Майн Рид
Пръстът на съдбата (21)

Глава XXI
ПОД КЕДРОВОТО ДЪРВО

Цяла година беше изминала откакто Бел Менъринг отблъсна ръката на по-малкия син на генерал Хардинг.

Отново пъдпъдъкът свиваше гнездо в житата, кукувицата се обаждаше от високите дървета, а славеят изпълваше горичките с нощните си мелодии.

Планините Чилтърн, които обикновено посещавам всяка година, не се бяха променили. Не долових също и никаква чувствителна промяна в обществото, с което запознах читателя в първите глави на нашия разказ.

Срещнах госпожица Менъринг на един бал, с който се закриваше празненството на стрелба с лък. Тя беше все още царица на баловете от околността, макар че две или три млади момичета заплашваха да й отнемат скоро първенството.

Въпросът за нейната женитба беше по-рядко тема за разговор, отколкото преди дванадесет месеца, но нейната малка свита броеше винаги все същото число поклонници, като Хенри Хардинг бе единственият, който липсваше от колекцията.

Научих, че неговото място беше заето от брат му Найджъл. Това бе, впрочем, само едно предположение, което ми беше пошушнато по време на бала, на който присъстваше и самият Найджъл.

Тъй като познавах характера на младия човек, отначало не можех да повярвам, но към края на вечерта трябваше да се убедя във верността на мълвата.

Тези летни празненства, които продължават до късно през нощта, дават много по-голяма възможност за изява на кокетките от зимните балове. Разходките на двойки, които запълват паузите между танците, могат да продължат навън, по пясъчните алеи или по меката трева на горичките. Приятно е да избягаш така от запарената атмосфера на салоните, особено, когато имаш за събеседничка партньорката си по танц.

След като се бях измъкнал по този начин с едно младо момиче, спрях се до един величествен кедър, чиито разперени клони достигаха тревата до краката ни, като през деня образуваха около стъблото шатра от зеленина, а вечер — тъмна пещера.

Изведнъж приятелката ми се досети за нещо:

— От няколко минути се питах къде съм оставила чадъра си — каза тя. — А ето сега си спомням, че съм го забравила под онова дърво. Стойте тук — добави тя, пускайки ръката ми, — докато отида да го взема.

— Позволете ми да ида да го потърся аз.

— Няма смисъл — отговори пъргавата ми партньорка. (Тя заслужаваше този епитет поради начина, по който току-що бе танцувала галопа.) — Ще отида сама. Знам точно мястото, където съм го оставила — на един от дебелите корени. Хайде, господине, бъдете послушен! Стойте тук!

Като произнесе тези думи, тя изчезна под кедъра.

Тъй като не можех да се помиря с мисълта, че едно момиче влиза само в такова страшничко място, аз пренебрегнах нейната заръка, промъкнах се през клоните и се озовах под зеления купол.

Търсихме известно време, но напразно.

— Сигурно някой прислужник го е прибрал и го е занесъл вкъщи, където ще го намеря до шапката и мантото си — предположи моята приятелка.

Вече се връщахме, когато нова двойка се появи пред същия вход между клоните, през който бяхме минали ние.

Каква беше тяхната цел? Ние не можехме да отгатнем. Нашите намерения и действия през цялото време бяха съвсем невинни, докато за техните не бих казал същото.

Не зная дали и приятелката ми мислеше така, но някакво безмълвно съгласие ни накара да останем неподвижни, докато изчакаме отдалечаването на другата двойка. Тя може би бе привлечена под дървото от любопитство или под въздействието на някаква внезапна прищявка.

Ала се лъжехме. Вместо да излязат на светлината, колкото и слаба да бе тя, тъй като идеше само от звездите, новодошлите се спряха и започнаха разговор, който застрашаваше да трае дълго.

Първите думи ме увериха, че събеседниците само продължаваха започнат от по-рано разговор.

— Знам — каза мъжът, — че вие още мислите за него. Не казвайте, че ви е бил всякога безразличен, би било безполезно. Аз съм отлично осведомен, госпожице Менъринг.

— Наистина! Каква невероятна проницателност, господин Найджъл Хардинг! Вие знаете повече от мен, много повече, отколкото е знаел някога вашият брат. Иначе защо бих го отблъснала? Това би трябвало да ви убеди, че между нас не е имало нито обич, нито дадено обещание — поне от моя страна.

Настъпи кратко мълчание. Вероятно Найджъл размисляше върху това, което току що беше чул.

Колкото до мене, аз не знаех какво да предприема. Приятелката ми споделяше моето смущение — познах това по тръпките на ръката й. По този начин ние неволно решихме да пазим мълчание и да изслушаме до край странния разговора. Бяхме чули доста неща и беше неловко да се издаваме, без да изясним собственото си положение, което само по себе си беше твърде осъдително.

Така че останахме неподвижни, като някоя статуя на прегърната двойка.

— Ако казвате истината — продължи Найджъл, който изглежда беше разрешил в своя полза обяснението на младото момиче, — ако е истина също и това, че никой не притежава вашето сърце, мога ли да ви попитам, госпожице Менъринг, защо не приемете предложението, което се осмелих да ви направя? Вие ме уверихте — това не е плод на въображението ми, нали, че няма да ви бъда противен като съпруг. Защо не отидете по-далеч, като се съгласите да приемате ръката ми.

— Защото… Защото… Искате ли наистина да знаете защо, господин Хардинг?

— Щях ли да питам неуморно цяла година, ако не исках да го узная?

— Ако ми обещаете, че ще бъдете благоразумен, тогава ще ви кажа.

— Обещавам ви всичко, каквото искате. Ако вашето колебание се дължи на някаква причина, която мога да преодолея, заповядайте, разполагайте с мен. Богатството ми — но това не е нищо — животът ми, тялото ми, душата ми, всичко ви принадлежи.

Влюбеният произнесе тези думи с жар, на каквато не го смятах способен.

— И така, ще бъда искрена — отговори младото момиче с тих, но съвсем чист и ясен глас. — Между нас съществуват две прегради — и едната, и другата са достатъчни да ни попречат да се свържем. Най-напред трябва да получа съгласието на майка си, без което не искам да се омъжа. Заклела съм се в това. После, съгласието на баща ви, без което не мога да се омъжа за вас. И затова също съм дала клетва пред майка си, тъй като тя настояваше. Каквито и да са чувствата ми към вас, Найджъл, аз никога няма да изменя на думата си. Елате! Говорили сме неведнъж по този въпрос. Да се прибираме. Отсъствието ни може би е вече забелязано.

При тези думи тя се плъзна като змия между клоните и с бързи крачки се отправи към балната зала.

Разочарованият влюбен не направи никакви усилия да я спре. Той можеше да изпълни, поне засега, наложените му условия и тръгна след девойката с отчаяната надежда рано или късно да получи по-благоприятен отговор на своите желания.

Ние, неволните свидетели на тази среща, поехме същия път, без да разменим нито една дума за нея.

За мен тази сцена не показваше в благоприятна светлина нито човешкия род изобщо, нито пък чувствата на Бел Менъринг. В дъното на душата си аз съжалявах за урока по женска дипломация, който момичето, облегнато на ръката ми, трябваше неволно да чуе.

Нямаше ли по-късно тя да използва този урок за своя сметка?