Майн Рид
Пръстът на съдбата (8)

Глава VIII
БАЩА И СИН

Генералът имаше навик да прекарва дълги часове в своя кабинет, или по-точно казано библиотека, стените на която бяха покрити с библиотечни шкафове. Повечето книги бяха посветени на Изтока, най-вече на английска Индия и различните военни експедиции, на които тя е била военен театър. Там имаше също много научни съчинения и трудове по естествена история. На масата бяха разхвърляни отделни броеве на илюстровани списания от Изтока, отчети на дружествата „Азиатик“ и „Англичанинът от Калкута“, както и дебели сини официални папки с документи, засягащи изключително сделките на почтената Индийска компания.

Любимото занимание на офицера в оставка беше да преглежда една или друга от тези книги. Там той намираше спомени от миналия си живот, които запълваха самотата му.

Всяка нова книга за Индия намираше с положителност своето място в библиотеката на генерала. Той нямаше славата на голям ловец, но изпитваше голямо удоволствие от ловните разкази на „Маркъм“ и на „Стария Шикари“, прекрасни трудове, които едновременно с трогателните сцени предлагат забележително интересни описания на природните красоти в тези области на Изтока.

Една сутрин генералът влезе в кабинета си, но не за да се отдаде на спокойно четене. Той дори не седна. Оживената и бърза крачка и мрачното чело свидетелстваха за възбуденото състояние на духа му.

От време на време той внезапно се спираше, удряше с ръка челото си, измърморваше нето и отново почваше да крачи.

Откъслечните фрази достатъчно разкриваха предмета на неговата загриженост. Имената на синовете му, особено на по-малкия, се изтръгваха често от устата му.

— Лошото поведение на Хенри ще ме накара да полудея, връзката му с това момиче ще ме умори. Според това, което чух да се говори, тя го държи в ръцете си. Много е сериозно. Но трябва да се свърши с това на каквато и да е цена. Тя не е създадена да бъде жена на един честен човек. Бих се тревожил по-малко, ако се отнасяше до Найджъл. Но не, тя не подхожда на нито един от синовете ми. Твърде добре познавам майка й. Нещастният Менъринг! До какво плачевно съществуване го беше довела в Индия! Каквато майката, такава и дъщерята! Бога ми! Този брак няма да стане! Разбирам. Ако той е луд, тя е твърде много предвидлива, дяволско създание. Как да спася бедното момче от най-голямото нещастие, лошата жена?

Генералът направи няколко крачки в мълчание с наведена под тежестта на мислите, глава.

— Открих! — извика той най-после радостно. — Да, но нямам нито минута за губене. Докато аз разсъждавам, той действа и вероятно се заплита така здраво, че ще ми бъде невъзможно да го отърва.

Генералът позвъни и веднага се появи един прислужник с почтена външност като на бившия офицер.

— Уилям!

— Господин генерал?

— Къде е синът ми Хенри?

— В конюшните, господин генерал, оседлава алестия жребец.

— Алестия жребец! Но той още не е обязден.

— Никога, господин генерал, и мисля, че е много опасен. Но, господин Хенри обича опасностите. Исках да му направя забележка. Господин Найджъл ми каза да си гледам работата.

— Бягай в конюшните. Кажи му, че забранявам да язди това животно и нека дойде веднага при мене. Бързо, Уилям!

— Все същият! — каза генералът, като продължи своя монолог. — Опасността го привлича — както мене някога. Алестият жребец! Ах! Ако беше само това! Но госпожица Менъринг е още по-опасна!

В този момент се появи провиненият Хенри, обут в ботуши с шпори и камшик в ръка.

— Ти си ме викал, татко?

— Разбира се! Искал си да яздиш алестия жребец!

— Да. Имаш ли нещо против?

— Да не искаш да си счупиш врата?

— Ха! Ха! Ха! Няма такава опасност. Изглежда, че ти нямаш представа за моите ездачески способности, татко.

— А ти пък имаш прекалено голямо доверие в себе си — твърде голямо. Искаш веднага да яздиш едно буйно животно, без да се съветваш с мене и вършиш други, още по-неблагоразумни работи. Този начин на действие не ми се нрави и ще ми доставиш удоволствие, ако се откажеш от него.

