Майн Рид
Пълзачи по скали (42)

Глава XLIII
ДЪРВОТО ЗА ХАРТИЯ

За голяма радост и на тримата, всичко излезе точно така, както предполагаше Карл. Горичката, за която бе говорил, се състоеше главно от дафинови храсти; ако се съди по окапалите листа и някои още останали по клоните плодове, Карл реши, че те трябва да са от вида, който търсеха. Но и кората беше особена — необикновено яка и много кисела, толкова кисела, че просто изприщи устата на Осару, който има неблагоразумието да я сдъвче.

След като разгледа внимателно листата, плодовете и кората, ботаникът стигна до заключението, че храстът е истинско дафиново дръвце; и то беше наистина такова — от вида, известен в Непал под името дафне болуа, от което, както вече казахме, непалците правят дебела мека хартия.

Щом разрешиха задоволително този въпрос, те се заеха да осъществят предложението на Гаспар — да направят опит с книжно хвърчило.

Ако не беше практическата подготовка на Карл, който познаваше не само ботаническите отлики на растенията и дърветата, но и ползата от тях — в някои случаи и начина на използването им, — намирането на дафиновото дърво с нищо нямаше да им помогне. В горичката това дръвце приличаше на хартия толкова, колкото, кое да е друго дърво около него. Всъщност кората на много други би им дала по-широки отломки, много повече напомняше хартия, докато кората на дафиновото дърво се цепеше на такива тесни ивици, щото никой не би помислил, че от нея може да се направи хвърчило. Но Карл знаеше как може да я превърне в хартия и започна без отлагане работа, а другите останаха да му помагат, действайки според нарежданията му.

Реквизираха джобните ножчета и на тримата и в невероятно късо време кората на двадесетина стъбла бе смъкната от най-ниските клони до корена. Самите храсти не отсякоха, защото не беше необходимо. Напротив, по-лесно беше да смъкнат кората им, докато са неотсечени, затова ги оставиха по местата им.

Те работиха до залез слънце само с неколкоминутно прекъсване, за да обядват набързо в хижата с месото от дивите козли. Едва когато слънцето потъваше зад върха на високия Чомолари, те тръгнаха обратно към дома си, всеки с по един тежък вързоп кора и Фриц, следващ весело подире им.

Горичката, която напуснаха, доказваше, усърдието, с което бяха работили през целия ден. На една площ от почти половин акър дръвчетата стърчаха с оголени тънки стъбла, като че ги бе опасло цяло стадо кози.

Когато се прибраха в хижата, нашите събирачи на дървесина не прекратиха работата. Заловиха се само за нова промишленост — производство на хартия.

Беше вече мръкнало, та трябваше да работят при светлината на приготвените от по-рано факли от бора чил, които горяха с чист и силен пламък и вършеха толкова работа, колкото биха свършили и свещи.

Първата работа при правенето на хартия не изискваше някаква особена сръчност; освен това тя можеше да се свърши така добре в хижата, както и в просторната зала на някоя хартиена фабрика. Трябваше да нареждат кората на малки късчета.

Това запълни цялата вечер — при което се водеха весели разговори и шеги за чистенето на кълчища в затвор, защото не само работата, но и обстановката, при която я вършеха, им напомняше неизбежно затвор.

Като свършиха работата, те изядоха оскъдната си вечеря и легнаха да се наспят, обзети от мисълта как ще продължат на другия ден правенето на хартията.

Когато се съмна, нямаха какво особено да вършат, защото следващият етап от работата изискваше повече търпение, отколкото труд.

След като бъде нарязана на дребни парчета, кората на дафиновото дърво се поставя в голяма кофа или казан, пълен с вода. Във водата се сипва луга от дървена пепел, и сместа се оставя да ври няколко часа.

Тъй като нашите фабриканти нямаха нито кофа, нито казан, можеше да се яви нова непреодолима пречка, ако нямаха предостатъчно вряла вода от близкия до хижата горещ извор.

На пръв поглед можеше да се стори, че ще трябва само да потопят приготвената кора в извора и да я оставят там, колкото време е потребно. Но врялата вода непрестанно кипеше и изтичаше; така тя щеше да отвлече не само нарязаната кора, но щеше да отдели и пепелта, която нямаше вече да помогне за размекването на кората.

