Майн Рид
Пълзачи по скали (24)

Глава XXIV
ПЪЛНО ПОТЪВАНЕ

Тъкмо посред представлението, когато пръскаше усърдно и злорадо вода от помпата си, той прекрати внезапно това забавление. След това огромното му тяло започна да се люшка, едното му рамо се показваше над водата повече от другото, а дългият хобот се въртеше във въздуха и вместо вода издаваше остър рев от болка или ужас.

Какво значеше това? Четириногото беше очевидно поразено от внезапен страх; но какъв неприятел го бе изплашил, се питаха мислено Карл и Гаспар. Още преди да изрекат въпроса, индусът им отговори.

— Ехее! — извика той. — Хубаво! Чудесно, хубаво! Слава на бога на великия Ганг! Вижте, сахиби, разбойник пропада… пропада… потъва в плаващия пясък, дето щеше глътне Осару! Ехее, потъва, потъва!

Карл и Гаспар разбраха веднага смисъла на тия радостни възгласи. Щом се наведоха да погледнат звяра и да проследят движенията му, те разбраха, че индусът има право. Слонът действително потъваше в подвижните пясъци!

Бяха забелязали, че когато бе влязъл в реката, водата стигаше едва до коленете му. Сега беше вече до хълбоците и бавно, но постепенно се издигаше все по-нагоре. Освен това отчаяните му усилия — последователното, вдигане на плещите, изплашеният рев, хоботът, който се протягаше бързо ту на една, ту на друга страна и се мъчеше да се залови о нещо — всичко доказваше истинността на Осарувото твърдение: слонът потъваше в подвижните пясъци. И то твърде бързо. Не бяха минали и пет минути, откакто зрителите го наблюдаваха, а водата плискаше вече гърба му и се издигаше все по-нагоре инч след инч и фут след фут, Докато покри най-после кръглите му рамене и на повърхността остана само главата и дългото й тръбовидно продължение.

Не след много раменете престанаха да се движат; цялото огромно тяло вече не мърдаше, само се смъкваше полека, притегляно безвъзвратно към земните недра!

Само хоботът продължаваше още да се върти и ту разпенваше яростно водата, ту се люшкаше уморено, издавайки непрестанно последните си вопли.

Водата погълна най-после и вирнатата глава с гладките изпъкнали бузи; над нея остана да стърчи само хоботът, приличен на огромен болонски салам. Не се чуваше вече никакъв рев, само шумно дишане, прекъсвано от глухо хъркане.

Карл и Гаспар продължаваха да седят на дървото, загледани със страхопочитание в необикновеното зрелище. Но индусът не беше вече при тях. Щом видя, че слонът е притиснат в смъртоносната прегръдка на подвижните пясъци, които щяха да погълнат без малко и собствената му скъпоценна личност, индусът се спусна пъргаво по клоните.

Той поседя няколко мига на брега да наблюдава напразните усилия на животното да се освободи, като го обиждаше и го подиграваше, все още възмутен от загубата на наметалото си. Когато най-после над повърхността на водата останаха само дванадесетина инча от дългия хобот, индусът не можа да изтрае. Стиснал дългия си нож, той се хвърли във водата и само с един замах отдели месестата маса от основата й, както сърп би повалил някое сочно стъбло.

Отделената тръба потъна веднага; по повърхността се появиха няколко червени мехурчета — последен знак, че грамадният слон е изчезнал от лицето на земята. Потънал бе дълбоко в пясъка, за да се вкамени и да бъде изровен може би един ден след много векове от лопатата и търнокопа на някой изненадан каменар.

Това необичайно произшествие отърва нашите пътешественици от един неприятен съсед, или по-точно от един опасен враг, от когото кой знае как биха могли да се отърват без подобна случайна помощ. И дума не можеше да става да го застрелят. Разсипването на барута бе осуетило тази възможност, а трите изстрела, които все още можаха да дадат с малокалибрените си пушки, бяха съвсем недостатъчни за целта.

Няма съмнение, че такива храбри ловци като Гаспар и Осару и такъв остроумен изобретател като Карл щяха да измислят с времето някакъв начин да надхитрят слона и да го погубят. Но те бяха все пак много доволни от странното обстоятелство, което ги освободи от необходимостта да се справят сами с неприятеля и си честитиха щастливия изход.

Щом ги чу, че разговарят, и забеляза, че не са вече на дървото, Фриц, който се гушеше през цялото време на няколко крачки от мястото, изскочи от скривалището си и изтича към тях. Докато плуваше през рекичката, за да отиде при господарите си, Фриц едва ли подозираше, че огромното четириного, което толкова пъти го бе гонило, беше в тоя миг близо до него и че докато пореше водата с лапите си, само един инч го делеше от ужасния хобот, превърнат в жалка останка от предишния си вид!

Но макар и да не знаеше странната случка, станала през време на отсъствието му, и може би се чудеше къде е отишъл неприятелят, щом видя червените петна по водата или по-вероятно щом помириса кръвта по нея, Фриц разбра, че е имало кръвопролитие, и заджавка възбудено, порейки с устрем вълните.

И нему честитиха освобождението. При все че вярното животно се бе оттегляло при всяко нападение, никой не смяташе да хвърли петно върху кучешката му смелост. То бе проявявало само благоразумна сдържаност, защото какви изгледи за успех би имало срещу такъв страхотен противник? Постъпило бе следователно по-добре, като си плю на петите, защото, ако бе останало да се съпротивлява глупаво при обелиска и бе било убито още в първата схватка, слонът щеше да е жив може би и досега и щеше да ги държи още обсадени на дървото. Освен това Фриц им бе дал първото предупреждение, а по този начин и време да се подготвят за посрещане на неприятеля.

И тримата другари смятаха, че Фриц заслужава награда, и Осару реши да му я поднесе във вид на вечеря от хобота на слона. Но когато нагази отново във водата, индусът видя с огорчение, че доброто куче ще остане разочаровано, защото парчето, отрязано така изкусно от него, бе последвало частта, от която беше отделено, и бе потънало доста надълбоко в пясъка.

Осару не направи опит да го изрови. Той се страхуваше ужасно от предателската почва и побърза да се върне с предпазливи стъпки на брега, за да последва своите сахиби, тръгнали вече към разрушената колиба.