— Какви са тия работи, татко?

— Харчиш лудо парите си. Още по-лудо се хвърляш с главата напред в най-голямата от опасностите. Отиваш към гибел.

— Не разбирам, татко. За жребеца ли намекваш?

— Жребеца! Не, господине, преструвате се, че не ме разбирате. Говоря за една жена.

При последната дума Хенри пребледня. Той бе смятал, че любовта му към госпожица Менъринг е тайна, поне за баща му. Не можеше да се отнася за никоя друга жена.

— Още по-малко разбирам — отговори той уклончиво.

— Извинете, господине, вие ме разбирате отлично. Все пак ще бъда по-точен. Говоря за госпожица Бел Менъринг.

Младежът млъкна, а лицето му почервеня.

— А сега, господине, по въпроса за тази жена имам да ви кажа само четири думи: трябва да се откажете!

— Татко!

— Без любовни възражения. Те изобщо няма да ме трогнат и не ми е приятно да ги слушам. Повтарям. Откажете се от Бел Менъринг — напълно и завинаги!

— Татко — отвърна младежът с твърд глас, — вие искате от мен невъзможното. Признавам, че между госпожица Менъринг и мен съществува едно чувство, по-силно от обикновено приятелство. Ние си разменихме обещания. За да ги нарушим, трябва и двамата да сме съгласни с това. Да го направя, без да искам нейното мнение, би било жестока несправедливост, която не бих се съгласил да сторя. Не, татко, дори ако съм принуден да ви огорча.

За момент генералът замълча. Изглежда размишляваше, но крадешком наблюдаваше сина си.

Един повърхностен наблюдател би могъл да прочете в очите на генерала сдържана ярост, възбудена от упорството на Хенри, докато те изразяваха само възхищение, смесено с любов. Той затвори в сърцето си това великодушно чувство и подхвана студено:

— Хайде, господине! Решил сте да не ми се подчинявате. Все пак размислете за това, което ще ви струва вашето упорство. Предполагам, че знаете какво означава лишаване от наследство?

Генералът млъкна в очакване на отговор.

— Никак, татко. Смятам, че се отнася до завещанието.

— Съвсем обратното. Лишаването от наследство няма нищо общо със завещанието. Богатството ми не е прехвърлено на никого, но аз съм свободен да го завещая на когото искам, било на вашия брат, било на вас. Ако се ожените за госпожица Менъринг, то ще принадлежи на Найджъл, а що се отнася до вас, аз ще ви оставя само толкова, колкото е необходимо за да напуснете страната. Хиляда лири стерлинги, нито стотинка повече. Чухте ли ме?

— Да, татко — отговори с болка Хенри. — Наистина ще бъда огорчен да загубя едно наследство, на което имах всички основания да разчитам, но по-малко, отколкото да загубя вашата почит. Все пак аз ще се откажа от едното и от другото, ако за да ги запазя трябва да се откажа от думата си. Дали ще се оженя или не за госпожица Менъринг, зависи само от самата госпожица Менъринг. Надявам се, татко, че сте ме разбрал.

— Много добре, господине, много добре. Задоволявам се да ви отговоря, че аз също дадох дума и че ще я удържа. Сега, щом като искате, яхнете жребеца и молете Бога той да не направи с вас това, което вие правите със сърцето на вашия баща. Излезте, господине!

Без да каже нито дума, Хенри напусна библиотеката с бавни крачки и наведена глава.

— Жив портрет на майка си! — каза генералът, като го проследи с очи. — Кой не би го обичал въпреки вироглавия му характер и прахосничество! Такова благородно сърце не бива да става плячка на една недостойна жена! Аз ще го спася въпреки волята му!

Той отново позвъни, този път по-силно. Прислужникът дойде почти веднага.

— Уилям!

— Господин генерал?

— Кажи да впрегнат бързо.

Няколко минути след това колата спря пред вратата.

Генералът се настани в нея и тя замина бързо, докато Хенри, метнал се на жребеца, се бореше още на ливадата с непокорното животно, което упорито отказваше да тръгне към вилата.