Майн Рид
Пълзачи по скали (49)

Глава L
КОЖЕНИЯТ БАЛОН

— Кожи от змиорка! — повтори Гаспар, като забеляза, че Карл се двоуми да изкаже мнението си. — Мислиш, че няма да свършат работа ли?

Карл беше готов да извика: „Точно така!“ — но се въздържа да изкаже едно толкова безусловно твърдение.

— Може би ще станат… възможно е да станат — каза той, явно продължавайки да обмисля въпроса, — възможно е, но все пак се страхувам…

— От какво се страхуваш? — запита Гаспар. — Смяташ, че не са достатъчно здрави ли?

— Достатъчно здрави са — отвърна Карл. — От друго се страхувам.

— Кожата на змиорката не пропуска въздух, нали?

— Не… не и това.

— Може би от шевовете? Ще зашием внимателно кожите и ще насмолим шевовете. Обзалагам се, че Осару може да шие като обущар.

Карл знаеше, че индусът наистина шие отлично. Мъчнотията не беше и в това.

— Да не е тежестта тогава? — продължи да разпитва Гаспар.

— Тъкмо това — отвърна Карл, — страхувам се, че ще са много тежки. Донеси една кожа, Осару, да я видим.

Индусът стана, отиде в колибата и след малко се върна с някаква дълга, сгърчена вещ, която отдалеко личеше, че е изсушена кожа от змиорка.

В хижата имаше още много такива кожи, защото тримата другари запазваха грижливо кожите на уловените змиорки, сякаш предчувстваха, че някой ден ще им потрябват. Благоразумната предвидливост щеше да им бъде този път от полза.

Карл сложи кожата на дланта си и се опита да прецени теглото й. Гаспар наблюдаваше изражението на брата си и чакаше да чуе мнението му; но Карл само поклати неуверено глава, от което можеше да се разбере, че заключението му е отрицателно.

— Те могат да станат по-леки — предложи Гаспар, — като се поостържат; или като се изварят. Изваряването ще ги очисти от всякаква мазнина.

— Предложението не е лошо — отвърна Карл, комуто то явно се понрави. — С изваряване може наистина да станат по-леки. А лесно можем да опитаме.

С тия думи Карл отиде при горещия извор, потопи кожата във водата, остави я там около половин час, после я извади; след това я остъргаха с джобно ножче и я простряха да съхне на слънце върху една скала.

Зачакаха търпеливо изсъхването й. Изходът от този опит беше толкова важен за тях, щото не можеха да се занимават с нищо друго.

След известно време, когато кожата изсъхне дотолкова, че можеха да я прегледат отново, Карл я сложи пак на дланта си, за да прецени тежестта й.

Колкото неточна и да беше теглилката, явно беше, че кожата е по-лека; от зарадвания поглед на философа личеше, че е доволен от теглото й. Но не беше във възторг, както пролича и от думите му. Те бяха почти повторение на по-раншните.

— Може и да свърши работа… твърде е възможно. Във всеки случай няма вреда, ако опитаме. Нека опитаме.

Думите „нека опитаме“ означаваха: „Да направим балона.“ Другарите му разбраха това и се съгласиха веднага с него.

Тъй като нищо не пречеше да започнат незабавно работа, те се заловиха за нея без по-нататъшно отлагане.

Макар и твърде значителен, броят на кожите, които имаха под ръка, беше все пак недостатъчен за направата на балона; затова Осару замина с въдиците и мрежите си да налови още неколкостотин змиорки. Карл можеше да пресметне поне приблизително колко кожи ще им трябват. Той начерта един балон с диаметър дванадесет фута; по-малък не би могъл да издигне във въздуха човек. Карл знаеше, разбира се, как се изчислява повърхността на кълбо с диаметър дванадесет фута — трябваше просто да умножи диаметъра на окръжността или диаметъра в квадрат по постоянното число 3,14; а можеше да намери и изпъкналата повърхност на описан цилиндър или повърхността на голям кръг от същото кълбо и да я умножи на квадрат. Всеки от тия начини щеше да му даде еднакво точен резултат.

След пресмятането той намери, че повърхността на кълбо с диаметър дванадесет фута е 452 квадратни фута плюс една незначителна дроб. За да я покрият, щяха да им трябват следователно 452 квадратни фута кожа от змиорки. С други думи, това беше количеството, потребно за направата на един балон.

Тъй като змиорките бяха едри — повечето на един ярд дълги и по цели четири инча широки, — една разгъната кожа би имала един квадратен фут. Като се пресметнат общо едрите и дребните и се приспаднат главите и опашките, които ще се изхвърлят, Карл установи, че от всяка змиорка ще получи приблизително по един квадратен фут; така че за направата на балона щяха да му трябват около петстотин кожи от змиорки. Но тъй като някои трябваше да се изрязват, за да се получи формата на кълбото, щяха да са нужни може би и повече; така че Осару трябваше да държи въдиците във водата, докато достави необходимия брой.

Освен лова на змиорки Осару имаше и друга задача, която му отнемаше повече време, защото поставянето на стръвта и наблюдаването на въдиците не изискваше продължително внимание. Изпридането на конците, с които щяха да зашият кожите, беше много по-тънка работа, за която трябваха и сила, и сръчност. Но както бе казал вече Гаспар, Осару умееше да преде и пръстите му изработиха твърде скоро няколко големи гранчета тънки конци.

Като приготви достатъчно конци, Осару се залови да направи върви и дебели въжета, необходими за завързването на „коша“ и за задържане на балона на определеното място, когато го приготвят за пускане.

Задачата на Гаспар беше най-напред да одира змиорките, след това да остъргва, изварява и изсушава кожите; а Карл, който действаше като главен инженер, не само ръководеше работата, но се занимаваше и с окончателната обработка на материали и нарязването му на парчета, които ще могат плътно и правилно да се зашият.

Карл бе ходил и до гората да донесе необходимото количество смола от един вид фикус — растение от рода на каучуковото дърво. Такава смола се получава от много видове фикуси, които се срещат из горите на Долните Хималаи. Той отиде да я търси, защото знаеше, че трябва да намажат с нея шевовете, за да не пропускат въздух.

След едноседмичен труд решиха, че са събрали и приготвили достатъчно материал; и Осару започна да шие. За щастие, имаха игли още, когато тръгваха на експедицията, търсачите на растения се бяха запасили с тях.

Тъй като нито Карл, нито Гаспар умееха да си служат с подобни остри сечива, шиенето щеше да се извърши само от Осару, комуто тази шивашка дейност отне цяла седмица.

Към края на втората седмица работата бе напълно завършена; огромната торба беше готова за насмоляване. За него бе достатъчен един ден. Оставаше само да се завърже „кошът“, или „гондолата“, която трябваше да ги отнесе в този смел полет „към лазурните въздушни простори“.