Майн Рид
Пръстът на съдбата (35)

Глава XXXV
ТРУДНА ЗАДАЧА

Щом пленникът се увери, че посетителката е излязла, той се отпусна на леглото си от папратови листа, за да обмисли спокойно току-що случилото се между него и Попета.

Какво я беше накарало да му даде такъв съвет? Не беше ли някаква измама? Тези уверения в преданост не криеха ли някакво предателство?

Не се спря дълго на тази мисъл. Защо да го мами? Нима не беше вече под неограничената власт на разбойниците? Животът и смъртта му не зависеха ли от тях? Какво повече можеха да искат.

— Ах! — помисли си той — сега виждам ясно. Това е дело на Корвино. Може би е накарал жена си да действа така, за да бъде по-сигурен, че ще получи парите от откупа ми. Помислил е, че един толкова изкуствено даден съвет би ме уплашил и би ме принудил да се обърна по-настойчиво към баща си.

И все пак това обяснение не го задоволяваше напълно. Каква нужда имаше разбойникът да крои подобен план? Не беше ли диктувал самият той писмото? Ако биха били необходими по-енергични настоявания, защо не го застави да ги изрази?

Така че предположението му беше неоснователно.

Но тогава, ако се приемеше, че Попета беше искрена, какво целеше тя с постъпката си?

Хенри Хардинг беше твърде млад, за да е изучил вече основно сърцето на жената. Единственият му опит в тая област бе от съвсем друго естество. Наистина той имаше само смътна представа за желанията на Попета, но му беше отвратително да се спира за дълго на тях.

Като остави на бъдещето обяснението за скритите намерения на тази странна жена, той се загрижи само за буквалния им смисъл. Беше обещала да му помогне за изпълнението на един план, който от дълго време вече се въртеше в главата му, без да знае как да го осъществи, а именно да пише на Луиджи Тореани в Лондон, за да го предупреди за опасността, надвиснала над сестра му.

Едновременно с това можеше да пише по-настойчиво на баща си, както го бяха посъветвали. Наистина той почваше да разбира, че се намира в доста тежко положение.

Поведението на разбойниците, което бе имал случая да наблюдава внимателно от осем дена насам, му беше направило доста лошо впечатление и бе заличило напълно по-раншната му представа за тях, създадена от оперните сценарии.

Има наистина доста голяма разлика между разбойника, видян от някоя оперна зала в живописния му фантастичен костюм, и разбойника, застанал като орел на върха на някоя италианска планина.

Всичко говореше за една неизбежна развръзка. Хенри трябваше да се отърси от равнодушието, идещо от естествено силния му характер и от щастливото си невежество. И тъй като не беше в състояние да затвори очи, той нетърпеливо дочака деня.

Щом зората освети килията му, взе оставения от Попета лист, излегна се по корем на плочите и написа следните две писма:

„Скъпи татко,

Вие навярно сте получил писмото, което ви бях писал преди осем дена и което, по всичко изглежда, ви е било донесено от един специален пратеник Не се съмнявам, че съдържанието му ви е изненадало и може би огорчило. Трябва да ви призная, че аз съвсем не чувствах желание да ви напиша това писмо, но то ми беше продиктувано от един разбойник, който следеше движението на писалката ми с насочен към мен револвер. Сега обстоятелствата са изменени — пиша ви, излегнат на плочите на килията, в която съм затворен, и то без моите пазачи да знаят за това. Какво мога да прибавя към това, което вече знаете, освен че в този момент се подчинявам на един съвет, който ми беше даден? Според това, което току що научих, първото ми писмо е съдържало самата истина, макар тогава да не бях напълно убеден в това. Заплахата, която отправи към мене главатарят на разбойниците, ще бъде непременно изпълнена, ако не му бъде изпратена сумата, която иска. Първото нещо ще бъде да ми отрежат ушите и да ги изпратят на вашия адрес, узнат по един странен начин, който се смятам задължен да ви открия. Този, от когото са получили сведения за нашето семейство, е изпъденият от вас горски пазач Доги Дик, присъединил се към шайката. Не ми е известно как този мизерник е попаднал тук. Но знам, че от всички разбойници той най-много ми мисли злото. Спомня си за урока, който му бях дал и се старае всякак да ми го припомня.

Сега, скъпи татко, вие знаете положението ми и ако се смятате задължен да спасите недостойния си син, побързайте да изпратите исканата сума. Може би мислите, че пет хиляди лири са много, за да се заплати един живот като моя. И аз смятам така, но за нещастие не ми е позволено да определя сам своята стойност. Ако сумата ви се вижда много голяма, сигурно не бихте имал нищо против да изпратите веднага хилядата лири, които сте определил да ми дадете след смъртта си, а аз ще се постарая да издействам по възможност по-добри условия от престъпниците, които ме държат в лапите си.

С надежда, че ще получа вашият отговор със следващата поща, понеже смятам, че писмото ми ще стигне до вас по пощата, оставам, скъпи татко, ваш строго пазен син:

ХЕНРИ ХАРДИНГ“

До генерал Хардинг, Бичууд Парк, графство Бъкс, Англия.

 

 

„Скъпи Луиджи,

Имам време да ви кажа само две думи. Аз съм пленник на една разбойническа шайка… тази на Корвино, за когото, ако се не лъжа, съм слушал да ми говорите. Убежището му се намира в неаполитанските планини, на около четиридесет мили от Рим и на двадесет мили от родния ви град. Когато, като пленник минавах през него, забелязах вашата сестра. Тогава не я познавах, но неотдавна научих за нея нещо, което с мъка се наемам да ви съобщя. Все пак трябва да го направя, тъй като това е единствената цел на настоящето ми писмо. Лучета е изложена на голяма опасност! Главатарят на шайката й е хвърлил око! Бях осведомен за това от един разговор между разбойниците, който чух случайно. Не е необходимо да говоря повече за това; вие знаете много по-добре от мен какво трябва да правите. Нямате нито минута за губене…

Ваш предан ХЕНРИ ХАРДИНГ“

Тези две писма бяха написани, сгъната и запечатани много преди Томазо да донесе закуската. А когато я донесе, без да каже нито дума, разбойникът пъхна писмата в страничния джоб на палтото си и се оттегли.

Още същата вечер те се намираха в пощенската кутия на парахода, плаващ от Чивита-Векия към Марсилия.