Майн Рид
Пръстът на съдбата (9)

Глава IX
ШАХ И МАТ

Господин Хюлет, стоеше в бюрото си, отделено от това на единствения му писар с необикновено дебела стена, на която имаше тясна врата.

От тази страна нямаше никаква опасност за подслушване. Но една от страничните стени на кантората, леко преградена, образуваше нещо като шкаф, в който, по заповед на господин Хюлет, влизаше въпросният писар, за да слуша мълчаливо и незабелязано това, което ставаше между неговия шеф и всеки клиент, разговорът на когото си заслужаваше труда да бъде записан.

След всичко това необходимо ли е да се каже, че господин Хюлет изпълняваше длъжността на нотариус и макар че се бе установил в едно малко тихо градче на миролюбивото графство Бъкс, той водеше работите с такава алчност и злонамереност, както колегите му, упражняващи професията си в Нюгет или Клеркенуел.

Големият град не притежава изключителното право за отглеждане на ябълката на раздора, която пуска здрави корени в провинциалните градове. Дори селото не е пощадено от нея и бедният селянин много често се вижда заплетен в нейните алчни клони.

Господин Хюлет се беше заловил именно с тия дребни работи и неговият лов бе толкова щастлив, че сега вече имаше каляска под стрехата и два коня в конюшнята.

Но още нито една голяма риба не беше се оплела в мрежите му. Най-сполучливият му удар досега беше госпожа Менъринг, станала негова наемателка и, следователно, негова жертва.

Неговата каляска също още не му бе послужила за нищо, или почти за нищо — този лукс, несъвместим с положението му, го правеше само още по-смешен.

Това не можеше да продължава все така. Висшата класа щеше сигурно скоро да захапе привлекателната стръв — случаят нямаше да закъснее да се постави на изключителните услуги на господин Хюлет и да го понесе към върховете, които той мечтаеше да постигне.

Един прекрасен ден тия мечти като че ли започнаха да се осъществяват. Каляска, много по-хубава от тази на нотариуса, карана от едър, дебел кочияш и с напудрен лакей на задното стъпало, прекоси града, който имаше честта да брои господин Хюлет между своите жители, и спря точно пред вратата на кантората.

Никога нотариусът не се бе чувствал толкова щастлив както в момента, когато неговият писар, открехна вратата и показа хитрата си муцуна, известявайки многозначително за пристигането на генерал Хардинг.

След малко същият този индивид въведе генерала.

Тайният знак, направен на писаря, го накара да изчезне и да се вмъкне веднага, като змия, в шкафа.

— Генерал Хардинг, ако не се лъжа — каза превзето нотариусът, като се кланяше толкова ниско, сякаш ще целуне последното копче от пардесюто на запасния офицер.

— Да — отговори генералът, — това е името ми. А вашето?

— Хюлет, господин генерал, на вашите услуги.

— Е добре, точно от вашите услуги имам нужда ако не сте зает с друга работа.

— Няма нищо, което може да ми попречи да ви изслушам, господин генерал. Какво мога да направя, за да ви услужа?

— За да ми услужите, нищо. Аз се обръщам към вас единствено в качеството ви на нотариус. Струва ми се, че сте такъв?

— Името ми е записано в годишника на съда, господин генерал. Вие можете да се уверите в това.

Господин Хюлет взе малко томче и го предложи на генерала.

— Нямам нужда от годишника — отговори сухо последният. — Видях името ви на табелата, това ми стига. Търся просто нотариус, който умее да съставя завещания. Вие можете да направите това, нали?

— Не ми приляга да хваля своята сръчност в професията, господин генерал, но мисля, че мога отлично да съставя завещание.

— Стига приказки тогава — седнете и да почваме.

Господин Хюлет би могъл да се сметне за обиден от грубите обноски на своя нов клиент, като се има предвид, че и той самият притежаваше каляска. За пръв път се отнасяха с него така в собствената му кантора, но за пръв път също имаше подобен клиент. Той почувства, че е необходимо да превие гръбнак.

