Майн Рид
Пръстът на съдбата (49)

Глава XLIX
ДА ЖИВЕЕ РЕПУБЛИКАТА

Когато влязоха в селото, кметът и неговите приятели присъстваха на странно зрелище.

Обезумяла тълпа бягаше по улиците, децата плачеха, мъжете и жените надаваха уплашени викове.

Подобен смут бе настъпил при първото съобщение за появата на разбойниците в планината, но когато войниците тръгнаха след тях, то беше изчезнало.

Какво събитие можеше да възбуди отново тълпата? Дали разбойниците бяха влезли в селото, дали го бяха завзели? Схватката в планината нямаше ли за цел само да отдалечи войниците?

Докато си задаваха куп подобни въпроси, новодошлите ускориха ход. Когато стигнаха площада, те забелязаха пред къщата на кмета събрана тълпа и друга една пред хана.

Това бяха хора в цивилно облекло — селяни, собственици, граждани, въоръжени с пушки, саби и пистолети, всички чужденци за Вал д’Орно. Те не бяха разбойници, въпреки че останалите в селото войници бяха задържани като техни пленници.

Какви бяха тези хора? Кметът и неговите приятели разбраха това, чак когато наближиха площада и чуха многократно повтаряните възгласи: „Да живее Републиката!“, „Долу тираните!“, „Долу папата!“.

Тези викове и трицветното знаме, което се вееше на една върлина, доказваха достатъчно красноречиво, че Вал д’Орно беше окупиран от републиканците.

В този момент Рим имаше същата съдба. Папата беше побегнал и триумвиратът Мацини, Сафо и Армели управляваше Вечния град.

Една нова изненада очакваше кмета. Докато се отправяше с бързи крачки към дома си, той забеляза сина си Луиджи в тълпата, която задръстваше входа, сред скандиращите: „Свобода! Свобода!“

След като прегърна сърдечно баща си, Луиджи забеляза мрачния израз на лицето му.

— Какво има, татко?… Казаха ни, че разбойниците са се появили в планината!… Къде е Лучета?

Една дълбока въздишка и ръка, насочена към планината… бяха отговорът на кмета.

— Велики Боже! — извика Луиджи. — Много късно!… Пристигнах много късно!… Говори, татко!… Къде е сестра ми?

— Бедната!… Моята бедна дъщеря!… Загубена е, Луиджи!… Отнесена е от разбойниците!… Корвино!…

— Приятели! — извика Луиджи, като се обърна към заобикалящите го, които присъстваха на тази сърцераздирателна сцена. — Другари, би трябвало да кажа че, ако не живеех в чужбина, щях да се наредя под вашето славно знаме… Отсега нататък и завинаги аз съм с вас… Това е баща ми, Франческо Тореани, кметът на селото. Вие го чухте… дъщеря му… сестра ми… е била отвлечена от разбойниците… и то пред очите на стотина войници, изпратени тук, за да гарантират безопасността… Ето цялото покровителство, което можем да очакваме от славните защитници на вярата.

— Защитници на Дявола! — обади се някой.

— По-лоши от самите разбойници… — провикна се друг. — Мисля, че отдавна между тях съществува негласно споразумение за ненападение и защита. Ето защо тези нехранимайковци винаги се отървават.

— Вярно — каза трети глас. — Ние го знаем, разбойниците са платени от папата и от Негово Величество неаполитанския крал. Това е едно от мошеничествата на нашето тиранично управление.

— Тогава — запита художникът със светнали от надежда очи, — вие сте съгласни да ми помогнете да освободя сестра си?

— Да! да! — понесоха се викове от всички страни.

— Можете да разчитате на нас, синьор Тореани — увери го човек с внушителна външност, вероятно водачът на републиканската дружина. — Разбойниците ще бъдат преследвани… Вашата сестра ще бъде освободена, ако имаме възможност да направим това… Но преди всичко трябва да се освободим от наемническите войски. Вижте ги, те слизат от планината… Другари, влезте в къщите!… Нека ги хванем с изненада!… Страмони, Джинглета, Паоли, идете на долния край на улицата и стреляйте безмилостно по всеки, който се опита да побегне… след като сте го предупредили, разбира се!… Бързо, другари!

Чужденците веднага влязоха по къщите, като блъскаха пред себе си пленените войници. За миг площадът беше опразнен.

Няколко души застанаха пред изходите, за да прекъснат всякаква връзка между жителите и войниците, които се приближаваха, начело с капитана.

