Майн Рид
Пълзачи по скали (21)

Глава XXI
БЕЗПОЩАДНИЯТ ОБСАДИТЕЛ

Фриц бе избягал заедно с господарите си и бе застанал под дървото; той не можеше да се катери и не можа да ги последва по-нагоре. Но като не можеше да се качи на дървото, не възнамеряваше и да остане под него, защото разбираше, че не ще може да се спаси от отмъщението на слона. Затова се хвърли веднага във водата, преплува „проливите“, излезе на отсрещния бряг и се втурна да се скрие в ракитака покрай брега на езерото.

Този път слонът не обърна внимание на кучето. Очите му бяха втренчени само в ловците, към тях бяха насочени и намеренията му за мъст. Той беше почти по петите им, когато те тичаха по полянката, и видя ясно, че се покатериха на дървото. Слонът беше наистина толкова близо, че Карл и Гаспар трябваше пак да изоставят, пушките си, за да могат да използват и двете си ръце при катеренето. Иначе щяха да се забавят, а и най-малкото закъснение можеше да бъде гибелно за единия или за двамата.

Карл се покатери последен и тъкмо когато вдигаше крака си от един клон, за да стъпи на по-горен, скиталецът обви първия клон с хобота си и го прекърши като тънко ракитово стъбло.

Но не можа да настигне Карл и другарите му, които си честитиха новото измъкване от смъртна опасност.

Слонът изглеждаше сега още по-разярен. Не само че пак не бе успял да си отмъсти, но бе получил още три рани от куршум; при все че бяха само драскотини по кожата на огромната му глава, те му причиняваха все пак достатъчно силна болка, която го вбесяваше. Той изрева остро и размаха високо хобот, след това започна да кърши като съчки всички клони, които можеше да достигне.

Твърде скоро многобройните ниски клони на дървото — до двадесет фута от земята — бяха изпочупени и всичко наоколо бе покрито с вейки, листа и прекършени клони, смазани като слама под широките тежки стъпала на огромното животно, което продължаваше да ги тъпче.

Недоволен от изпочупването на клоните, старият самец сграбчи с хобота си стъблото и започна да го дърпа, сякаш се надяваше да го изкорени.

Като разбра, че този подвиг не е по силите му, той прибра хобота си и започна нов опит — да бута дървото с тялото си.

При все че успя да го разклати, скоро се убеди, че дървото е много яко и ще устои на силата му, колкото голяма и да е тя; това убеждение го накара най-после да се откаже от опита.

Въпреки това той не проявяваше никакво намерение да напусне мястото; напротив, застана под дървото, явно решен да не мърда оттук.

Макар и уверени, че се намират в безопасност, нашите пътешественици не бяха в блестящо настроение. Те разбираха, че безопасността им е временна; при все че ужасният им неприятел щеше след някое време да си отиде и да им даде възможност да слязат, те знаеха, че няма да са в безопасност за в бъдеще. Надеждата им да унищожат този силен враг бе намаляла, защото имаха барут само за едно напълване на пушките, съвсем недостатъчно за погубването на слона. Разпиляването на барута им приличаше на стратегически удар от негова страна и ги поставяше пред мрачна и неразрешима задача. Какъвто подслон и да си съградяха, щяха да бъдат толкова защитени от слона, колкото и ако са на открито, защото разбойникът бе доказал, че може да разруши, и най-яките стени, които те биха могли да изградят; а за да не може да ги достигне, би трябвало да се крият постоянно по върховете на дърветата и да живеят като маймуни или катерици — нещо твърде неприятно.

Тъкмо тогава на Гаспар хрумна една мисъл, която можеше да ги спаси от подобно съществувание. Той се сети за пещерата, където бяха убили мечката. Дотам можеше да се стигне само по стълба, така че този подслон щеше да е недостъпен за слона. Щом се отърват от сегашната мъчнотия, щяха да потърсят убежище там.