Майн Рид
Пръстът на съдбата (2)

Глава II
ДОГИ ДИК

Уволненият горски пазач не закъсня да намери приблизително същата служба в имението, горите на което бяха разделени от тия на генерала само с една или две ниви. Новият му господар се наричаше Хюибли — богат гражданин, който дължеше богатството си на постоянни щастливи игри на борсата, и бе купил въпросното имение с цел да играе както той я разбира ролята на селски благородник.

Отношенията на стария офицер с новодошлия далеч не бяха сърдечни. Напротив, между тях съществуваше известна студенина. Генерал Хардинг изпитваше истинска ненавист към вулгарния и фалшив блясък, проявяван обикновено от тия парвенюта, които чувствуват нужда да отиват на църква с каляска, въпреки че домът им отстои на не повече от триста метра.

Господин Хюибли принадлежеше именно към тази неприятна обществена класа. Това различие между вкусовете и навиците на един запасен офицер и на един борсов агент в оставка не беше впрочем единствената причина за ненавистта, която разделяше двамата съседи. Между тях беше възникнал спор за правото на лов в голямото парче земя, което се врязваше като триъгълник в техните владения.

Въпросът беше незначителен, но от естество да увеличи мълчаливата студенина между двамата собственици, която щеше да се изроди в прикривана, но подчертана омраза. Вероятно на нея, а не толкова на професионалните си заслуги, Доги Дик дължеше назначението си на служба главен пазач на резервата за фазани на Хюибли. Едно парвеню не можеше да действа по друг начин.

През същата тази година, още в началото на ловния сезон, младите Хардинг забелязаха необикновено оредяване на дивеча в бащините си гори. Генералът, не особено голям привърженик на лова с пушка, едва ли би забелязал това, както впрочем и Найджъл. Но от окото на страстния любител Хенри не можеше да убегне, че фазаните са далече по-малко на брой от миналите сезони. Факт, толкова по-необикновен поради това, че годината беше много благоприятна изобщо за дивеча, и особено за фазаните. Горите на Хюибли направо гъмжаха, а същото изобилие се забелязваше и в околността.

Отначало се запитаха дали пазачът на генерал Хардинг изпълнява правилно длъжността си. Не бе забелязан нито един случай на бракониерство. Знаеше се, че няколко деца бяха откраднали яйца по време на люпенето, но тези единични случаи съвсем не представляваха достатъчно доказателство за намаляването на птиците.

Освен това лесничеят минаваше за опитен в занаята си и бяха оставили на негово разположение цяла група от пазачи, многочислена колкото и тази на Хюибли, командвана от Доги Дик.

След дълги размишления Хенри Хардинг дойде до заключение, че по един или друг начин фазаните на баща му са били подмамени в гората на Хюибли посредством по-добра храна. Той знаеше какви са чувствата на Доги Дик и новия му господар към него и неговия баща и не се съмняваше, че подобна подигравка е нещо напълно естествено за бивш борсов агент. Това можеше да се приеме за обикновена липса на приличие, но все пак трябваше да се вземат мерки за връщането на дивеча.

Разпръснаха под дърветата черно жито и други храни, които са цяло лакомство за фазаните. Но всичко беше напразно. И през новия сезон резултатът бе същият. Дори яребиците бяха станали рядкост, докато в имението на Хюибли фазаните и яребиците изобилстваха.

Поставен натясно, пазачът на генерала призна, че по време на люпенето е намерил много ограбени гнезда на фазани. Той не можеше да си го обясни, още повече че единствените лица, които от време на време се появявали в градините за фазани, били пазачите на съседното имение, които със сигурност не можело да бъдат крадци на яйца.

— В това именно не съм много уверен — каза Хенри. — Напротив, струва ми се, че този би бил единственият начин да се обясни изчезването на дивеча.

Той съобщи своите подозрения на баща си, който забрани на пазачите на Хюибли да скитат по горите му. Тази мярка, сметната като накърняване на вежливостта, която си дължат съседите един на друг, увеличи още повече пропастта, разделяща стария военен от някогашния борсов агент.

Следващия сезон младежите бяха дошли да прекарат великденската ваканция в бащината си къща. Именно по това време могат да бъдат нанесени най-големите щети в резерватите за фазани.

Никакво бракониерство не може да причини толкова вреди, колкото развалянето на гнездата и ограбването на яйцата. В един ден едно дете може да нанесе повече щети от кай-непоправимата банда бракониери в течение на цял месец, дори с помощта на арсенал от мрежи, капани, пушки и какви ли не унищожителни съоръжения.

Така че горите на генерала бяха по-зорко охранявани от когато и да било. Гнездата бяха многобройни и имаше всички изгледи за отличен ловен сезон.

Хенри, гледаше с доверие към бъдещето, но не можеше да бъде доволен от миналото. На сърцето му тежеше разочарованието от двете изминали години и бе решен да открие причината. Ето какво средство измисли.

Горските пазачи и надзирателите на имението бяха пуснати в еднодневен отпуск, за да присъстват на конните състезания, които щяха да се състоят на около десет мили от замъка и на които щяха да отидат с колата на генерала. Тази отпуска бе обещана осем дена по-рано, с цел да бъдат уведомени пазачите от съседното имение.

Когато настъпи денят, пазачите заминаха и охраната на горите беше предоставена на самите собственици. Отличен случай за бракониерите!

Така би помислил някой чужденец, но не и Хенри Хардинг.