На жителите, пожелали да останат на улиците, им позволиха да сторят това, като ги предупредиха, че най-малкият опит за предателство — с даване на някакъв знак или по друг начин — веднага ще бъде наказан със смърт. За повечето от селяните заплахата беше излишна — под управлението на кмет като Франческо Тореани във Вал д’Орно нямаше нито един човек, който да не е доволен от новия обрат на събитията. Те бяха поздравили като освободители дошлите от града хора и приветстваха установяването на Републиката.

Най-сетне Гвардиоли и дружината му пристигнаха. Войниците вървяха без ред. Самият капитан изглеждаше доста угрижен. Колкото и да бе избледняла любовта му пред лицето на опасността, все пак той изпитваше известно огорчение, след като беше видял да отнемат любимата му жена.

Гвардиоли мислеше и за своето поведение като войник и началник на отряд. Сега, когато всяка опасност беше преминала, той не можеше да не признае, че постъпката му не може да се окачестви като блестяща.

С наведено чело той се прибираше в главната си квартира. Не че се тревожеше много за мнението на жителите, особено сега, когато нея я нямаше в селото — бе проявил малодушие пред офицерите си, войниците си… Слухът можеше да стигне до римските салони, може би дори до Ватикана.

Капитанът, офицерите и войниците вървяха без строй по главната улица на селото, без да подозират приема, който ги очакваше.

Републиканският началник бе взел бързи мерки. Беше поставил част от хората си на позиция около площада. Зад прикритието на прозорците и вратите на къщите те можеха да стрелят отвсякъде и да контролират положението. Стъпил веднъж на площада, отрядът се намираше напълно под контрола на революционерите.

Мълчанието, което цареше в селото, не беше останало незабелязано от папските карабинери и те се учудваха, че другарите им не идват да ги посрещнат.

Разсъжденията им бяха внезапно прекъснати:

— Предайте се, капитане! Дайте сабята си на войниците на Републиката!

— Що за нахалство — провикна се Гвардиоли, като се обърна към странноприемницата, за да разбере откъде идеше заповедта. — Подофицер, намерете този човек, доведете го тук и му наложете двайсетина хубави удара с приклада на пушката!

— Ха! Ха! Ха! — Този смях, носещ се като ехо от четирите ъгъла на площада, беше последван от нова заповед.

Войниците се приготвиха при първия даден знак да посеят смърт сред тези хора, които смятаха за обикновени граждани.

— Ние не сме жадни за вашата кръв — отвърна подигравателно непознатият, — освен ако ни заставите да я пием. Папски войници, вие сте обкръжени от привържениците на едно законно управление — Републиката. Вашият господар не е вече в Рим. Той избяга в Гаете. Мацини е поел управлението на града и ние идем да го установим тук… Вие сте под наша власт!… Първият от вас, който открие огън, ще бъде отговорен за смъртта на всички свои другари… Ние няма да оставим жив нито един. Бъдете благоразумни! Предайте се доброволно!… Ако сложите оръжие, ние ще ви смятаме за военнопленници… Ако го употребите, ще се отнесем с вас както подобава — също както с наемни войски или разбойници.

Тези полуподигравателни, полузаплашителни думи хвърлиха Гвардиоли и неговите войници в неописуем ужас. Какво можеше да означава тази заповед, дадена толкова нахално и с такава увереност? Те стояха неподвижни и нерешителни.

— Другари! — разнесе се гласът. — Тези юнаци като че ли се двоумят!… Те се съмняват в истинността на моите думи!… За да ги убедим, покажете им карабините си. След като ги преброят, ще станат може би по-сговорчиви!

Едва бяха произнесени тези думи, когато се чу шум от тракане на пушки и капаците на прозорците рязко се разтвориха. Гвардиоли и изумените му войници видяха да се насочват към тях поне двеста карабини.

Не си дадоха труд да ги броят. Впрочем една четвърт от тях биха стигнали, за да ги вразумят.

Те разбраха, че са попаднали в клопка, че революцията е избухнала и, без да дочакат заповедта и разрешението на капитан Гвардиоли или на по-младшите офицери, хвърлиха оръжие, като заявиха че са готови да се предадат.

След десет минути, наредени под трицветното знаме, те вече викаха с все сила: „Да живее Републиката!“ — докато обезоръженият и разтревожен капитан-граф крачеше из стаята на страноприемницата, в която преди три дена бе задържал Хенри Хардинг като пленник на папските войски.

Днес самият той беше пленник на републиканските войници.