Майн Рид
Пръстът на съдбата (54)

Глава LIV
ПОБЕДАТА

Наистина имаше предателство и разбойниците бяха изненадани и пленени почти веднага.

Най-напред сламените колиби, после и къщата на главатаря бяха заобиколени от тълпа хора, оръжията на които блестяха в тъмнината.

Докато сламените къщурки биваха внимателно претърсвани, час по час проехтяваха изстрели, следвани от глухи стенания на умиращи и комични възклицания на хора, изтръгнати от леглата си, неспособни още да разберат причината на това неочаквано пробуждане.

Борбата скоро привърши… дори преди още Корвино да е успял да вземе участие в нея.

През целия му, некратък престъпен живот за първи път се случваше да се остави да го изненадат… За първи път изпитваше чувство, близко до отчаяние… И то когато виждаше да се осъществява една сладостна мечта, която бе лелеял от толкова дълго време.

Откъде идеше това бедствие? Кой беше предателят?

Защото предателството беше неоспоримо… Как биха могли по друг начин да измамят часовоите? Кой можеше да знае този сигнал — вълчия вой?

Но не беше време за разсъждения. Всяка мисъл за отмъщение сега трябваше да се забрави и да се мисли за спасение. Настръхнал от безсилна ярост, главатарят се видя принуден да се примири с това отчаяно решение.

Първото му движение беше да изскочи навън и да вземе участие в борбата с тайнствените нападатели.

Но едва започнала, борбата свърши. Това беше повече масово арестуване, отколкото битка; една тълпа от хора по ризи, които се предават, без да окажат ни най-малка съпротива. Дори гръмкият глас на техния главатар не би могъл да вдъхне на тези деморализирани бойци необходимата в подобни случаи смелост.

Подчинявайки се на инстинкта за самосъхранение, Корвино затвори вратата и влезе в стаята, която току що бе напуснал, решен да се защитава до смърт.

Отначало помисли да загаси светлината. Тъмнината като че ли даваше известна гаранция за безопасност.

Но после?…

Рано или късно щяха да бъдат запалени свещи или факли… Освен това не можеха ли нападателите да изчакат идването на деня?

Така той само щеше да забави решението на съдбата си… Това забавяне от два или три часа можеше ли да се сравни с душевните терзания, които щяха да го измъчват през цялата нощ?

После мисълта му се насочи към Лучета. В нея той виждаше известна надежда ако не за победа, поне за спасение.

Как не се беше сетил по-рано за нея?

Нека лампата да гори! Нека тя пръска по-силна светлина в стаята, за да могат неприятелите да наблюдават колкото си искат онова, което богатото му въображение току-що му бе внушило.

Едва намислена, сцената бе изпълнена при пълна светлина… Лучета Тореани, застанала точно срещу прозореца, а зад нея той. С лявата си ръка Корвино беше хванал младото момиче през кръста, и опираше в гърдите й острия връх на една кама.

Вързаната му през рамо дясна ръка висеше безсилна, но той намери начин да държи бедната девойка изправена — между зъбите си стискаше къдрица от косите й.

Доброволците наблюдаваха тази срамна сцена отвън.

Двама от тях изглеждаха обезумели от ярост и мъка — Луиджи и Хенри Хардинг.

Ако не бяха железните пръчки, които преграждаха прозореца, те биха скочили в стаята. Бяха въоръжени с карабини и пистолети, но не смееха да си послужат с тях и трябваше да присъстват, разтреперани и неподвижни на разговора, който подхвана Корвино.

— Синьори — отвори той уста, но със зъби пак близо до къдрицата, — не искам да ви държа дълга реч… Виждам вашето нетърпение… Вие не бихте ме изслушали… Моята кръв е онова, което ви трябва… Вие сте жадни за нея… Аз съм във ваша власт… Елате!… Но, ако трябва да падна под вашите удари, Лучета Тореани също ще умре… Само някой от вас да пипне спусъка на карабината си или да се опита да изкърти вратата и аз ще пронижа сърцето й с камата.

Зрителите стояха мълчаливи, със затаен дъх, отправили към оратора искрящи от сдържана ярост очи.

— Не смятайте, че това е празна закана — продължи разбойникът. — Мина времето на излишните приказки… Зная, че съм извън закона и че имате към мене толкова милост, колкото към подгонен вълк… Така да бъде!… Но, убивайки вълка, вие ще пожелаете да спасите агнето. Не! Бога ми! Лучета Тореани ще умре заедно с мен… Ако не може да бъде моя другарка в живота, тя ще бъде такава в смъртта.

При тези думи разбойникът изправи глава и показа своето лице, в което се четеше едновременно грубо и неумолимо упорство.

Нямаше никакво съмнение…

Всички присъстващи изтръпнаха при едно движение на Корвино, като помислиха, че той ще изпълни веднага ужасната си закана.

Но намерението на главатаря не беше такова. Той само се готвеше да заговори.

