Майн Рид
Пръстът на съдбата (11)

Глава XI
ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗА ЖЕНИТБА

Часовете минаваха и Бел, полуизлегната на дивана, със скръстени на гърдите ръце, обмисляше дълбоко нещата. Положението й беше трудно и деликатно. Тя очакваше предложението за женитба с твърдото намерение да го отблъсне. Съветите, дори заповедите на майка й, бяха дали своите резултати и тя беше вече решена да гледа на живота само от практичната и полезната му страна.

Все пак тя не взе това решение без известно душевно вълнение и без упорита борба със собствените си чувства. Всъщност както по-късно го разбра, тя обичаше повече, отколкото си представяше, човека, чиято ръка щеше да отблъсне. Въпреки своето кокетство и въпреки удоволствието да вижда всички мъже в краката си, тя имаше сърце, може би не от най-чистите и най-преданите, но такова, каквото беше то, изглежда, принадлежеше на Хенри Хардинг.

При все това тя се бореше енергично да спре биенето му. Можеше ли Хенри да осъществи горещите й желания? Можеше ли той да я обкръжи с цялото великолепие на богатството, всички изисквания на най-изтънчения лукс? Не, тя го знаеше вече. На него сърцето, на друг ръката — на брат му Найджъл, може би шепнеше в ухото й демонът на гордостта и на тщеславието.

Бел Менъринг беше наистина прелестно създание. С малко по-висок ръст от средния, а съвършената симетрия на нейната фигура й придаваше естествена грация. Големите й, обикновено тъжни сини очи, умееха да хвърлят погледи със завладяваща нежност. Природата се бе показала щедра към нея, а изкуството беше довършило нейната външност. Бел познаваше отлично цената на своите физически прелести. Свикнала още от детинство да извлича полза от тях, тя ги използваше сега с рядко умение. Заемаше с удоволствие съблазнителни пози и умееше да се отпусне на канапето с небрежност и отпадналост, които опияняваха многобройните й обожатели.

Но днес не ставаше въпрос за пластични пози нито пред трето лице, нито пред самата себе си. Тя нямаше сила, а още по-малко желание за това. Умственото й вълнение се изразяваше в невъобразима нужда от движение. Като стана внезапно от канапето, тя започна да се разхожда с отмерени крачки по салона. Доближаваше се до прозореца, за да хвърли поглед към пътя, сядаше отново и потъваше в дълбоки и тревожни размишления.

Какво щеше да отговори! Как да постъпи, за да прикрие или поне смекчи горчивината на отказа си? Не принадлежеше ли сърцето й на този, който идеше да иска ръката й? Отчаянието, което щеше да причини, щеше да бъде много голямо, в това не се съмняваше, но тя искаше колкото се може повече да го смекчи и търсеше да облече своя отказ с цветисти изрази. Тя смяташе, че вече достатъчно е огладила своя красноречив отговор, когато една болезнена въздишка повдигна гърдите й. В края на краищата все пак трябваше да каже „не“ — това бе най-тежкото усилие и тази проста сричка с един замах разрушаваше така мъчително изградения в ума й план.

За миг, завладяна от по-чисти и по-естествени чувства, тя беше на път да промени напълно първото си решение и да приеме Хенри Хардинг, въпреки неговата бедност, въпреки съветите на майка си.

Но тази благородна мисъл я осени само мимоходом. Тя проблесна като светкавица сред черните облаци, които биха помрачили съдбата й, ако бъдеше достатъчно слаба, за да отстъпи на увлеченията на младостта и любовта. — Един съпруг, лишен от наследство! Хилядата лири — цялото състояние на Хенри — едва биха стигнали да заплатят сватбените подаръци, за които мечтаеше, и тържествата, които щяха да прославят нейната сватба! Наистина майка й беше практична жена. Впрочем не беше ли неин дълг да се преклони пред волята й?

Друга една мисъл я накара да затвърди решението си. Тя имаше основателни причини да вярва в победата си и, ако по-късно намереше за добре да отстъпи на увлечението си, можеше пак да го направи. Възможно беше генерал Хардинг да се разкае, че е лишил от наследство по-младия си син и да се откаже от едно завещание, вероятно продиктувано в момент на досада и яд. Не така мислеха нито нотариусът, нито госпожа Менъринг, които знаеха, че генералът няма навик да се връща отново към взетите решения. Но Бел разсъждаваше по друг начин. Тя гледаше на бъдещето през призмата на надеждата, осветена от любовта.

