Майн Рид
Пръстът на съдбата (36)

Глава XXXVI
БЪРЗА ПРИСЪДА

Разбойниците се върнаха два дена по-рано, отколкото ги очакваха.

По виковете отвън, пленникът разбра, че са се върнали. През прозореца на килията си той видя хората, участвали в похода. Всички бяха с намръщени лица и ругаеха повече от всякога.

Грабежът им бе осуетен — областта, която възнамеряваха да нападнат, беше окупирана от войници. Нещо повече — бяха научили, че обединени римски и неаполитански войски напредват към планината.

Затворникът ги чу да говорят за предателство.

Корвино, на чието лице бе изписано голямо раздразнение, стоеше точно срещу прозореца му. Той викаше срещу Попета и я обсипваше пред хората от шайката си с най-обидни епитети.

Една от разбойничките — нещо като нейна съперница в очите на разбойниците — беше застанала до главатаря и като че ли му подсказваше хулите. Изглежда, че тя изпълняваше ролята на обвинител срещу съпругата на капитана.

Попета се смущаваше. Затворникът виждаше това, без да може да разбере причината на смущението й. Всички говореха така бързо и шумно, че той не можеше да схване смисъла на виковете, тъй като не знаеше все още добре италиански.

Скоро спорът взе неочакван обрат. Корвино се втурна към килията, последван от двама или трима души.

Миг след това вратата се отвори с трясък и главатарят изскочи всред полумрака.

— Синьор! — изсъска той, като скърцаше със зъби, — научавам, че по време на отсъствието ми с вас са се отнасяли твърде любезно. Нищо не ви е липсвало — нито сладки, нито печено, нито хубави вина… А и другарка, за да разсее самотата ви… една прелестна другарка, нали? Смея да се надявам, че сте се забавлявали добре. Ха! Ха! Ха!

Този конвулсивен смях, тези остри шеги отекнаха в душата на затворника като погребално клепало. Те означаваха нещо страшно за него или за Попета, а може би и за двамата.

— Какво искате да кажете, капитан Корвино? — попита той машинално.

— О, гледайте младия наивник, непорочния агнец, безсрамния Адонис! Какво искам да кажа! Ха! Ха! Ха! Капитанът се затресе в нов изблик на престорена веселост.

В този миг очите му се отправиха към нещо, което се белееше в ъгъла на килията.

— По дяволите — подзе той, като промени изведнъж тона на гласа си. — Какво е това?… Бяла хартия! А ето и мастило, и перо!… И така, синьор, вие сте водил кореспонденция!… Дайте я на светло! — изрева той. — Донесете всичко!

И като изригна една ужасна ругатня, той излезе навън, докато двама от придружаващите го извлякоха грубо пленника. Третият носеше остатъка от дадената му от Попета тетрадка — перото и мастилото.

Отново бе свикана цялата шайка.

— Другари! — викна главатарят, — Докато ни нямаше, сме били предадени. Ето какво открих в килията на затворника — хартия, перо и мастило. Ето вижте, пръстите му са изцапани. Няма никакво съмнение — писал е писма, за да ни издаде!… Претърсете го, може би са още у него!

Затворникът веднага бе старателно претърсен.

В дрехите му намериха само едно писмо, очевидно писано преди много време. Това беше препоръчителното писмо до бащата на Луиджи Тореани.

— До кого е адресирано? — попита главатарят, като го грабна от ръцете на подчинения си.

— По дяволите — викна той, като прочете името на получателя, — ето една неочаквана кореспонденция!

Без да чака повече, той скъса плика и прочете писмото.

Корвино не предаде на подчинените си неговото съдържание. Но изразът на лицето му показваше достатъчно красноречиво, че то съдържа нещо интересно за него. Това беше насмешката на тигър, разбрал, че жертвата не може да се изплъзне от лапите му.

— Така, синьор! — каза той, вдигайки поглед към младия англичанин, — вие ме уверихте, че нямате никакви приятели… И то богати и влиятелни приятели! Първият чиновник на един град и — като доближи устни до ухото на затворника той с насмешка пошепна, — едно много красиво младо момиче! Колко жалко, че не сте имал случай да предадете препоръчителното си писмо. Но нищо. Вие ще можете да се запознаете с нея наскоро, може би… И именно тук, в планината. Това ще направи срещата още по-романтична, господин художнико!

Този намек и подигравателният тон, с който бе изречен, пронизаха сърцето на Хенри Хардинг като отровна стрела. По време на пленничеството му обичта към сестрата на Луиджи се беше разгаряла с всеки изминал час, докато любовта, която бе изпитвал към Бел Менъринг, угасваше.

Смазан от мъка, той остана мрачен и мълчалив. Освен това какво би могъл да каже, дори ако предположехме, че биха му дали достатъчно време? Палачът му млъкна за малко, сякаш очакваше отговор, но скоро пак се обърна към шайката.

— Момчета! Доказателствата за предателството са пред вашите очи. Не се чудете вече, ако войниците са по следите ни. Остава ни да открием предателите.

— Да, да! — изреваха разбойниците. — Предателите! Кои са те?… Да ни се предадат!

— Затворникът — продължи главатарят, — е писал писмо и вие всички сте уверени в това… То е било изпратено, щом като не е у него. До кого е било адресирано? Кой го е занесъл? Кой му е дал хартията, мастилото и перото? Това трябва да узнаем.

