Майн Рид
Пръстът на съдбата (37)

Глава XXXVII
ХИРУРГИЧЕСКА ОПЕРАЦИЯ

През следващите три дни в убежището на разбойниците се възцари пълно спокойствие. Обичайната почти непрекъсната глъчка беше заменена от гробната тишина, която обикновено настъпва след някое ужасно събитие.

Според това, което Хенри Хардинг можа да види, главатарят остана в жилището си зад затворените врати, като че ли искаше да накара дори и разбойниците да повярват, че оплаква така хладнокръвно извършеното престъпление.

На четвъртия ден се случи нещо, което възвърна обичайното оживление на шайката.

Сигналът, даден малко преди изгрев слънце от часовоя, извести за приближаването на пратеник и почти веднага след това в лагера се появи същият селянин, който бе натоварен да предаде писмото на Хенри до неговия баща и бе донесъл шестдесетте лири на художника.

Този път той носеше писмо, адресирано до главатаря. То му беше предадено веднага.

Пленникът узна за завръщането на пратеника по оживените разговори, които се водеха отвън. Говореше се за това като за голямо събитие.

Той разбра какво носи пратеникът, когато видя Корвино да влиза в килията му с отворено писмо в ръка.

— И така — изрева разярен главатарят, — бил сте скарани с баща си, синьор инглезе? Е добре! Толкова по-зле за вас. Непослушният син заслужава да бъде наказан. Ако се бяхте държал по-добре, почтеният ви баща сигурно би спасил ушите ви. Сега сте осъден да ги загубите. Но утешете се! Те ще останат в семейството ви. Ще ви ги отрежем най-внимателно и ще ги изпратим на баща ви в един хубав плик. Хайде, момчета, изведете го! Необходима е светлина за такава деликатна операция.

Младият англичанин беше изведен или по-скоро извлечен от килията си. Навън той бе заобиколен от цялата шайка мъже и жени. Колкото до децата — в това общество нямаше такива.

По заповед на главатаря Доги Дик отиде да търси нож. Двама разбойници държаха младежа на колене; трети сне грубо шапката от главата му; четвърти, като отстрани къдриците на хубавата му кестенява коса, откри ушите.

Изглежда че всички се забавляваха от предстоящото кърваво дело, и най-вече жената, която бе причина за смъртта на Попета.

Гняв блестеше в очите на всички. Изменникът хитро бе преувеличил богатството на бащата на затворника и бе накарал другарите си да хранят напразна надежда. И тъй като откупът, на който разчитаха, се беше изплъзнал, справедливо бе пленникът да понесе последиците от това разочарование. Те го обсипваха с обиди и без да изпитват ни най-малко чувство на милост очакваха с дива радост момента на екзекуцията.

Най-сетне ножът блесна и тъкмо щеше да се стовари върху лявото му ухо, когато със свръхчовешко усилие Хенри успя да освободи едната си ръка и да я постави върху застрашеното ухо. Това конвулсивно движение, причинено от ужаса на положението, извършено под напора на инстиктивната чисто физическа подбуда, нямаше да промени нищо и Хенри го знаеше.

И все пак то спаси ушите му.

Корвино, който се намираше близо до него, за да следи подробностите на драмата, нададе вик и заповяда да се спре екзекуцията. Очите му се бяха впили в ръката, с която затворникът бе закрил лявото си ухо или поточно, в кутрето на тази ръка.

— По дяволите! — изруга той, като сграбчи китката на пленника — вие сам си направихте услуга, синьор! Вие спасявате ушите си поне за този път! Ето един по-приличен подарък за вашия баща — ще му напомни за дълга му, който той като че ли е твърде склонен да забрави. Ние имаме такава поговорка: „Ръката пази главата.“ Позволяваме ви да се възползвате от нея до известна степен… Малкото ви пръстче ще запази ушите ви. Ха! Ха! Ха!

Разбойниците се разсмяха заедно с него, без да си дават точна сметка за причината, предизвикала буйната веселост на главатаря им.

Скоро я проумяха. Ранената ръка беше пред тях — те забелязаха някогашна зараснала рана, доста лесна за разпознаване от един баща, който познава тялото на своя син. Поведението на главатаря им ставаше ясно.

— Ние не искаме да се покажем ненужно жестоки — подзе подигравателно Корвино, — дори бихме изпитали отвращение да нараним хубавата глава, която плени сърцето на Попета и би могла да плени и това на… Лучета.

Последната дума беше пошушната тихо на ухото на пленника.

Отрязването на ухото му и дори на двете би причинило по-малка болка на Хенри Хардинг отколкото това зловещо пошушване. Той изтръпна цял. Никога не е изпадал в толкова силно отчаяние от собствената си безпомощност.

Но езикът му беше още свободен и той не можа да се въздържи. Чувстваше нужда да говори, дори и това да би му струвало живота.

