярд би увеличил тежестта, която орелът трябва да носи.

Не бива да се предполага, че те възнамеряваха да се катерят с ръце по това въже. Всеки от тях би могъл да стори такова нещо по въже от десетпетнадесет ярда. Но за да стъпят на върха на канарата, би трябвало да се катерят поне сто и петдесет ярда; а и най-ловкият моряк, който се е катерил някога по въжето на централната мачта — и самият Синдбад дори, не би могъл да измине така и половината от това разстояние. Те предвидиха още отначало тази мъчнотия и, както ще видим по-нататък, изобретателният Карл намисли веднага как ще я отстрани.

Вторият въпрос беше — ако се приеме, че беркутът може да отнесе въже, което би могло да удържи човек, ще успеят ли да закрепят това въже на върха?

Всичко това зависеше, разбира се, не само от тях: много нещо оставаше на случая. Но те се надяваха, че случаят може да се яви. Докато лети над планината, за да се измъкне, птицата щеше да омотае може би въжето около някоя скала или просто около някоя издадена заледена преспа. Тази възможност щеше да се потвърди само с опит но вероятност за успех не съществуваше.

Първата мъчнотия, свързана със здравината и тежестта на въжето, изискваше обсъждане и пресмятане. Имаха установени и предполагаеми, но все пак достатъчно точни данни за предварителни изчисления. Знаеше се каква приблизителна дебелина трябва да има въже, на което всеки от тях би могъл да увисне и да се задържи, докато се катери по канарата. С твърде голяма точност би могла да се пресметне и издръжливостта на орела, а несъмнено беше, че беркутът ще напрегне всичките си сили, за да се измъкне от долината. След изтърпените досега тежки преживявания той не се нуждаеше от никакъв особен подтик, за да използва всичките си сили.

След като обсъдиха от разни гледища тоя въпрос, за всички стана ясно, че най-важното нещо е направата на въжето. Ако могат да го направят достатъчно тънко, за да не тежи на беркута, и същевременно достатъчно яко, за да може Да удържи човек, първата мъчнотия щеше да бъде преодоляна. Затова въжето трябваше да бъде от най-добър коноп, всяка нишка усукана с еднаква дебелина, всяка част от въжето изработена най-старателно.

Само Осару можеше да изработи такова въже. Той можеше да преде коноп така равно, както биха го изпрели в манчестърска предачница. И най-взискателното око не би могло да открие дефект във въже, изработено Осару.

Решиха най-после да започнат направата на въжето. Осару щеше да бъде ръководител, а другите щяха да бъдат повече негови прислужници, отколкото помощници.

Но преди да започнат работа, намериха за благоразумно да си осигурят храна, като приготвят за сушене месото на двата диви козли. Беркута щяха да изядат още сега, та нямаше нужда да го сушат.

И наистина го изядоха. Така птицата на Юпитер им послужи за обяд, както птицата на Юнона им бе послужила за закуска!