Майн Рид
Пръстът на съдбата (18)

Глава XVIII
СИМПАТИЯ

Все пак на тази дивашка сцена присъстваше един състрадателен свидетел. Почти излишно е да прибавяме, че това бе жена, защото в селото нямаше нито един мъж, който би посмял да се обяви против разбойниците. През време на престоя си тук те с право се смятаха за пълни господари, а когато бяха далеч, авторитетът им не беше по-малък. Скривалището им се намираше наблизо и те можеха по всяко време да нахълтат в селото, да го ограбят и разрушат.

Жената, чието сърце се беше показало така отзивчиво към страданията на младия англичанин, бе още младо момиче и въпреки, че баща й беше кмет на селото, тя не можеше да направи нищо, за да го спаси от мъчителите му. Дори слабият авторитет на баща й би отишъл напразно в този момент. Тя трябваше да скрие в душата си всички свои чувства.

Изправена на балкона на една къща, вероятно най-хубавата в селото, тя олицетворяваше типа, срещан само в околностите на Рим — смесица от всички тези прелести, които свързваме в представите си с времето на Лукреция. Вълшебна красота, съчетана с лице, отразяващо най-съвършената девствена чистота. И за да завършим описанието — улицата под нея, гъмжеше от разбойници.

Тя приличаше на самотно агънце всред глутница вълци. Немощна закрила й предлагаха само баща й и селският свещеник — по време, когато закон и църква затъваха в пълен упадък, сред население, покварено до мозъка на костите си.

Това младо момиче така ярко се открояваше сред околните, че младият англичанин не можеше да не го забележи.

Откакто шайката се бе завърнала, тя не беше помръднала тъй като балконът не беше далеч от мястото, където разбойниците му бяха позволили да седне, младежът можеше свободно да я разглежда и да наблюдава всичките й движения.

Той забеляза, че с нея не се отнасят по същия начин, както с другите селски момичета, но сладострастните погледи я караха често да свежда очи, докато грубите шеги достигаха до ушите й.

Много пъти погледът й се бе спирал върху пленника, на когото се стори, че вижда в него състрадателна симпатия. Това съчувствие се дължеше може би на плачевното му положение, но поне се изразяваше по един много деликатен начин.

Като наблюдаваше тази италианка с позлатено от слънцето лице, той си спомни за Бел Менъринг — но никога след доброволното му изгнание споменът за нея не е бил по-малко горчив.

Малко по малко той почувства едно странно душевно облекчение, което отдаде единствено на унижението, причинено му от пленничеството и настоящата мъка, която бе пропъдила предишната.

Нещо му подсказваше, че това успокоение не е само временно. Но не можеше да си обясни защо. Той само чувстваше, че ако му позволяха да впие поглед в очите на тази римска девица, би могъл да мисли спокойно за Бел Менъринг — а може би да я забрави съвсем.

През този час на пленничество той се почувства по-щастлив, отколкото през последните две години от своя свободен живот. Съзерцавайки прекрасната жива статуя, която сякаш позираше само за него, той изпита в разстояние само на един час, много по-силно вдъхновение, отколкото като изучаваше всички великолепни скулптури на Вечния град.

Но това зараждащо се щастие не беше лишено от известна тревога. Хенри забеляза, че девойката го поглежда само крадешком. Щом погледите им се срещнеха, тя бързо извръщаше очи.

Тая наивна свенливост би изпълнила сърцето му със силна радост, ако скоро не бе открил причината. Младото момиче беше старателно наблюдавано не от баща си, нещо което малко би тревожило Хенри, а от главатаря на бандата, който с чаша в ръка, седнал пред малката кръчма, държеше погледа си прикован върху къщата на кмета. Младото момиче изглежда се смути от настойчивостта на тези погледи и напусна балкона. Но шумът от борбата между пленника и разбойниците я накараха да се появи отново.

