Майн Рид
Пълзачи по скали (5)

Глава V
НЕКАНЕН СРЕДНОЩЕН ГОСТ

Бяха спали няколко часа, когато се събудиха внезапно от лая на Фриц. Нощем вярното животно обикновено спеше в колибата, където му бяха постлали суха трева. Щом чуеше някакъв необичаен шум навън, то изскачаше, обикаляше известно време и се връщаше спокойно в леговището си едва когато се увереше, че наблизо няма неприятел.

Фриц не обичаше да вдига шум. Той имаше дълъг опит, насъбрал бе много мъдрост и не пилееше силите си в безполезен лай; обаждаше се само при изключителни, важни случаи. Но лаят, или по-точно воят му, беше в такъв случай ужасен.

При сегашния случай — настъпил тъкмо към полунощ, тримата заспали другари бяха събудени внезапно от силния му вой, който се носеше из цялата долина, повтарян непрестанно от ехото. След това предупреждение кучето изхвръкна от колибата, която нямаше врата, и продължи да лае някъде към езерото.

— Какво ли е? — се запитаха веднага и съвсем естествено тримата другари, така ненадейно събудени от Фриц.

— Нещо, от което Фриц се е уплашил — каза Гаспар, който познаваше по-добре от другите нрава на кучето. — Той не лае така по дивеч, с който може да се справи. Обзалагам се, че ще е някой едър звяр. Ако слонът беше още жив, щях да кажа, че е той.

— В тази долина може би има тигри; не бях помислял досега за тях — обади се Карл. — Но, като се сетя сега — продължи той, припомняйки си това, което бе чел по зоология, — виждам, че е много вероятно. Хората смятат, че тигрите живеят изключително в тропически и субтропически области. А това е погрешно. В тукашния материк (Карл се намираше в Азия) кралският бенгалски тигър стига до области, които са на еднаква северна ширина с Лондон. Среща се и покрай Амур, петнадесет градуса северна ширина.

— Господ да ни е на помощ! — прекъсна го Гаспар. — Може би наистина е тигър, а ние не се сетихме да турим дори врата на колибата си! Ако е тигър…

Предположенията на Гаспар приключиха внезапно поради един необичаен шум отвън, съпровождащ воя на Фриц.

Този шум напомняше донякъде звук на тръба, само че беше по-остър и писклив; всъщност приличаше повече на свирене с детска пищялка, отколкото с истинска тръба; но при все това вдъхваше ужас.

Явно беше, че е ужасил Фриц: защото кучето се втурна веднага в колибата, сякаш го гонеха цяло стадо рогати бикове и макар да продължаваше яростно да лае, нямаше никакво желание да се покаже пак навън.

В този миг необичайният шум — нещо средно между писък и подсвирване, се чу точно пред входа й още повече изплаши всички, защото каквото и да беше съществото, което го издаваше — птица, звяр или човек, то беше вече близо и все повече се приближаваше.

Само един от тримата другари бе чувал и по-рано такъв глас — само Осару. Старият шикари позна гласа още щом го чу; той много добре знаеше какъв инструмент го издава, но беше толкова изненадан и изплашен, като го чу тук, че доста време не можа да покаже познанията си.

— Кълна се в колелата на Джагърнаутовата колесница^[1] — прошепна задъхано той. — Не може… не може; невъзможно той тук.

— Кой? Какво? — запитаха на един дъх Карл и Гаспар.

— Гледайте, сахиби! Той е… той е! — отвърна с бърз и дрезгав шепот индусът. — Всички загинем… Той е… той е… Божеството… могъщото… страшното…

В колибата проникваше само слабо отражение от луната, която светеше ярко навън; но нямаше нужда от светлина, за да се види, че бедният шикари е почти обезумял от страх. Другарите му разбраха по гласа му, че той е променил мястото си и се е отдръпнал към най-отдалечения ъгъл. И в същото време ги съветваше шепнешком да не мърдат и да мълчат.

При все че не знаеха каква е опасността, двамата се подчиниха, разбира се, на тези настойчиви съвети и се свиха безмълвни на леглата си. Щом изказа предупреждението си, Осару също замълча.

Странният звук отново стигна до слуха им; този път инструментът, който го издаваше, беше сякаш пред входа на колибата. В същия миг земята отвън, осветена досега от ярката лунна светлина, бе затъмнена от някаква огромна сянка като че царицата на нощта бе изчезнала внезапно зад плътен черен облак. Но над тази сянка беше все така светло и луната продължаваше да грее. Затъмнил я бе не облак, а някакво огромно тяло, което се движеше по земята и сега бе спряло пред входа на колибата.

На Карл и Гаспар се стори, че грамадно животно с огромни, дебели нозе бе застанало отвън; появата му изплаши и тях толкова, колкото и самия Осару, макар и по друга причина.

Фриц изглеждаше изплашен не по-малко от хората и уплахата му подейства така, както и на Осару. Той не се обади вече. Свит в един ъгъл, Фриц мълчеше, сякаш беше от породата на безгласните динго.

Това безмълвно очакване повлия на сянката пред входа; след като нададе още един нисък звук, тя се отдалечи така безшумно, сякаш беше наистина само сянка.

Уплахата на Гаспар не можа да надделее голямото му любопитство. Щом разбраха, че странният неканен гост се отдалечава от колибата, той се промъкна до изхода и погледна навън. Карл не закъсня да го последва; и дори Осару се реши да излезе от скривалището си.

Някаква тъмна маса — напомняща огромно четириного — се отдалечаваше към езерото. Тя се движеше в тържествено мълчание; но едва ли беше сянка, защото когато мина през рекичката близо до вливането й в езерото, водата се разплиска под нозете й, а по спокойната повърхност се появиха кръгове. Сянка не би могла да предизвика такова вълнение.

— Сахиби — каза тържествено и важно Осару — едно от две ще е. Бог Брама или…

— Или какво? — запита Гаспар.

— Или някой стар скиталец.