Майн Рид
Пълзачи по скали (20)

Глава XX
НОВО ПОКАТЕРВАНЕ НА ДЪРВО

Те биха останали по-дълго тук, за да оплакват непоправимата загуба, ако не се страхуваха, че слонът може да се върне. Накъде ли бе тръгнал, се питаха те, а очите им шареха в различни посоки и погледите издаваха безпокойството им.

Разбойникът трябва да е бил тук само допреди няколко минути: тревата, която бе утъпкал, беше още влажна от собствения си сок, изстискан от огромната тежест на слона. Тримата другари можеха да огледат местността на четвърт миля наоколо, защото наблизо нямаше никаква горичка, където такова грамадно животно би могло да се скрие.

Така мислеха Карл и Гаспар, но Осару беше на друго мнение. Разбойникът би могъл да се скрие в малките джунгли, откъдето бяха минали, каза той, добавяйки, по спомени от ловджийския си опит, че колкото и да е голям, слонът може невероятно изкусно да се потули зад най-малкото прикритие; съобразителността му го учи да си избира най-добро скривалище и макар да не се сгушва и да не кляка, той успява да убегне от погледа и на най-бдителния ловец, защото е една съвсем безформена маса, която умее да не мърда. При все че Карл и Гаспар не му вярваха, Осару, твърдеше, че слонът не само би могъл да се скрие в малките джунгли, но е действително там.

За нещастие, доводите на Осару бяха твърде скоро подкрепени от факти, които не оставяха никакво съмнение в достоверността им. Докато тримата наблюдаваха зорко джунглите, напрегнали в същото време слуха си, за да доловят и най-малкия шум оттам, върховете на високите дървета в джунглите се поразмърдаха, а в следния миг двойка прекрасни фазани отлетя оттам с пърхане и изплашен писък.

Бягайки от джунглите, птиците прелетяха над главите на нашите пътешественици и вдигнаха такава олелия, че Фриц ги подгони с нестихващо лаене.

Било, че неприятелят им се бе скрил просто в засада, очаквайки удобен миг да ги нападне, било, че познатият омразен глас на кучето, чут от слона, бе събудил отново жаждата му за мъст, изплашените другари не бяха успели да разменят нито дума, когато дългият виещ се хобот и грамадните, тежки плещи се показаха от редките джунгли: очевидно беше, че чудовището идва право към тях с привидно тромав ход, който придвижва огромното четириного със скоростта на галопиращ кон. — Нашите пътешественици останаха за миг на мястото си, без да възнамеряват, разбира се, да дочакат нападението или да го отблъснат, а само, защото не знаеха в каква посока да избягат.

Те бяха така смутени от приближаването на врага, че минаха няколко секунди, преди някой да предложи план, представящ изгледи за спасение. Карл и Гаспар вдигнаха по-скоро машинално, отколкото съзнателно пушките си срещу неприятеля; защото имаха съвсем слаба надежда, че оловото от малокалибрените им пушки би могло да спре устремното му нападение.

И двамата гръмнаха едновременно; след това Гаспар даде и втори изстрел, но както предполагаха, слонът продължи да напредва.

За тяхно щастие, индусът не бе опънал тетивата на лъка. Опитът го бе научил, че при подобни, обстоятелства стрелата е безполезно оръжие. Все едно би било да ритне слона или да забие карфица в хобота му; и в двата случая би го наранил толкова, колкото и със стрелата си, само че би го разярил по-малко.

И затова вместо да се занимава с лъка си или да губи време в мисли за съпротива, индусът използва няколкото мига, останали за размисъл, за да огледа набързо околността и да види има ли някаква възможност за спасение.

Трябва да признаем, че близката околност не обещаваше нищо. По скалите нямаше тераски, където биха могли да се покатерят, за да не ги достигне слонът; джунглите можеха да им дадат само временно убежище; те бяха скрили наистина слона от погледите им, но не биха скрили тях от един толкова хитър противник. Освен това той се намираше между тях и джунглите, така че да избягат в тази посока, значеше да тичат право срещу хобота му!

За щастие, в този миг на неувереност и нерешителност индусът зърна едно спасително убежище — единственото близко дърво. Същото дърво, което бе използвал вече за спасяване; то беше до малките „проливи“, където Осару бе пуснал мрежите за риба и откъдето Гаспар бе успял да го измъкне от плаващите пясъци.

Дървото беше много голямо, а тъй като растеше усамотено, клоните му се бяха разпрострели по всички посоки и засенчваха почти целите „проливи“.

Осару не пропиля в безполезни размишления ценните мигове, а викна към младите сахиби, даде им знак да последват, примера му и се втурна с все сили към дървото; едва когато се покатери на третия или четвъртия клон; той се обърна да види дали са послушали съвета му.

Младите сахиби бяха възприели незабавно предложението му, без да се запитат дали е уместно, и се покатериха на дървото почти едновременно с индуса.