Майн Рид
Пръстът на съдбата (33)

Глава XXXIII
ПРОМЯНА В ПОЛОЖЕНИЕТО НА ЗАТВОРНИКА

Беше изминала седмица от деня, когато разбойниците се бяха прибрали в планинското си убежище.

Заграбената плячка се падна на трима-четирима между тях, облагодетелствани от съдбата. Те бяха вече най-богатите от шайката, защото по италианските планини, както в Хамбург и в Баден, крупието прибира в края на краищата печалбата на всички играчи. Съдбата обикновено дава на своите просители само мимолетно благоволение, но онзи, който е достатъчно смел или достатъчно сръчен, за да устои на нейната неумолимост, накрая успява винаги да я укроти.

Между печелившите беше естествено и капитанът. Ето защо пръстите на Кара Попета бяха отрупани с пръстени, а шията й — с гердани.

После взеха да говорят за нов поход, предназначен да достави нови средства за хубавата игра „Ези-тура“.

Този поход не трябваше да трае дълго. Разбойниците смятаха само да се спуснат в една от съседните долини и да доведат, ако съдбата позволеше, някой дребен собственик, който случайно би се осмелил да се отдалечи от големия град, за да посети именията си, или, да оплячкосат някое село.

Все някак трябваше да мине времето до връщането на изпратения в Англия пратеник, пристигането на когото се очакваше с голямо нетърпение. Английският събрат на разбойниците не беше пропуснал да разправи на другарите си за голямото богатство на бащата на техния пленник и те градяха много големи надежди за откупа, поискан от техния капитан. С пет хиляди лири стерлинги, около тридесет хиляди песети, те можеха да играят близо месец, а на следния месец да проспят, без да ги е грижа за изпратените по следите им войници.

Набегът определен като временно забавление, беше скоро организиран. В него трябваше да участват само три четвърти от шайката. Жените, включително и Кара Попета, щяха да останат в лагера.

Пленникът узна за заминаването на разбойниците само по относителното спокойствие, зацарило около него. Все пак свади имаше, но бе явно, че се водеха между жени. По-малко силните им гласове бяха също така енергични, а изразите — им не по-малко груби.

Речникът им, както късо подстриганите им коси, изглеждаше също така лишен от всяка елегантност. Ако Хенри Хардинг бе по-спокоен, би се забавлявал да слуша разприте им, които се водеха често точно под прозореца му.

В този момент той мислеше само за едно — за жалкото положение, в което може да изпадне една жена, когато тя напусне пътя на добродетелта.

Много от тези жени бяха хубави, или поне са били такива преди да паднат в калта. Без съмнение някои от тях са били надеждата и радостта на семействата си, но след като някой ден са се отдалечили от селото си, те са се върнали опозорени или пък никога не са се появявали отново там.

Когато Хенри разсъждаваше върху съдбата на тези нещастници, сърцето му се свиваше от болка. Това чувство се превръщаше в отчаяние, щом си представеше, че Лучета Тореани, чистата и невинна девойка, може някой ден да попадне в този легион от пъклени жени.

След заминаването на разбойниците лъч на надежда бе озарил килията му, наистина толкова слаб, колкото и светлината, която проникваше през тесния прозорец. Но душата му, станала още по-чувствителна от пленничеството, би могла да долови дори сянката, тъй както удавникът се хваща за сламката. Една подобна сламка като че ли сега се предлагаше на младия англичанин.

Отначало му се стори, че би могъл да подкупи пазача си. Той не беше вече мрачният и мълчалив човек, който го обслужваше досега, а един разбойник не много по-любезен, но поне по-разговорлив. Като го чу, затворникът позна в него гласа на един от разбойниците, говорили под прозореца му. Беше този от двамата, който изглеждаше по-малко покварен и когото другият бе нарекъл Томазо. Така или иначе Хенри си въобрази, че би могъл да стори нещо с този човек. Според думите му Томазо не изглеждаше лишен от човешки чувства.

Наистина той признаваше, че е прекарал известно време в един папски затвор. Но същото се бе случвало с не един мъченик, политически или не. Най-голямото му престъпление бе сигурно почтената длъжност, която изпълняваше днес.

Така мислеше Хенри и предположенията му се потвърдиха след разговора му с новия пазач.

Той имаше и друга също така утешителна причина. Първият обяд, който му донесе Томазо след заминаването на шайката, не приличаше никак на тия от по-предните дни. Вместо макароните, често зле приготвени и безвкусни, пред него поставиха агнешко печено, кренвирши, сладкиши и бутилка розолио.

— Кой може да ми праща всички тези вкусни неща? — помисли младежът учуден от тая промяна.

Хенри запази за себе си тия разсъждения до вечерята, също така хубава, както обяда и не се сдържа да запита новия си прислужник.

— Синьората! — отвърна Томазо така учтиво, че ако не бе видът на килията и отсъствието на всякакви мебели, затворникът би могъл да сметне, че се намира в някой хотел в Рим и обслужван в стаята си от келнер.

Тези грижи продължиха през целия ден, а вечерта синьората лично донесе вечерята. Томазо така и не се появи.

Малко след залез слънце една жена влезе в килията. Хенри трепна при тая толкова странна, колкото и неочаквана поява.

Малката стаичка, която му служеше за затвор, се намираше в съседство с едно по-голямо помещение, нещо като склад, където разбойниците оставяха плячката и запасите си.

В това помещение имаше един голям прозорец, през който блестеше луната. Едва когато вратата се отвори благодарение на слабата светлина, осветяваща съседната стая, младият англичанин успя да забележи влизането на нощната си посетителка.

Коя беше тя?

Съмнението му трая само миг. По високия ръст, който се открои на прага, по вида и кройката на дрехите Хенри позна съпругата на главатаря. Беше забелязал, че тя единствена между всички други жени в шайката носи дрехите на своя пол.

Разтревожен от това, че тя се бе вмъкнала така предпазливо в килията му, сякаш се боеше да не би да бъде забелязана или проследена, Хенри се питаше какво ли можеше да иска от него.

Тя беше влязла безшумно в първата стая, после също така тихо открехна и затвори зад себе си междинната врата.