Майн Рид
Пръстът на съдбата (39)

Глава XXXIX
КНИГАТА ЗА ПОСЕТИТЕЛИТЕ

Генералът се чувстваше неспособен да остане седнал.

Съвсем неочакваното известие на Лоусън го изправи на крака и от този момент ходеше из стаята с отмерени крачки, като от време на време издаваше глухи възклицания.

— Ако знаех това! — шепнеше той през зъби. — Всичко би могло да се нареди… И вие ме уверявате, че той не е получил хилядата лири, господин Лоусън.

— Нито един сантим… поне от мене.

— Щастлив съм от това… истински щастлив.

— И вие имате право. Толкова по-добре… тоест, ако предполагате, че тези пари биха могли да бъдат безразсъдно прахосани.

— Не е това, господине… Не ме разбирате!

— Простете, господин генерал, не исках да…

Извинението на нотариуса беше прекъснато от влизането на чиновника, който носеше големия дневник, върху чиято пергаментова обвивка беше написано с големи букви: „Книга за посетителите“.

Господин Лоусън взе книгата, доволен, че избягва едно неприятно обяснение.

— Ето! — каза той, след като прелисти няколко страници, — две посещения, отбелязани на различни дати, се отнасят до вашия син. Първото на четвърти, а другото на шести април. Да ви ги прочета ли, господин генерал, или искате да проверите сам?

— Прочетете ми ги.

Като намести очилата си, нотариусът прочете на висок глас:

— Четвърти април — Единадесет и половина часа. Дошъл в кантората господин Хенри Хардинг, син на генерал Хардинг от Бичууд парк, графство Бъкс. Попитал дали е получено за него някакво съобщение от баща му. Отговор: никакво.

Шести април. Единадесет и половина часа. Дошъл отново господин Хенри Хардинг. Задал същия въпрос както, на четвърти април и получил същия отговор. Младият джентълмен излезе, без да направи някаква забележка, но с помръкнало лице.

— Естествено, господин генерал — уточни сякаш за извинение нотариусът, — нашата професия ни задължава да обръщаме внимание и на най-малките подробности и да ги отбелязваме. Няма ли отбелязано нещо друго, господин Дженингс?… Искам да кажа, по отношение на господин Хенри Хардинг?

— Няма друго, господине, освен това за писмото, което Вие получихте преди шест месеца от баща му… Трябва ли да го потърся?

— Не, безполезно е… можете да отнесете дневника.

— И така, вие никога не сте плащал тези хиляда лири на сина ми Хенри? — попита генералът, след като чиновникът излезе.

— Никога… нито сантим… както сам се уверихте. Никога не е искал пари… освен това, дори да ми бе искал, щях да бъда принуден да му откажа и да чакам вашите заповеди. Хиляда лири, господин генерал, са доста голяма сума, за да бъде дадена на един младеж… на един малолетен, какъвто тогава бе той… при обикновено поискване.

— Но, господин Лоусън, Вие все повече ме учудвате. Да не искате да кажете, че никога не сте получавал писмо, което ви упълномощава да му предадете чек с подобна сума?

— Никога не съм получавал такова писмо… За пръв път чувам това.

— Дявол да го вземе! Странно… Тогава възможно е да попадне в ръцете на разбойниците.

— Бих бил отчаян, ако е така!

— А аз бих бил очарован!

— О, господин генерал!…

— Вие не ме разбирате, Лоусън… Това би било доказателство, че синът ми не е толкова покварен, колкото съм смятал… Предполагах, че е похарчил хилядата лири… Възможно ли е да има нещо вярно в писмото от Рим? Вярвам в него и до последната дума, дявол да го вземе!

— Но, господин генерал, вие сигурно не желаете синът ви да бъде пленник на разбойниците!

— Но да! Но да!… Така е по-добре… Бих платил на драго сърце петте хиляди лири, за да се отърва от по-раншните си тревоги… Как да се уверим в това?… Какво да правим?

— Какво е станало с пратеника… моя колега от папските владения?

— Той?… Смятам, че се е върнал при тези, които са го пратили. Исках да го изхвърля навън с ритници… или да го предам на полицията. Ако не го направих, то е само защото се боях от скандал. Хайде, Лоусън, кажете ми какво да правя… Предполагам, че опасността не е толкова близко?

— Не съм уверен в това — отговори нотариусът замислено. — Тези италиански разбойници са коравосърдечни… Пратеникът не ви ли даде да разберете как би било възможно да влезете във връзка с него, ако стане необходимо?

— Не… Спомена само, че ще получа отново новини за сина си… както се казваше в писмото… За Бога! Сигурно не смятат да изпълнят заканата, за която става дума в него?

— Да се надяваме, че не.

— Но какво трябва да предприема? Дали да се отнеса до министъра на външните работи? Да поискам от него да пише в Рим и да издейства намесата на папските власти… в случай че историята за пленничеството на моя син е вярна?

— Разбира се, господин генерал, това е най-разумното… Дано само да не е много късно! Кога получихте писмото?

— Преди осем дена… Според датата то е било писано преди повече от две седмици.

— Тогава страхувам се, че намесата на което и да е правителство… нашето или римското… няма да се упражни навреме, за да предотврати онова, което би могло да се случи при получаването на вашето писмо… Искам да кажа, писмото на вашия син Найджъл… Струва ми се, че няма друг изход освен да се чака ново съобщение от разбойниците. Така поне ще имате възможност да пишете на сина си и да изпратите искания откуп… Естествено няма да е лошо да поискате, както смятахте да направите, намесата на правителството.

— Това ще бъде сторено още днес — реши генералът, — дори веднага… Отивам в министерството… Ще дойдете ли с мене, господин Лоусън?

— Разбира се — отговори нотариусът, стана от писалището и прибра очилата си в калъфа. — Аз съм изцяло на вашите услуги, господин генерал — прибави той, като се отправи към вратата. — Въпреки всичко, надявам се, няма да имаме работа с разбойници.

— Надявам се да бъде обратното! — отвърна генералът, като тропна силно с бастуна си по паважа. — Предпочитам да зная, че синът ми е пленник на разбойници, вместо да мисля, че е способен да скрои плана, за който го обвинявах. Да, Боже, прости ми… Сто пъти предпочитам да намеря ушите му в първото писмо, което получа!…

Адвокатът не каза нищо в отговор на това искрено пожелание, изтръгнало се от бащиното сърце и двамата тръгнаха мълчаливо един до друг.