Майн Рид
Пръстът на съдбата (47)

Глава XLVII
ВЪЛЦИ В АГНЕШКИ КОЖИ

Екскурзиантите бяха стигнали върха на планината и бяха влезли в пещерата. Със своя звучен глас Лучета им бе разказала легендата за нея.

Отшелникът живял дълги години в тази пустош, без да слиза в селото. За своята скромна храна се обръщал към овчарите и към вярващите души. Един ден той изчезнал, без някой да узнае какво е станало с него. Казват, че бил отвлечен от разбойниците; но упорити хора твърдят, че бил от шайката им и навлякъл монашеската дреха само за да шпионира в тяхна полза.

— Какво разправят овчарите? — попита капитанът-граф, за да даде доказателство за по-голяма интелигентност. — Те сигурно знаят нещо за живота на отшелника, щом, както казвате, са го снабдявали с храна. Но може би, като много други, той е имал дарбата отлично да се преструва.

— Можете да разпитате самите тях, синьор капитан — отговори Лучета на този неясен намек — ето, че те идват.

Младото момиче посочи стръмната урва, която се врязваше в планината от противоположната страна на селото, по чийто склон се приближаваха пет-шест души със стадо овце пред себе си. В този момент те бяха само на сто метра от върха, където стояха Лучета и двамата й кавалери.

Тези хора, наметнати с груби овчи кожи, стигащи чак до глезените им, бяха обути със сандали и носеха обичайните си сламени шапки. Имаха и дълги геги, с които подкарваха стадото. Въпреки нетърпимата горещина в този час един от тях беше нахлупил и качулка на главата си.

Офицерът обеща на младото момиче да отговори на нейното предизвикателство веднага щом овчарите дойдат на разстояние, откъдето могат да го чуят.

— Някои обичаи във вашата страна са наистина странни за мен — каза Хенри, като се обърна към сестрата на своя приятел. — Вашите сънародници не разбират от икономия в разпределението на труда. В Англия например един човек е достатъчен, за да пази стадо от петстотин овце. За тези овце тук сега са пет души и струва ми се, не ги карат с голяма сръчност.

— О! — живо отговори Лучета, засегната в националната си гордост — нашите овчари обикновено водят по-големи стада. Сигурно хората тук са оставили част от овцете си отвъд хълма, защото от тази страна може би няма…

Обяснението беше прекъснато от приближаването на стадото и гласът на младото момиче се изгуби в оглушителното хлопане на звънците.

Малко след като оставиха овцете си да си пасат по билото, овчарите се отправиха към екскурзиантите. Преди капитанът да отвори уста, един от тях неочаквано подхвана разговора.

— Добър ден, господа! Добър ден, хубава госпожице!

Тези думи можеха да се вземат за комплимент, но тонът, с който бяха произнесени, им придаваше съвсем друг смисъл — тембърът на гласа прозвуча неприятно в ушите на младия англичанин.

„Тези италиански овчари са доста нахални“, помисли си Хенри.

— Търсим една от нашите овце — продължи овчарят, — още не сме я намерили и мислим, че се е изгубила някъде насам. Да сте я виждали случайно?

— Не, приятели — отвърна капитанът с помирителен тон, и се усмихна любезно, защото начинът, по който се изразяваха новодошлите, не допускаше никакво съмнение за тяхната грубост.

— Сигурен ли сте в това, капитане?

— О, да! Вярвайте, че щяхме да бъдем много щастливи, ако бяхме видели животното и ако можехме да ви помогнем.

— Вашата овца не е тук — намеси се младият англичанин, неспособен повече да търпи обидния тон на овчаря. — Впрочем вие много добре виждате това. Защо настоявате?

— Лъжете! — извика овчарят с качулката, който досега беше мълчал. — Тя е тук. Беглецът, когото търсим, сте вие, синьор инглезе, ние дори ви намираме в чудесна компания. Да бъде благословена Светата Дева! Ще приберем в стадото си три овци, вместо една, в това число и една чудесна овца, специално пригодена за нашата планинска паша!

Още от първите думи на тези тирада Хенри Хардинг бе познал оня, който ги произнасяше. Дори само тембърът на гласа му би бил достатъчен, но свалената на раменете качулка вече беше открила и страшното лице на главатаря на шайката.

— Корвино! — извика несъзнателно бившият му пленник.

Едва беше изрекъл тези думи, когато бе хванат от двама преоблечени разбойници. Други двама се хвърлиха върху офицера, докато главатарят грабваше Лучета.

С един отчаян тласък Хенри се отскубна. За нещастие беше без оръжие и пестниците му, колкото и страшни да бяха, не можеха да послужат за нищо срещу въоръжените с ножове противници.

Младото момиче се мъчеше с все сила да се отскубне от ръцете на главатаря, а виковете й огласиха цялата долина.

Гвардиоли стоеше неподвижен и разтреперан в ръцете на разбойниците и дори не направи опит да извади сабята си.

Хенри държеше под око това парадно и неупотребявано досега оръжие. Като премина бързо между двамата разбойници, които го заплашваха, той се хвърли към Гвардиоли, извади сабята му от ножницата и с лъвски смело движение се обърна към нападателите си.

Страхливците се отдръпнаха, като извадиха пистолетите от поясите си и ги изпразниха напосоки.

Куршумите изсвириха над главата на младия англичанин, който се втурна към Корвино. С яростен вой разбойникът изпусна жертвата си и се приготви да посрещне удара. Той беше хвърлил наметалото си и държеше зареден револвер — и това усъвършенствано оръжие беше стигнало до ръцете на разбойниците.

За щастие той направи засечка. Преди да е дръпнал спусъка, сабята на Гвардиоли, въртяна от по-сръчни ръце, прониза ръката му и револверът падна на земята.

Хенри щеше да повтори и ударът сигурно щеше да тури край на юначните подвизи на Корвино, когато бе хванат отзад от осем силни ръце. Двамата разбойници, които държаха Гвардиоли, бяха сметнали за необходимо да помогнат на другарите си, а капитанът-граф в този момент слизаше по склона на планината толкова бързо, колкото позволяваха разтрепераните му крака.

Сега младият англичанин трябваше да се бори сам срещу петима или по-скоро срещу четирима, защото щом главатарят видя, че съучастниците му се бият срещу един, той обви с ръце кръста на Лучета, повдигна я като перо и побягна към урвата.