— Кой е останал да го пази? — попита един глас.

— Томазо — отговориха няколко други.

— Томазо! Къде е Томазо? — извикаха всички.

— Ето ме — каза разбойникът, и излезе напред.

— Отговори!… Ти ли направи това?

— Да направя, какво?

— Ти ли даде на пленника всичко необходимо за писане?

— Не! — отвърна твърдо Томазо.

— Не си губете времето да разпитвате този човек — извика Попета. — Виновникът, ако има такъв, съм аз!

— Това е истината! — каза съперницата й на няколко души от шайката, които бяха около нея. — Тя сама занесе всичко в килията.

— Тихо! — извика със силен глас главатарят и виковете на възмущение от измяната секнаха мигом.

— Защо си дала на затворника неща за писане, скъпа Попета?

— За общото благо — отвърна разбойничката, като отмерваше думите си, сякаш търси някоя уважителна причина.

— А, как така? — развикаха се разбойниците.

— По дяволите! — отвърна обвинената. — Не разбирате ли?… Но това е ясно!

— Говори! Говори!

— Добре! Добре!… Млъкнете и ще говоря!

— Слушаме.

— Е добре! Както вие, така и аз желаех да видя парите от откупа и не мислех, че англичанинът би могъл да ни ги достави. Писмото, което написа, не беше достатъчно настойчиво. Във ваше отсъствие, тъй като нямах какво друго да правя, успях да убедя младежа да напише друго. Какво лошо има в това?

— На баща си ли писа той? — попита тогава друг глас.

— Разбира се — отговори Попета, като поклати презрително глава.

— Как е било изпратено то?

— По пощата в Рим. Младежът знаеше как да го изпрати.

— Кой го е занесъл в Рим?

Този въпрос не получи никакъв отговор. Попета се беше извърнала, като се престори, че не го е чула.

— Момчета! — провикна се главатарят, — търсете и открийте кой измежду останалите тук е отсъствал по време на нашия поход.

Търсенето не трая дълго. Обвинителката на Попета веднага посочи разбойника.

Беше един хлапак от новите членове на шайката, които още нямаха привилегията да участват в обирите.

Разпитът, на който бе подложен, скоро даде желания резултат. Въпреки щедро дадените уверения на Попета, че ще пази тайна, той направи пълни признания.

За нещастие на съпругата на главатаря той знаеше да чете, а освен това имаше достатъчно познания по аритметика, за да знае, че бе занесъл две писма вместо едно. Той призна, че едното е било до бащата на пленника — дотук Попета не беше лъгала.

Второто писмо реши съдбата й. Писмото адресирано до синьор Луиджи Тореани.

— Чувате ли! — извикаха няколко разбойника, без да обърнат внимание на малкото име, когато предателят произнесе последната дума. Синьор Тореани!… Кметът на Вал д’Орно!… Ето защо ни преследват войниците!… Всеки знае, че Франческо Тореани не е бил никога наш приятел.

— И нещо друго — забеляза разбойничката, която на всяка цена искаше да заеме мястото на обвиняемата… — Защо са били всички тези любезности към един затворник?… Защо ще тъпчем този англичанин със сладки, с розолио — най-хубавите ни запаси?… Бъдете уверени, другари, ние сме били предадени!

Бедната Попета! Часът й беше ударил. Съпругът й, ако наистина той беше такъв, най-сетне намираше онова, което дълго време бе търсил — случаят да се отърве от нея. Занапред той можеше да действа безнаказано.

Корвино беше предизвикал конфликта и сега го подклаждаше с яростта на див звяр.

— Другари! — каза той, като прикриваше радостта си под привидното изражение на дълбока скръб. — Няма нужда да ви казвам колко жестоко е за мене да чувам, че се издигат подобни обвинения срещу едно същество, което ми е така скъпо — срещу собствената ми жена. А още по-жестоко е за мене, че трябва да ги призная за основателни! Но ние сме свързани помежду си с един закон, на който дължим пълно подчинение — иначе това би значило да вървим към гибел. Заклели сме се, че този от нас, който го наруши, ще бъде осъден веднага на смърт… Бил той брат, сестра, съпруга или любима… Вие сте ме избрали за ваш главатар и аз искам да се покажа достоен за това, като ви дам пример за подчинение на нашите закони.

Като произнесе тези думи, Корвино се хвърли с един скок върху Попета. Тя нададе вик на уплаха, последван веднага от втори от съвсем друго естество… Остър вик на болка, който постепенно утихна и най-сетне се разтвори в смъртта в момента, когато нещастното същество се отпусна на земята със забита в гърдите кама.

Последва неописуема сцена. Нито една сълза на съжаление, нито един признак на отвращение у тези диваци… Състрадание!… — Някои може би изпитваха такова, но никой не посмя да го изрази.

Колкото до убиеца, той се отправи със спокойни стъпки към своето жилище и се затвори вътре единствено от срам, защото беше неспособен да изпита угризение на съвестта.

Няколко разбойника вдигнаха тялото на жертвата и го погребаха в една близка яма, като преди това разбира се снеха от трупа всичките украшения, откраднати от не едно красиво момиче на Кампаня.

Върнат обратно в килията си, затворникът можа спокойно да размисли върху драмата, на която току що бе станал свидетел. Убийството на нещастната Попета му се видя като предвестник на още по-жестоката участ, която му беше отредена.