Майн Рид
Пръстът на съдбата (32)

Глава XXXII
КАПИТАН ГРАФ ГВАРДИОЛИ

Село Вал д’Орно беше окупирано от военните; нямаше вече опасност от ново посещение на разбойниците.

Войниците, около стотина души, бяха разквартирувани у по-видни жители, докато офицерите бяха настанени в хотела.

Капитанът, който не искаше да живее под скромния покрив на странноприемницата, успя да си намери по-удобна квартира и се настани у старейшината на селото — у самия кмет.

Това гостоприемство не му беше оказано с голямо удоволствие — при други обстоятелства то дори никога не би му било дадено.

Но времената бяха лоши и разбойниците вилнееха. Би било много непредпазливо от страна на селяните да не се покажат достатъчно гостоприемни към официалните си защитници.

Франциско Тореани беше принуден да се показва поне привидно любезен към папските войници. Беше заподозрян, че симпатизира на либералната партия, която, под водачеството на Мацини заплашваше да възстанови отново римската република.

Следен от властите, кметът на Вал д’Орно беше заставен да се отнася предпазливо с папските офицери.

Вярно е, че поискването на квартира от капитана беше направено много учтиво, но по начин, който му даваше да разбере, че не би допуснал отказ, нито пък би го извинил.

Кметът се видя принуден да се подчини и офицерът напусна странноприемницата, придружен от своя слуга, който носеше багажа му, като по този начин освободи повече място за своите подчинени.

Това държание се стори странно на Тореани, но той не каза нито дума.

— Това е някой шпионин — помисли си той. — Получил е нареждания от Антонели!

Колкото и вероятно да му се виждаше това обяснение, то всъщност беше напълно погрешно. Капитанът, граф Гвардиоли, не беше получил никакво нареждане от този род, макар че според всички изгледи не би пропуснал да съобщи на Ватикана за политическите разбирания на кмета на Вал д’Орно.

Желанието му да се възползва от гостоприемството на старейшината се дължеше на една мисъл, която бе минала през ума му по време на първото му посещение.

Причината беше много по-проста. Бе забелязал дъщерята на кмета в момента, когато тя прекосяваше коридора, а капитанът, граф Гвардиоли, не беше от тия, които си затварят очите пред едно толкова привлекателно видение.

Бедната Лучета! Беше обкръжена отвсякъде! От една страна — капитанът на разбойниците, от друга — капитанът на папската гвардия! Тя бе наистина в опасност! Но за щастие не знаеше нищо за намерението на Корвино, въпреки че веднага бе забелязала любезното държание на капитана.

Граф Гвардиоли беше от мъжете, които откровено смятат, че никой не може да им устои — един истински италиански победител на женски сърца с външност, в която имаше едновременно нещо прелъстително и пиратско, с блестящи от ум очи, с два реда бели зъби и с черни абаносови, извити във форма на спирала около страните му мустачки. Едно младо момиче би трябвало да бъде необикновено заето с други мисли, за да устои срещу любовните атаки на такъв блестящ офицер.

Това бяха обикновено думите, с които той имаше навик да се перчи с глупаво задоволство пред своите другари.

Без съмнение в покварените среди на апостолическия град успехите му трябва да са били многобройни. Не можеше да бъде друго, като се има предвид тройният му ореол: не беше ли граф, капитан, кавалер, а освен това неуморен любител на приключения.

При първото виждане на Лучета Тореани графът изпита едно силно, близко до екстаз чувство. Стори му се, че е открил едно съкровище, досега скрито от мъжките погледи. Каква победа, ако би му се удало да го покаже пред света!

Това сигурно не беше много трудно. Би ли могло едно обикновено момиче да устои на ухажването на един дворцов мъж, украсен с висока титла, и капитан на всичко отгоре.

Но макар да идеше направо от града на Цезарите, той не можа да каже като славния Юлий: Дойдох, видях, победих. Наистина дойде и видя, но след цяла седмица, прекарана под един покрив, той беше толкова далече от победата, че дори не бе успял да направи и най-малко впечатление на скромната овчарка. Напротив, бе се превърнал на неин най-покорен роб. Любовта му към хубавата Лучета се засили толкова много, че стана известна на всички, включително на неговите офицери и войници.

Заслепен от тази безумна страст, той нямаше сила да я скрие — изгарящ от желания, забравил най-елементарните правила на доброто държание, той се натрапваше на младото момиче така, че ставаше направо смешен.

Нищо от всичко това не убягваше от окото на кмета — той присъстваше с болка в душата на това жалко зрелище, но не можеше да стори нищо и се утешаваше с мисълта, че поне сърцето на Лучета не бе уязвено.

И все пак не всички мислеха така. Нищо в характера на младото момиче не можеше да се сметне за кокетство. Много добра и прекалено чувствителна, за да пожелае да наскърби някого, тя приемаше молбите и ласкателствата на капитана със смирение и покорство, което може би караше другите да смятат, че това й прави удоволствие.

Само баща й мислеше иначе. Може би се лъжеше.

Както обикновено войниците не вършеха много работа — никой не смяташе да прочисти страната от разбойниците. От време на време правеха разходки из околните долини, там където се появяваха разбойниците, но никога не ги срещаха.

Командирът им често избягваше да придружава подчинените си — не можеше да се откъсне от Лучета и оставяше на поручиците си грижите и умората от дългите походи.

През нощта войниците се разпръсваха из селото, пиянстваха из кръчмите, нагрубяваха селяните, държаха се нахално с жените им и по този начин в края на краищата обикновено ставаха толкова омразни, че преди да измине една седмица, жителите на Вал д’Орно с удоволствие биха сменили военните си гости с Корвино и неговите разбойници.

Около десет дена след окупирането на селото от войниците селяните научиха с нескрито задоволство, че техните гарнизони ще бъдат повикани обратно в Рим, за да защитят папата от републиканците.

Новината за смяната на правителството беше достигнала дори тези отдалечени области в планините. Във Вал д’Орно не липсваха хора, готови да извикат: „Да живее републиката!“

И кметът щеше да бъде един от първите.