Как можеха да преодолеят тази мъчнотия? Много лесно. Те бяха намислили вече нещо; планът им беше да поставят кората и пепелта в една от запазените кожи от як, да я вържат на вързоп като дрехи за пране, да я пуснат в извора и да я оставят там, докато врялата вода свърши работа. По този остроумен начин щяха да се справят с липсата на голям съд.

Когато Карл сметна, че кората е достатъчно сварена, те я извадиха от водата и от кожата. След това оставиха сместа да се цеди и съхне върху една гладка скала наблизо.

Докато кората се вареше, както и докато се цедеше и съхнеше, те не стояха без работа. Гаспар се зае да направи здрав дървен чук, който щеше да им трябва при по-нататъшното обработване, а Осару приготвяше съвсем друго сечиво — нещо като сито от тънки тръстикови летвички, закрепени за рамка от по-дебели дъсчици от същата тръстика, тъй наречения бамбук рингал.

С тази работа се бе заел именно Осару, защото ни един от братята не умееше да използва така добре бамбука за направа на каквато и да е посуда; и при все че правеше нещо, което му беше съвсем неизвестно, той успя да направи под ръководството на Карл сито, напълно подходящо за целта, която търсачът на растения му бе определил. След малко ще кажем каква беше тя.

Щом влакната изсъхнаха, чукът влезе в ролята си — да смачка сместа върху гладката повърхност на скалата, докато я превърне в същински пулп.

Изсипаха този пулп в кожата, събраха краиащата й да заприлича на ведро, и я потопиха отново във водата, но не в горещия извор, а в студената вода на езерото, където я държаха, докато се напълни с вода. След това разбъркаха с пръчка пулпа, от който всички едри и нечисти парченца изплуваха на повърхността. Обраха ги, изхвърлиха ги, после го промиха повторно с чиста вода и повториха няколко пъти операцията докато лепкавата смес стана чиста и мека.

Следващата и последна операция беше вече правенето на хартията, което бе извършено от Карл. Тази операция беше проста, но изискваше известна сръчност или ловкост, за да се получи хубава хартия. Част от пулпа се изсипваше в ситото, което раздрусваха под водата, докато сместа се разлее равномерно в него. След това изваждаха внимателно ситото от водата в хоризонтално положение, за да не се развали еднаквостта на пласта, който го покрива. И най-после оставаше само да закачат ситото на два пръта, за да може пулпът да се изцеди и изсъхне. Щом изсъхне, щеше да се превърне в хартия!

Разбира се, цялото количество пулп не можеше да се изработи наведнъж, но щом един лист позасъхнеше достатъчно, за да може да го извадят от ситото, веднага насипваха нов пласт; и така нататък, докато цялата сварена кора се превърна в хартия и нашите пътешественици се снабдиха с достатъчен брой широки листове, за да си направят хвърчило, голямо, колкото селска порта за каруци.

Тъй като трябваше да изчакват засъхването на всеки лист, приготовлението на хартията им отне няколко дни, но те не прекараха това време в безделие. Карл и Гаспар работеха усърдно, за да направят „скелета“ на хвърчилото, а Осару се зае да приготви опашката.

Въжето, с което щяха да пуснат, отне повече време и грижи от всичко останало. Всяка нишка трябваше да бъде най-старателно усукана, здравината и годността на почти всяко влакно трябваше да бъдат грижливо проверени. Ако можеха да употребят дебело въже, нямаше защо да се вглеждат толкова; но и хвърчилото като орела не би могло да отнесе едно дебело въже. А тънкото въже, каквото бяха принудени да използват, трябваше да бъде безупречно, иначе някой от тях щеше да стане жертва при опита да се изкачи.

Като знаем всичко това, едва ли е потребно да кажем, че Осару полагаше най-голямо старание при направата на въжето, като усукваше между палеца и показалеца си така гладко и равно всяка нишка, като, че я приготвяше за рибарска мрежа.

Скелетът на хвърчилото бе направен от разцепени стъбла на бамбук рингал, който беше по-подходящ за целта от всички други дървета, защото беше най-як, гъвкав и лек; лепило за залепване на хартията пък направиха от настъргани и сварени корени от ароника.

Около една седмица след като мисълта за хвърчилото бе хрумнала на Гаспар, самата „птица“ можеше да се види пред вратата на хижата, разперила крила и готова да отлети.