— Какво искате от нас — попита Роси, началникът на републиканците. — Вие сигурно знаете кои сме. Не се намирате пред папските войски?

— Разбира се! — отвърна разбойникът, като поклати презрително глава. — И едно дете би отгатнало това… Никога не съм се опасявал от смелите карабинери на Негово превъзходителство… Въздухът на тези планини не е полезен за здравето им… Ето защо само вие можехте да ни изненадате… Стига, синьор! Знам кои сте вие… Чуйте сега моите предложения.

— Казвайте бързо! — извикаха някои от присъстващите, които губеха търпение от дългите преговори. Видът на разтрепераната в ръцете на разбойника девойка изпълваше с възмущение. Какви са вашите искания?

— Пълна безопасност за мен и моите хора, които сте пленили… Можете да задържите мъртвите, но смея да се надявам, че ще им направите християнско погребение. Не искам нищо за онези, които са имали щастието да избягат… За мене и пленените ми другари желая пълна и неограничена свобода, и обещание, че няма да ни преследвате. Съгласни ли сте на това?

Предводителите на доброволците се събраха, за да обсъдят въпроса. На тях им беше противно да се съгласят с подобно предложение и да оставят на свобода тези престъпници с окървавени ръце, които от дълго време вилнееха в областта и бяха вършили какви ли не ужасни деяния. Сега, когато ги държаха в ръцете си и можеха да очистят страната от тях, не беше ли позорно, дори престъпно да ги оставят свободни, като им дадат възможност да продължат своите грабежи?

Така говореха някои от републиканците.

От друга страна пък, младото момиче беше в опасност и ако те откажеха да изпълнят исканията на Корвино, бяха убедени, че Лучета ще загине.

Излишно е да се казва, че Луиджи Тореани, младият англичанин и някои други настояваха да се приеме ултиматумът на разбойника. В това число беше и комендантът Роси.

— А ако приемем вашето искане — каза Роси, — какво ще направите?

— Какво!… Ще ви върна девойката… Предполагам, че това е всичко, което искате?

— Ще се съгласите ли да ни я предадете веднага?

— О, не! — отговори разбойникът с ироничен смях. — Това би значило да предам стоката преди да съм получил стойността й. Ние разбойниците никога не сключваме подобни сделки.

— Но какво искате да направим тогава?

— Да заведете хората си на върха на планината откъм северната страна на прохода. Моите хора, след като бъдат освободени, ще се отправят към южната страна. По този начин вие ще можете да се наблюдавате един други. Вие, синьор, ще останете тук, за да получите пленничката. Няма от какво да се боите… Вижте! Само едната ми ръка е свободна, и то лявата! Вие ще обещаете, че ще действате лоялно.

— Съгласен съм — отговори Роси, като знаеше, че дава израз на общото мнение.

— Не желая само едно просто обещание, а тържествена клетва!

— На драго сърце! Трябва ли да се закълна?

— Не, не още… При настъпването на деня… Няма дълго да чакате.

Предложението беше разумно, условията не можеха да се изпълнят в мрака, без риск за измяна от едната или от другата страна.

— Междувременно аз ще изгася светлината — продължи Корвино. — Иначе вие бихте могли да ме изненадате в гръб… Не се безпокоя от това, че ще се оставя да ме заобиколите… На тъмно аз ще бъда спокоен. Лека нощ, синьоре!

Отново студени тръпки полазиха по жилите на зрителите. Най-голяма беше тревогата в душите на Луиджи Тореани и младия англичанин.

Младото момиче оставаше само с грубия разбойник в тъмнината!…

Те бяха толкова близо до нея и толкова безсилни да я защитят. Напразно си блъскаха главите, за да измислят план, с който да осуетят отвратителните намерения на Корвино.

Нищо, което да не изложи на опасност Лучета, не им идваше наум.

Карабините им бяха заредени и те бяха готови всяка минута да застрелят разбойника, но той се пазеше много добре. Като се прикриваше най-старателно зад младото момиче, без да го изпуска от ръце, Корвино се промъкна към лампата, за да я угаси.

В този момент вратата се отвори и едно трето лице се появи в стаята.

Беше една жена със свирепо изражение на лицето. В ръката й блестеше кама.

Само с един бърз и точен скок на пантера тя се озова до тях. Замахна и цялото острие на камата потъна в гърдите на разбойника.

Ръката, която обвиваше талията на Лучета, се отпусна и Корвино падна тежко на пода.

Младото момиче се хвърли мигом към прозореца. Но яростта на убийцата беше утолена само наполовина. С кървавата кама в ръка тя подгони втората си жертва.

Лучета обаче вече беше под закрилата на покровителите си, чиито пушки, проврени през железните пръчки на прозореца, й служеха за параван.

Отекнаха десет изстрела… Настъпи гробна тишина… Малко по малко пушекът се разнесе и в осветената от лампата ивица се видяха два трупа — този на Корвино и на неговата убийца.

Лучета Тореани беше спасена.