Няколко минути преди заминаването на колата той навлезе в резервата за фазани с тояга в ръка и се запъти към оня край на имението, който граничеше с гората на борсовия агент. Вървеше бавно из сечището, с предпазливост, която би направила чест на всеки заслужил бракониер.

Между двата резервата за фазани имаше ивица необработена земя, именно тази, която беше дала повод за спора между собствениците. Недалеч от граничещата линия се намираше един стар бряст, обвит с гъст бръшлян. Хенри се настани между клоните, взе пура от табакерата си и я запали.

За целта, която си поставяше, не би могъл да избере по-добро място за наблюдение. От една страна, погледът му обгръщаше цялото поле, никой не би могъл да премине от едното имение в другото незабелязан. От друга страна, можеше да наблюдава голяма част от градината за фазани на баща си, призната за любимо убежище на фазаните и едно от местата, където птиците предпочитат да свиват гнезда.

Дълго време наблюдателят стоя на поста си, без нещо да възнагради старанието му. Беше вече изпушил две пури и половина.

Търпението му се изчерпваше, без да говорим за умората, причинена от неудобното положение върху грапавите клони. Започна да мисли, че подозренията, които досега упорито хранеше към Доги Дик, бяха неоснователни. Дори се укоряваше за това. В края на краищата може би Доги Дик не бе нехранимайко, както го подозираше.

Заговориш ли за дявола, той не е далеч — помисли за него и той вече е до теб. Така се случи и с Доги Дик. В момента, когато допушваше третата пура, главният горски пазач на Хюибли се появи.

Отначало той се показа на междата откъм резервата за фазани на бившия борсов агент, подал грозната си глава от клонака. След това непрестанно озъртайки се, изскочи от гората, прекоси тихо като котка неутралната зона и навлезе у съседа.

Хенри го дебнеше с очи на рис или поне на полицейски агент, забравил дългото чакане и умората.

Както и очакваше, Доги Дик тръгна към младата горичка, където имаше няколко гнезда. Като хвърляше непрекъснато подозрителни погледи наоколо, той продължаваше да пристъпя като котка.

Въпреки тази си предпазливост подплаши птиците. Един фазан побягна с шумен плясък на крилете, друг падна на полянката и започна да се влачи по тревата, сякаш крилете му бяха пречупени. Колкото до женската, изглежда Доги я беше похлупил с шапката си или убил с един удар на тоягата си.

Но пазачът не бе употребил нито едно от ефикасните си средства. Той се задоволи да се наведе над гнездото, откъдето взе яйцата и ги постави грижливо в ловджийската си чанта. После извади оттам нещо, което посипа по земята около гнездото.

След като направи това, той се зае да търси ново гнездо.

— Хайде! — помисли Хенри — време е да действувам. Достатъчна е загубата на едно гнездо.

Хвърли угарката от пурата си, слезе от бряста и се впусна по стъпките на крадеца на яйца.

Доги го зърна и търти в бяг към имението си. Но миг преди да премине живият плет, младият човек го стисна за яката. Силното разтърсване го накара да изгуби равновесие и той падна, изпочупвайки всички яйца в чантата. От нея, обърната като ръкавица, се заизсипваха разбити жълтъци и счупени черупки, неоспоримите доказателства за кражбата.

По това време Хенри Хардинг беше добре развит младеж, наследил бащината си сила и енергия. При това правото бе на негова страна. Пазачът, по-нисък и по-слаб, а и гузен заради лошата си постъпка, разбра безполезността на всяко упорство.

Той не оказа никаква съпротива и, превил гръб, получи най-хубавия бой, който може да нанесе един ловец на един бракониер.

— А сега, крадецо — извика младият Хардинг, след като гневът му премина, или по-скоро когато се бе уморил да удря, — можеш да се върнеш у дома си и да устройваш със своя мошеник-господар каквито заговори искаш, но само те да не засягат яйцата на моите фазани.

Доги не посмя да отговори, да не би да види отново над главата си заплашителния бастун. Той премина през плета, прекоси спорното поле и, олюлявайки се като пиян, изчезна в гората на Хюибли.

Хенри се върна при разтуреното гнездо, огледа земята наоколо и откри известно количество черно жито, напоено с някаква сладка течност. Това бяха зърната, които бе видял да разпръсва Доги. Той събра няколко от тях и ги занесе в замъка. Анализът показа, че бяха напоени с отрова.

По този повод не беше заведен процес, но скоро случката стана известна с всичките си подробности. Доги Дик беше твърде хитър, за да се оплаче от нанесения му побой, а Хардингови се задоволиха с урока, който му бяха дали.

Колкото до бившия борсов агент, той се видя принуден да се лиши от услугите на пазача, който от тогава си спечели славата на най-сръчния бракониер в страната.

Покорството, с което Доги Дик бе понесъл ударите на Хенри, като че ли още повече го ожесточи. При срещите си с горските пазачи той бе винаги отчаян и опасен противник — толкова опасен, че при една схватка, станала на следната година, нарани смъртно един от пазачите на генерал Хардинг.

Доги Дик спаси врата си от бесилката, като напусна страната. Попадаха на следите му в Булон, после в Марсилия, където беше заминал с група английски жокеи, които водеха коне в Италия. В края на краищата, той се укри напълно някъде из тази класическа земя, разделена тогава на малки държавици, където правосъдието не само че се извършваше мъчно, но и работата му беше спъвана от най-долната поквара.