В такова душевно състояние се намираше госпожица Менъринг, когато малкият лакей съобщи за пристигането на Хенри Хардинг и го въведе в салона. Може би при вида на изразителните черти и внушителната елегантност на младия човек тя се поколеба в решението си, но това чувство трая само един миг. Мисълта за лишаването му от наследство беше достатъчна, за да го разсее.

Тя не се лъжеше относно причините за посещението на Хенри, тъй като по време на последното им виждане бе казано всичко, освен едно формално обяснение. Бяха разменени думи, които можеха да се смятат като ангажимент за сина на генерала, и като съгласие на младото момиче. И така, пълен с доверие, Хенри идеше да моли Бел да го смята в бъдеше за свой официален годеник.

Той направи предложението си с откровеността и честността, присъщи на характера му, които не му позволяваха да допуска, че другите могат да имат задни мисли.

Отговорът го засегна право в сърцето. Отказът не беше категоричен, но младото момиче предоставяше своето съгласие на решението на майка си.

Хенри Хардинг не можеше да проумее това. Тя, тази властна красота, която пред неговите очи изглеждаше всемогъща, да предоставя своето щастие в ръцете на майка си, и то на една майка, добре известна с капризите и егоизма си. Ударът беше неочакван и толкова по-мъчителен, защото изглеждаше, че предвещава нежелание от страна на госпожа Менъринг.

Не беше в природата на Хенри да стои в неизвестност — той пожела да се срещне веднага с вдовицата.

Няколко минути след това госпожа Менъринг зае на канапето мястото на дъщеря си, която беше счела за необходимо да не присъства на разговора.

По смразяващия поглед, както и по сдържаното и надуто държание на вдовицата, Хенри сякаш долови пропадането на плановете и рухването на надеждите си. Инстинктивните му опасения незабавно се потвърдиха.

Госпожа Менъринг заяви, че е много поласкана от честта, която й прави младежът, като иска да стане неин зет и му благодари горещо за това. Но тя прибави веднага, че положението, в което се намираха тя и дъщеря й правеше невъзможна всяка връзка помежду им. Господин Хардинг навярно знаел, че неочакваната смърт на нейния съпруг я беше оставила почти без средства. Така че Бел нямаше нищо и тъй като и самият той беше в същото положение, един брак при такива условия би бил не само неблагоразумие, но и най-голямата лудост. Макар и бедна, благодарение на нейната майчинска нежност, а може би и слабост, Бел беше живяла винаги, ако не разкошно, то поне удобно. Какво ще стане с нея като жена на съпруг, принуден да се бори с трудностите на живота? Тя не можеше да си представи, без да изтръпне, такава орис за скъпото си дете. Господин Хардинг беше млад и животът бе пред него, но той не е бил подготвен за никаква професия, а и навиците му не му позволяват да започне някаква работа. Поради всички тия причини госпожа Менъринг се смяташе задължена да отклони решително, но почтено предложението му за женитба.

Хенри мълчаливо изслуша тази дълга реч, произнесена с наставнически тон, но по лицето му се изписа учудване, което ставаше все по-голямо, докато почтената дама изричаше предварително подготвените си фрази.

— Разбира се, госпожо — промълви той, когато последната дума от тирадата беше произнесена, — вие не искате да кажете че…

— Да кажа какво, господин Хардинг?

— Че не съм способен да създам приличен живот на моята… вашата дъщеря. Не разбирам за каква борба говорите. Не упражнявам никаква професия, вярно е, но струва ми се, че нямам нужда от такава. Богатството на баща ми ме освобождава от тази грижа както сега, така и за в бъдеще. Ще го делим само двама.

— Мислите ли, господин Хардинг — отговори вдовицата със същия леден тон и същия неприятен тембър. Е добре! Съжалявам, че трябва да ви разочаровам. Състоянието на баща ви няма да бъде разделено по равно. Вашият дял ще бъде най-много около хиляда лири стерлинги. Какво смятате да правите с такава сума?

