Майн Рид
Пълзачи по скали (40)

Глава XLI
ОСКЪРБЕНИЯТ ФРИЦ

Това странно произшествие между ловджийското куче и ястребите прекъсна разговора на двамата братя по повдигнатия от Гаспар въпрос, който не бе възобновен незабавно и след приключването му. Защото изражението на Фриц, загледан в отлитащата птица, отнела така хитро вечерята му, беше толкова смешно, че зрителите дълго и гръмко се смяха.

„Физиономията“ на Фриц изразяваше особени вълнения. Дълбока изненада и скръб, премесените едва сдържана ярост, се съзираха не само в очите, но и в цялото му държане; той стоя доста време изправен, с вирната муцуна, а погледът му, втренчен в отлитащите ястреби, издаваше неизразими обещания за мъст.

Никога в живота си — дори когато хоботът на слона ревеше до опашката му, Фриц не бе почувствал по-болезнено липсата на крила. Никога не бе съжалявал толкова много за това телесно несъвършенство; и ако би имал вълшебна пръчка, би я използвал в този миг само за да се сдобие с чифт не „прекрасни“, а само яки и дълги крила, с които би могъл да настигне ястребите И да ги накаже за нечуваната им дързост.

Повече от минута Фриц стоя в това положение на куче, измамено и изиграно от две същества, към чиято сила и способности се бе отнесло с пълно презрение; тази именно смесица от изненада и ярост му придаваше тъжното и смешно изражение, което бе разсмяло всички.

То беше все така смешно и когато кучето се обърна, изгледа тримата си другари и видя, че те му се смеят, а неговото полуукорно, полуумолително изражение още повече ги развесели. Изглеждайки последователно всички, то като че търсеше съчувствие поредно от Карл, Гаспар и Осару.

Напразен зов. Обзети от неудържима веселост, те не съчувстваха на кучето. Фриц нямаше приятел в този миг.

Цели десет минути изминаха, докато те успяха да овладеят гръмките си смехове. Но жертвата на това осмиване се бе измъкнала много по-рано от мястото, където й бяха отнели вечерят, и обидена, се бе приютила в гостоприемната хижа.

Доста време мина, докато нашите пътешественици успяха да си възвърнат по-сериозно изражение; но след като се отдалечи от погледите им, този, който ги бе развеселил, изчезна постепенно и от мисълта им.

Може да се стори странно, че бяха изпаднали в подобна веселост при обстоятелствата, в които се намираха. Но тук няма всъщност нищо странно. Напротив, съвсем естествено и редно за човешките инстинкти е да се проявяват така, радостта и грижите да се редуват последователно, както денят идва след нощта й хубавото време след буря:

При все че не знаем защо и как става това, лесно е да допуснем, че то е в реда на нещата. Един нежен поет казва, че:

„Мрачно време щеше да е пролетта,

ако нямахме и другите годишни времена, …“

И собственият ни опит потвърждава истината, изразена в това двустишие.

Всеки, който е живял в тропични области, където цари вечна пролет, където листата никога не окапват и цветята не увяхват, ще потвърди, че и самата пролет дори може да дотегне с време! Ние започваме да копнеем за зима, с нейния мраз и сняг, със студените остри ветрове. Макар и да обичаме всякога веселите зелени лесове, приятно ни е да ги видим понякога в червеникаво наметало, а над тях — надвиснало сиво, мрачно и все пак живописно небе. Колкото и да изглежда странно, и духовният мир се нуждае като природата от бури!