Докато се бореше, Хенри не преставаше да я наблюдава, а когато бе вързан и ударите се сипеха над него, той не я изпускаше от очи. Чувството на унижение, дори болките, изчезваха пред погледа, който тя му отправи, и който като че ли искаше да каже: смелост и търпение! Да можех, бих слязла от балкона, бих се нахвърлила върху палачите ви, за да ви отскубна от ръцете им, но и най-малкият знак на заинтересуваност от моя страна би означавал смърт.

Така изтълкува израза, който само за миг, озари лицето на девойката и почувства едновременно огромна радост и силна болка.

Настъпи нощта. Колкото повече се стъмваше, прелестният образ на „Девицата от балкона“ ставаше все по-неясен и по-прозрачен, докато накрая се сля с мрака.

Разбойниците бяха влезли в кръчмата с най-лекомислените селски красавици.

Скоро оттам долетяха звуци на виоли и мандолини, придружени от тропане, провиквания, звън на чаши, проклятия и кавги, една от които завърши на улицата с удари на ками.

От мястото, където бе оставен здраво вързан, младият англичанин не изпускаше нито една подробност от тази оргия. Но той не беше сам, разбойниците го пазеха много по-строго, от преди.

Тази промяна не можеше да не направи впечатление на пленника. Учудването му стана още по-голямо, когато доста късно през нощта залитащият главатар, придружен от своята танцьорка, излезе и сред хълцания и проклятия заповяда пленникът да се пази добре, като прибави, че ако той избяга, на следния ден часовите ще бъдат безмилостно разстреляни.

Скоро Хенри разбра, че това не беше някаква незначителна заплаха, отправена под влияние на пиянството, защото веднага щом изчезна главатарят, двамата му пазачи дойдоха да проверят въжетата и да ги стегнат. За по-голяма предпазливост те дори прибавиха нови.

Благодарение на тяхната сръчност, естествена последица от дълга практика, пленникът скоро бе лишен от всякаква възможност за бягство, дори и да смяташе да направи някакъв опит за това.

В този момент Хенри жадуваше повече от всякога за свобода. Строгите заповеди на главатаря, старателните мерки на часовите бяха пробудили в него известен страх. Дали биха се престаравали толкова много само за една нощ пленничество, ако смятаха да го освободят на следния ден.

Освен това изпратеният в града пратеник се беше върнал. Хенри го бе видял да влиза в кръчмата през време на гуляя. Без съмнение главатарят притежаваше неговите осемдесет лири. Значи не това беше откупът, който очакваха, за да го освободят.

Дали пленничеството му щеше да продължи? Какви ли жестоки мъчения го очакваха заради инцидента, разиграл се преди да го вържат? Нанесените удари на Доги Дик можеха да бъдат сметнати като обида към цялата шайка, и въпреки че престъпникът бе малко почитан от другарите си, той може би имаше достатъчно влияние за да ги накара да си отмъстят.

Промяната в държанието на разбойниците към пленника, наистина, не можеше да се отдаде на друга причина. Така поне мислеше Хенри и се разкайваше за своята невъздържаност.

Той би си спестил тези разкаяния, ако знаеше истинската причина за строгите мерки взети спрямо него. Продължаването на неговото пленничество се дължеше на много по-сериозна причина, от омразата на Доги Дик към него, било поради напълно заслуженото наказание, което току що бе изтърпял, било поради по-стари вражди. То се дължеше на един план, който можеше да лиши Хенри за дълго време не само от свобода, но дори да му струва и живота.

Макар че очакваше строго наказание от разбойниците, той не подозираше, че е изложен на някоя от тези опасности, и ако стоя дълго буден, то бе много по-малко поради очакваното наказание, отколкото заради болките, които му причиняваха затегнатите въжета.

Въпреки тези болки, въпреки твърдата постеля, за която служеха камъните на пътя, в края на краищата сънят го обори. Така той спа дълбоко, докато кукуригането на петлите и грубият ритник на един от пазачите му го върнаха към действителността.