Майн Рид
Пръстът на съдбата (24)

Глава XXIV
НЕОЧАКВАНО ПОСЕЩЕНИЕ

Икономът Уилямс и лакеят току що бяха вдигнали приборите от вечерята, когато отекна звънецът, придружен непосредствено от два удара с чукче.

Това чукане не беше никак „нахално“, както би се изразил Уилямс — то бе по-скоро скромно и нерешително, но все пак се чу ясно в трапезарията.

— Кой може да идва толкова късно?… Десет часа! — каза генералът, като хвърли поглед към часовника си.

Нито Найджъл, нито лелята отговориха.

Уилямс бе отворил вратата и разговаряше с някого на прага.

Разговорът траеше по-дълго, отколкото е нужно, ако посетителят бе някой приятел на семейството. Гласът на този, който отговаряше на въпросите на иконома, явно притежаваше странен акцент.

Генералът помисли, че това е може би някой негов стар другар, пристигнал наскоро от Индия и дошъл без да го уведоми предварително с някой вечерен влак. Но той не си спомняше за никой познат, който да говори така английски.

— Кой е, Уилямс? — попита той, когато икономът се появи.

— Не зная, господин генерал. Джентълменът, ако ми е позволено да го нарека така, не иска да каже нито името си, нито да даде визитната си картичка. Настоява, че има да ви направи важно съобщение и че е необходимо да ви види.

— Много странно!… Как изглежда?

— Като чужденец, господин генерал. И бих се заклел, че сигурно не е джентълмен.

— Много странно! — повтори генералът. — Казва, че иска да ме види?

— Само това повтаря, господин генерал. И твърди, че работата е по-важна за вас, отколкото за него. Да го въведа ли, господин генерал, или ще разговаряте на вратата?

— На вратата!? Не, по дяволите! — отвърна живо старият военен. — Няма, разбира се, да изляза, за да направя удоволствие на един чужденец, който не иска да каже името си, нито да даде визитната си картичка… Може би е някой просяк. Кажи му, че не мога да го приема тази вечер. Да дойде сутринта.

— Това му казах вече, господин генерал. Но той настоява да ви види веднага.

— Дявол да го вземе!

— Ако ми е позволено да изразя мнението си, той страшно много прилича на такъв, какъвто благоволихте да предположите, господин генерал.

— Кой може да бъде, Найджъл? — чудеше се бившият офицер, като се обърна към сина си.

— Ни най-малка представа нямам — отговори Найджъл. — Да не би да е случайно онзи драскач Хюлет? Той отговаря отлично на описанието, което Уилямс дава за този нахалник.

— Не, не, господин Найджъл, не е господин Хюлет. Той е още по-грозен, въпреки че прилича на нотариус. Във всеки случай този е чужденец, това мога да потвърдя.

— За Бога! — извика генералът. — Аз не познавам чужденец, който да има работа с мене. Впрочем, трябва да го приема. Какво ще кажеш, синко?

— О! Не може да има нищо лошо в това — отговори Найджъл. — Ще остана с вас и ако стане много досаден. Уилямс и лакеят ще го изхвърлят навън.

— Добре, господин Найджъл, той не е по-висок от вашия лакей. Аз бих могъл да го хвана за панталоните и да го изхвърля на двадесет крачки в ливадата. Не се страхувайте никак за това.

— Хайде! Хайде, Уилямс! — не се стърпя генералът. — Стига празни приказки. Доведи господина.

После, като се обърна към сестра си, прибави:

— Скъпа Нели, ще направите по-добре, ако се качите горе в салона. Найджъл и аз ще ви последваме веднага, щом свършим разговора си с този нечакан гост.

Като прибра плетката си, старата мома излезе от стаята и остави брат си и Найджъл сами.