— Мизерник! — извика той, като впи поглед в очите на капитана. — Ако приемехте да си премерите силите с мене в равна борба, бих превърнал вашата лукава веселост във вик за прошка. Но вие не ще посмеете, защото знаете, че само един миг би ми бил достатъчен, за да покажа на непрокопсаниците около вас, че не сте достоен да ви следват. Вие убихте жена си, за да я заместите с друга… Не с вас, госпожо — прибави той, като се поклони подигравателно пред издайницата на Попета, — но с друга, която Бог закриля и която никога не ще стъпи в този ад. Вие можете да ме убиете, да ме нарежете на късове, но бъдете сигурен — смъртта ми не ще остане ненаказана. Моята родина Англия ще узнае за вашето престъпление и въпреки нахалната увереност, която черпите от вашата предполагаема безопасност, вие ще бъдете преследвани като кучета, сгащени във вашите мръсни жилища чак до планината, прогонени и избити като вълци, защото вие сте по-лоши от кучетата!

Последните думи от тази закана се изгубиха всред яростните викове на тълпата.

— Какво ни интересува вашата родина? — изреваха разбойниците. — Не искаме и да знаем за Англия.

— Проклета да бъде Англия! — извика Доги Дик.

— По дяволите Англия! — изкрещяха в хор останалите. — Също Франция и Италия, а с тях и папата… Всички да вървят по дяволите!… Какво могат да ни направят? Ние сме извън тяхната власт. Но вие сте под нашата, синьор и ние ще ви го докажем!

И като извадиха своите ками от поясите си, те размахаха лъскавите им остриета пред очите на пленника.

Хенри вече бе започнал да се разкайва за своята непредпазливост и да смята, че последният му час е настъпил, когато капитанът се намеси, за да го запази от разярените си хора.

Това поведение го изненада, защото Корвино бе отвърнал на неговата закана с поглед, в който се четеше пъклена ненавист.

Учудването му не трая дълго.

— Спрете! — извика главатарят със силен глас. — Колко сте глупави, защо се тревожите от джавкането на този английски булдог… ваш пленник? Да не би да искате да убиете кокошката, която ще ви снесе златно яйце? И то яйце, което струва тридесет хиляди песети! Вие сте луди, момчета! Оставете аз да се занимавам с тази работа. Нека най-напред получим яйцето, което с Божия благословия и с помощта на Мадоната ще изтръгнем от бащиното гнездо, а после…

— Да, да! — екнаха няколко гласа, като прекъснаха образното сравнение на своя главатар. — Да вземем яйцето! Да заставим старата птица да го снесе! Рикардо ни уверяваше, че той имал възможност да го направи.

— Потвърждавам това — кимна Доги Дик. — И никой не знае по-добре от мен какви яйца има той… Три години съм бил негов горски пазач.

И при тази шега, която се стори доста безвкусна на италианските му слушатели, но която пленникът отлично разбра, той избухна в смях.

— Достатъчно! — изрева Корвино, — губим си времето… Може би — прибави той със зверски поглед — караме и нашия приятел, художника, да губи търпение. Хайде, синьор, ще оставим на тази хубава глава слуховите й органи. Кутрето на лявата ви ръка ни стига засега. Ако не е достатъчно, за да изтръгнем яйцето, за което току-що говорихме, ще опитаме с цялата ръка. Ако и тя не успее, ще трябва да се откажем от омлета, на който разчитахме.

Тази духовитост бе приета с общ смях.

— Точно така, ние няма да свършим така скоро с вас — прибави духовитият разбойник. — Но, за да докажем на почтения ви баща, че не сме злопаметни, за да му докажем колко ние, италианците, го превъзхождаме по щедрост, ще му изпратим една телешка глава с кожата, ушите и всички нейни части.

Тези ужасни думи бяха поздравени с единодушни аплодисменти. И всички ками се прибраха в калъфите.

— Сега — заповяда главатарят, като се обърна отново към разбойника, изпълняващ ролята на палач, — отрежи му този пръст. Не е нужно да се реже по-горе от второто кокалче. Режи при ставата и се старай да не повредиш тази толкова красива ръка. Остави й едно крайче, че да запълва пръста на ръкавицата — по този начин никой не ще забележи какво й липсва… Виждате ли, синьор — заключи подигравателно разбойникът, — че не искам да ощетя скъпоценната ви личност, освен с това, което е необходимо за целта ни. Ясно ми е, че се гордеете с нея и като знам какво се случи с Попета, бих бил отчаян, ако ви попречи да имате подобен успех и с прелестната Лучета.

Както обикновено, последната част от изречението бе произнесена от разбойника с тих, почти неразбираем глас.

Той не очакваше отговор. Ето защо младият англичанин не му каза нищо и не оказа също никаква съпротива, когато жестокият палач дръпна ръката му и само с един удар на ножа сръчно преряза кутрето му.

Това беше последното действие от драмата. Пленникът, върнат веднага обратно в тъмната си килия, бе изоставен на самотата и на съзерцанието на ръката си, завинаги лишила тялото му от симетрия.