Майн Рид
Пръстът на съдбата (34)

Глава XXXIV
КАРА ПОПЕТА

Затворникът беше скочил на крака и стоеше прав по средата на килията.

— Не се страхувайте, синьор инглезе! — каза странната посетителка с толкова тих глас, че той прозвуча като шепот.

Като каза това, тя се приближи пипнешком в тъмнината и скоро беше толкава близко до него, че затворникът почувствува дъха й до лицето си, докато тя слагаше леко ръката си на рамото му.

— Какво има? — попита той, като изтръпна, но не от страх.

— Не се страхувайте! — повтори галещият глас. — Не ви желая злото… Аз съм само една жена… Попета!… Спомняте ли си за мен?

— Да, синьора. Вие сте съпругата на главатаря Корвино.

— Съпруга!… Ах! Ако бяхте казали робиня, щяхте да бъдете по-близо до истината. Няма значение, синьор! Това никак не ви засяга.

Тежка въздишка съпроводи тези думи.

Пленникът остана мълчалив и зачака. Поставената на рамото му ръка се отпусна при движението, което той направи, когато изненадан се дръпна назад.

— Трябва да сте изненадан, че ме виждате тук — каза Попета с израз и тон на дама от висшето общество. — Според това, което видяхте, вие имате основание да мислите, че сърцето ми е от камък. Имате право да мислите така.

— Не — отвърна пленникът, неспособен да скрие изненадата си, — без съмнение вие сте по-скоро нещастна, отколкото виновна.

— Да, да! — отговори бързо тя, като че ли не искаше да се връща към спомените, които пробуждаха тези думи. — Синьор, аз дойдох тук не за да ви говоря за моето минало… моето минало!… А за вашето бъдеще!

— Моето бъдеще!?

— Да, синьор. То е ужасно.

— А защо? — попита младият англичанин. — Сигурно ще бъда скоро освободен? Какво значение имат за мене няколко дни или няколко седмици пленничество?

— Скъпи синьор, вие много се лъжете. Не говоря за пленничество, въпреки че вие с право можете да сметнете, че вашето е доста тежко. Но какво ще стане с вас, когато той се върне? Вие не познавате неговата грубост, както я познавам аз.

„Странни думи за една жена, която говори за съпруга си!“ — помисли Хенри Хардинг.

— Да, страхувам се — продължи тя — да не би писмото, което писахте, да остане без отговор, искам да кажа, ако не донесе откупа ви. Кажете ми, синьор, какво писахте? Говорете искрено.

— Мислех, че знаете съдържанието му. Нали ми беше продиктувано във ваше присъствие?

— Знам, знам, но само това ли беше?… Видях, че изпитвате отвращение да подпишете. Сигурно сте имал причини за това.

— Разбира се.

— Някои семейни недоразумения, не сте много добре с баща си, нали?

— Нещо подобно — отговори младият англичанин, който не видя никаква причина да скрие истината, когато се намираше толкова далече от родината си.

— Така си и мислех — каза Попета. — И това недоразумение — продължи тя с по-разтревожен глас — може ли да попречи на вашия баща да плати откупа?

— Може би.

— Може би, синьор! Вие гледате много леко на тази работа, както впрочем винаги сте го правил. Вие притежавате изключителна душевна сила, от която човек не може да не се възхити. Това именно ме доведе тук.

Тези думи бяха съпроводени с дълга въздишка, която още повече усили изненадата на затворника.

— Вие не знаете — продължи Попета — каква участ ви очаква, ако откупът не бъде заплатен.

— Каква участ, синьора?

— Ужасна! Ужасна!

— Но как!… Предварително ли е била решена? Обяснете ми, синьора.

— Най-напред ще ви отрежат ушите, които ще бъдат сложени в плик и изпратени до баща ви, с ново напомняне за откупа. И после…

— И после? — попита пленникът с известно нетърпение, защото почваше да вярва на заплахата, която Корвино му беше отправил вече два пъти.

— Ако парите не бъдат изпратени, вие ще бъдете отново измъчван.

— А как?

— Не мога да ви кажа, синьор. Има различни видове мъчения, които аз не познавам. За вас ще бъде по-добре, ако отговорът не дава никакви надежди за откуп… ще избегнете мъченията и ще бъдете веднага застрелян.

— Вие се шегувате, синьора!

— Аз да се шегувам!… Не, не!… Видях… Такъв е навикът на Корвино… на това чудовище, с което съм свързана, за мое нещастие… и на неговата шайка… Няма да направят изключение с вас.

— Вие дойдохте при мен като приятелка, нали? — попита затворникът, като че ли за да изпита искреността на събеседницата си.

— Не се съмнявайте в това.

— Е, добре, сигурно можете да ми дадете някакъв съвет.

— Разбира се!… Да пишете отново на вашите приятели. Трябва да имате такива, синьоре, синът на един благородник… както уверява вашият сънародник Рикардо. Помолете вашите приятели да се срещнат с баща ви и да го убедят, че е необходимо да изпрати исканата за вашия откуп сума. Това е единственият начин да избегнете ужасната участ, която ви грози.

— Има и един друг начин — каза многозначително пленникът.

— Друг?… Какъв?

— Вашето покровителство, синьора.

— Как мога да ви услужа?

— Като ми помогнете да избягам.

— Това е възможно… но много трудно… Ще трябва да рискувам живота си… Желаете ли това, синьор?

— Не, не!… Такава жертва…

— Ах! Вие не знаете как ме следят! За да дойда тук, трябваше да подкупя Томазо. Ревността на Корвино… Ах, синьор инглезе, някога ме намираха за красива… Вие не вярвате, нали?

Тя постави отново ръката си върху рамото на младия англичанин, който я отблъсна още веднъж, но по-нежно. Боеше се да не накърни честолюбието на Попета и да събуди животинската страст, която тлееше в сърцето на тази странна италианка.

Той отговори уклончиво и направи един комплимент, лишен напълно от искреност.

— Ако узнае за тази среща — продължи тя, като намекна отново за Корвино, — ще бъда осъдена на смърт… нашите закони са строги… Вярвате ли сега, синьоре, че аз искрено искам да ви помогна?

— Значи искате да пиша? Какво да направя? Как ще стигне писмото ми до предназначението си?

— Аз ще се погрижа за това. Ето няколко листа хартия, мастило и перо. Донесох всичко. Не смея да ви донеса свещ. Корвино е строг към затворниците си. Така иска да принуди приятелите им да действат за тяхното освобождение. Когато слънцето освети килията ви, пишете. Томазо ще вземе вашето писмо, когато ви донесе закуската. С останалото се заемам аз.

— Благодаря! Благодаря! — извика трогнатият Хенри, като грабна бързо това, което му предлагаше Попета. Една нова мисъл беше се породила в ума му. — Благодаря! — повтори той… — Ще ви послушам.

— Лека нощ! — прошепна разбойничката, като стисна ръката му по начин, който издаваше нещо повече от приятелство. Лека нощ, благородни момко! Спете спокойно! Ако някога имате нужда от живота на Кара Попета, той ви принадлежи.

Макар че това ръкостискане бе едва доловимо, то пробуди у младежа едно чувство близко до отвращение.

Той се почувствува щастлив, когато можа да освободи ръката си и още по-щастлив, когато Попета изчезна, като затвори колкото се може по-тихо вратата на килията.