Хенри Хардинг не чу това последно изречение, зададено като въпрос. Казаното му стигаше, за да разбере, че няма вече работа в салона на госпожа Менъринг и като взе шапката и бастуна си, той се сбогува набързо с вдовицата и се отдалечи.

Той не счете за необходимо да отправи към дъщерята същия смешен поздрав. За в бъдеще между него и Бел Менъринг беше зейнала непроходима пропаст.

Докато отблъснатият влюбен се отдалечаваше от вилата, в която живееше тази, която малко преди това той смяташе за господарка на съдбата си, тъмни облаци се скупчваха на небето, отражение на черните мисли, които помрачаваха ума му.

Това беше първото голямо страдание, което бе изпитал, едновременно физическо и душевно. Словото на госпожа Менъринг имаше двойно острие — в едно и също време бяха засегнати и любовта, и богатството му. Но да се изпари любовта заедно с богатството, когато той на драго сърце би пожертвал последното, за да я запази! Да мисли, че разменените любовни думи, милите погледи, беглите ръкостискания, всичко е било фалшиво, пресметнато може би!

Това именно късаше сърцето на благородния младеж.

Да намери оправдание в поведението на Бел! Възможно ли беше! При все това той се опита. Но причините за отказа бяха много ясни, очевидни бяха условията, при които бяха приели неговата любов, дали му повод да вярва, че тя е одобрена. Всичко това бе претекст, връх на двуличието и на кокетството! Сега с това вече беше свършено и той се закле да застави поне сърцето си да млъкне, ако мисълта му все още се противопоставяше. Житейската битка започваше. Хенри беше млад, предстоеше му тежка борба, но неговият характер му позволяваше да вярва, че ще излезе победител от нея. Жената, която бе издигнал на пиедестал като образец на невинност и чистота, се бе показала не само капризна, но също и прикрита егоистка, користолюбива, по-малко достойна за любов, отколкото за презрение. Да имаше щастието само да запази в сърцето си спомена за тия последни впечатления и необмислено пламналата обич щеше, рано или късно, да се изпари. Като пожела веднъж това да стане така, Хенри се замисли за баща си. Към него той изпитваше само глуха ярост. Заплахата за лишаване от наследство сигурно е била изпълнена тази сутрин. Големите подробности, в които се впусна госпожа Менъринг, дори по отношение на самата завещана сума, не му даваха повод за никакво съмнение. Как бе получила тези сведения той не знаеше и малко се интересуваше от това. Тя беше достатъчно ловка, за да влезе във връзка със съветника на генерала, натоварен, както той смяташе, с редактирането на завещанието. Мисълта му едва засегна този въпрос, за да се отправи с повече горчивина към самия завещател, който с това го лиши едновременно от любов и от състояние.

Безумец! В душевното си страдание той не помисли дори за миг до каква степен баща му се беше показал негов доброжелател, като се бе постарал да го изтръгне от една участ много по-жалка, отколкото лишаването от наследство. Презрението му към подлата кокетка не беше още толкова силно, та да му даде възможност да погледне благоразумно на нещата.

Заплахата на баща му беше само условна. Достатъчно беше да се разкае, за да получи отново неговото благоволение и да постигне, без да го е искал, унищожаването на завещанието. Неговото неподчинение, въпреки че не бе имало последствия, заслужаваше наказание. Но то беше много тежко, за да помисли един баща да го приложи. Освен това то не беше съвместимо със снизходителността, с която баща му се е отнасял винаги към него.

Така би разсъждавал един тесногръд човек. Найджъл Хардинг не би пропуснал случая да побърза да поиска прошка.

Хенри мислеше другояче. Дълбоко засегнат в своята гордост и привързаност, той бе убеден, че къщата на баща му не можеше да бъде вече негов дом.

С отчаяна енергия той се хвана за това решение, истински подвиг за положението, в което се намираше. Като стигна до вратата на парка, неочаквано обърна гръб и се отправи с големи крачки към най-близката железопътна станция.

След един час беше в Лондон, твърдо решен да не види никога вече планините Чилтърн или графството Бъкингам.