Така, без да отговори нито дума, той седна зад бюрото си, като чакаше благоволението на генерала, който се бе разположил на един стол от другата страна на масата.

— Пишете това, което ще ви продиктувам — каза бившият офицер със заповеднически тон, тъй като му се струваше, че и най-простият израз на учтивост, отправен към подобна личност, би заседнал на гърлото му.

Все по-любезен и по-любезен, като наведе глава, алчният лицемер взе писалка и бял лист.

„Завещавам на по-възрастния си син Найджъл Хардинг цялото си движимо и недвижимо имущество, състоящо се от къщи и земи, както и облигациите си от Индийската компания, с изключение на хиляда лири стерлинги, които ще бъдат предадени на по-малкия ми син, Хенри Хардинг, като единствено наследство, на което той има право.“

— Написахте ли? — попита бившият офицер.

— Да, всичко което продиктувахте, господин генерал.

— Писахте ли датата?

— Не още, господин генерал.

— Тогава сложете я!

Хюлет се подчини и взе отново перото си.

— Имате ли свидетел под ръка? Ако не, ще повикам лакея си.

— Безполезно е, господин генерал. Моят писар ще послужи за такъв.

— А! Струва ми се, че трябват двама?

— Такъв е законът, господин генерал, но аз мога да бъда вторият.

— Отлично. Дайте ми писалката.

Генералът се наведе над масата и се приготви да тури подписа си.

— Но, господин генерал — забеляза нотариусът, който мислеше, че завещанието е много кратко, — нима това е всичко? Вие имате двама сина?

— Разбира се. Не го ли казах в завещанието си? Още какво?

— Но…

— Но какво?

— Да не би да искате да…

— Искам да подпиша завещанието си — с ваше позволение, впрочем, мога да мина и без него и да се отнеса към някой от вашите колеги.

Господин Хюлет беше твърде отракан човек, за да се осмели вече да направи и най-малката забележка. Трябваше преди всичко да се хареса на новия си клиент и той побърза да положи листа пред генерала и да му подаде писалката.

Бившият офицер подписа, а нотариусът и писарят му направиха същото в качеството си на свидетели — завещанието беше законно.

— Сега направете едно копие — каза генералът. — Вие ще пазите оригинала, докато ви бъде поискан.

Направиха копието, генералът го тури в страничния джоб на пардесюто си, и после, без да благоволи да предупреди нотариуса да пази тайна, той се върна при каляската си и пое пътя към замъка.

— Странно е, че генералът се отнесе до мене вместо да иде при своя адвокат — каза си нотариусът, останал сам в кабинета! — Още по-странно е, че лишава от наследство по-младия си син! Богатството му не може да бъде по-малко от сто хиляди лири стерлинги и всичко се дава на този мелез, когато всички смятаха, че другият ще има най-малко половината! Но това се обяснява. Той не е доволен от своя по-малък син и ме кара да правя завещанието му вместо Лоусън, който, той знае много добре, сигурно би се помъчил да го разубеди. Без съмнение той няма да отстъпи, ако този непрокопсаник не се поправи. Генерал Хардинг не е човек, който ще се остави да бъде излъган, дори от собствения си син. Но независимо от това дали завещанието ще бъде изпълнено или не, аз съм длъжен да го съобщя на една трета личност, която поради особени причини се интересува от него. Тя ще оцени моята постъпка. Във всеки случай няма да ме издаде. Роби!

Вратата се отвори и разкривеното тяло на писаря се показа така бързо, както изскачат от кутията под тласъка на пружината странните палячовци на детските играчки.

— Кажете на кочияша ми да запрегне конете — бързо!

Нотариусът едва успя да сгъне завещанието и да си припомни разговора със завещателя, когато колата вече спираше пред вратата на кантората.

След няколко секунди Хюлет влизаше в своя „ковчег“, както на шега наричаше каляската, за да поеме пътя, по който преди десет минути бе изтрополял луксозният екипаж на бившия офицер.

Макар че следваха същия път, двата екипажа не се отправяха към едно и също място. Каляската отиваше в Бичуун-Парк, а „ковчегът“ — към скромната вила на вдовицата Менъринг.