Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finger of Fate (A Romance), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
BHorse (2008)

Издание:

Майн Рид. Пръстът на съдбата

Второ осъвременено издание

 

Издателство — АБАГАР-МК ’90

Печат: „Полипринт“, Враца

Превод: Г. Чакъров, 1991

Художник на корицата: П. Станимиров, 1991

ISBN 954-8004-10-0

c/o Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

Глава III
ПРАЗНИКЪТ НА СТРЕЛБА С ЛЪК

Изминали бяха три години. Завършили колежа, двамата братя живееха в бащината къща. Юношите бяха вече възмъжали.

Найджъл се отличи с доброто си поведение, голямата си пестеливост и прилежание в учението.

Хенри пък се показваше в съвсем друга светлина. Ако и да не минаваше за непоправим безделник, най-малкото го смятаха за склонен към доста лоши навици. Ненавиждаше книгите, обожаваше удоволствията и презираше пестеливостта, която считаше за най-жестокия недъг, който можеше да засегне човечеството.

Всъщност Найджъл се подчиняваше само на влеченията на една хитра, прикрита и егоистична природа, докато Хенри, надарен с по-благородни наклонности, се отдаваше на увлеченията, присъщи на неговата възраст с жар, която с времето, без съмнение, щеше да се уталожи.

При все това, генералът, доволен от поведението на своя по-възрастен син, беше силно раздразнен от наклонностите на по-младия. Още повече, че като библейския Яков той чувстваше едно определено предпочитание към по-малкия.

Макар че се бореше с всички сили срещу пристрастието, в което се обвиняваше, понякога генералът не можеше да се въздържи да не мисли колко по-щастлив би бил, ако Хенри бе пожелал да подражава на своя брат, дори и ако бяха си сменили ролите! Но по всичко изглеждаше, че това желание няма да се осъществи никога. По време на престоя на двамата братя в колежа радостта от училищните успехи, спечелени от по-възрастния, не можеше да заличи огорчението от безбройните лудории, автор на които беше по-младият.

Трябва да кажем, че Найджъл с удоволствие изтъкваше собствените си успехи, но и правеше донесения за немирствата на брат си. Хенри рядко пишеше, освен това писмата му напълно потвърждаваха тия на по-възрастния му брат, тъй като обикновено съдържаха само молби за пари.

Бившият военен, щедър до разточителност, не отказваше никога, той се безпокоеше по-малко за изпратената сума, отколкото за начина, по който тя щеше да бъде похарчена.

След завършването на учението си младежите се наслаждаваха на този период на безделие, през който школската какавида се превръща в пеперуда и опитва своите крилца, за да литне из широкия свят.

Макар между тях да съществуваше стара вражда, отвън не личеше нищо. Като че ли изпитваха един към друг само искрена братска обич.

Хенри беше прям и откровен, Найджъл — сдържан и мълчалив. Но това бяха естествени наклонности, които оставаха незабелязани. Сляпо подчинен на най-малките желания на баща си, Найджъл показваше открито най-дълбоко уважение към генерала. Хенри никак не се грижеше за такива външни прояви и не можеше да си представи, че проявява неуважение към баща си, като закъснява повече отколкото трябва и като харчи безразсъдно неговите пари. Това безочливо поведение оскърбяваше генерала и подлагаше на тежко изпитание неговата обич.

Най-сетне настъпи моментът, когато едно ново чувство възпламени скритата ненавист, стаена в сърцата на братята. Това чувство, под влиянието на което и най-силната братска обич се превръща в открита вражда, беше любовта. Найджъл и Хенри се влюбиха и то в една и съща жена.

Госпожица Бел Менъринг беше млада девойка, хубавото лице и очарователната фигура на която биха могли да завъртят много по-мъдри глави от тия на двамата абитуриенти. Тя беше няколко години по-възрастна от синовете на генерал Хардинг. Но ако красотата й не беше в първата си младост, бе навлязла поне в пълния си разцвет. Тя носеше достойно кръщелното си име и беше най-голямата красавица между красавиците на графството Бъкс.

Баща й, полковник от индийската армия, бе починал в Пенджаб. По-малко щастлив от генерал Хардинг, той беше оставил на вдовицата си толкова, колкото да купи една скромна вила недалеч от парка Бичууд.

Опасно съседство за двама едва излезли от пелените на юношеството младежи, които, достатъчно богати за да бъдат спокойни за бъдещето си, не можеха да си представят по-приятно занимание от една любов в очакване на брака.

Богатството на генерала беше оценено най-малко на сто хиляди лири. Човек, който не може да живее с половината от тази сума, не е способен да я увеличи по какъвто и да било начин. Нямаше никакви причини да се предполага, че това богатство би могло един ден да бъде неравномерно разпределено, тъй като генерал Хардинг не беше човек, който би облагодетелствал едно от децата си в ущърб на другото.

У стария военен не липсваше известна доза ексцентричност, която се изразяваше не с фантастични постъпки и прищевки, а с една наклонност към самовластие и подчертано отвращение към всичко, което влиза в разрез с неговите желания. Недостатъци, без съмнение породени от дългата практика на военен, но които нямаха никакво влияние върху бащинските му чувства. Само изключителни обстоятелства и основателни поводи за недоволство биха станали причина след неговата смърт децата му да не получат еднакъв дял от толкова почтено придобитото богатство.

Такива бяха най-общо догадките на обществената среда, в която се движеше семейство Хардинг. С такива надежди за блестящо бъдеше за какво друго да мислят двамата младежи, ако не за любов и, ако е така, към коя жена можеха да се насочат техните мисли, ако не към Бел Менъринг?

Точно това и стана с така естествената пламенност на младостта. И тъй като девойката отвръщаше на погледите им с трогателно съучастничество, което води началото си от кокетството, и двамата се влюбиха лудо в нея.

Те се влюбиха едновременно в същия ден, в същия час и може би в същия миг. Беше по време на стрелбата с лък, организирана от самия генерал, на която бяха поканени госпожица Менъринг и майка й. Богът на стрелците Ерос също присъстваше на празненството и прониза със стрелата си сърцата на двамата сина на генерал Хардинг.

Двамата братя не проявиха по един и същи начин чувствата си. Пред госпожица Менъринг Хенри бе особено усърден, той бе щедър на нежни прояви на внимание, събираше стрелите й, подаваше й лъка, пазеше й сянка, готов да се хвърли в нейните крака.

Найджъл, напротив, стоеше настрана, като се преструваше на напълно безразличен. Внимателен към другите жени, той се опита да възбуди ревност у младото момиче, с една дума, употреби всички средства, които неговият лукав и пресметлив ум можеше да му подскаже. По този начин той успя да скрие от присъстващите току-що зародилата се страст.

Хенри не бе така щастлив. Още преди края на празненството всички гости на баща му вече бяха убедени, че поне една стрела бе улучила целта — сърцето на Хенри Хардинг.