Майн Рид
Пръстът на съдбата (40)

Глава XL
КАРТИНА ЗА ПРОДАН

Онзи, който иска да излезе от Линкълн’с ин Филдс в една от четирите посоки на света, без значение в коя, без да прекоси задънени дворове и пасажи, трябва да мине по въздуха — с криле или балон.

Това е прекрасен парк, един от най-хубавите и най-големите в столицата, украсен с вечнозелени дървета и заобиколен от къщи, чиито старинни фасади засрамват модерната ни архитектура. До него обаче се стига само по най-мръсните улички на Лондон.

Тези мизерни улици, населени почти изключително с прочути юристи, олицетворяват средствата, с които последните са си послужили, за да станат известни.

Около този обширен парк изкуството се бори с мизерията.

Тук-там се среша някое магазинче за картини, където художникът намира безсмъртието зад някой покрит с паяжини прозорец или на фреската над плочите пред вратата. В един пасаж неговите творби са поставени на лично място с такова старание, което в салоните на Кралската академия би му донесло сигурно известно богатство.

Генерал Хардинг и доверителят му трябваше непременно да минат през този пасаж, за да стигнат до брега на реката, а оттам — до „Даунинг стрийт“, където се намира Министерството на външните работи.

Един от обитателите на този район, една жена с остър поглед и още по-остър глас — като че ли беше натоварена с длъжността да улеснява движението. Като види погледа й и чуе гласа й скитащият чувства нужда да ускори крачките си. Това е собственичката на един магазин за мебели, към които се числят и въпросните картини, тъй като представляват това, което обикновено в търговията се нарича „картини за украса“.

Нито генерал Хардинг, нито господин Лоусън, имаха настроение да спрат и да разгледат тази художествена галерия. Те вървяха бързо, за да излязат по-скоро оттук когато една картина, поставена, така да се каже, на лично място, привлече погледа на бившия офицер. Той спря така внезапно, че учуденият му спътник за малко не изгуби равновесие.

— Какво има, господин генерал? — попита Лоусън.

— Господи! — каза генералът със задавен глас…

— Гледайте… Виждате ли тази картина?

— Да — отвърна нотариусът. — Това е един ловджийски епизод. Две млади момчета на лов, придружени от един горски пазач… Тук не виждам нищо, което би могло да ви изненада.

— Изненада! — подзе генералът… Думата е много слаба… Би трябвало да кажете: изумление!

— Какво Ви става, господин генерал? — попита юристът, като се вгледа в бившия офицер, за да се увери, че той не беше изгубил ума си. — Картината е повече от обикновена… Обзалагам се, че това е работа на някой съвсем млад човек. Изпълнението е посредствено, въпреки че свидетелства за известен творчески замисъл. Какъв може да бъде сюжетът? Един от ловците държи нож и като че ли иска да удари ловджийското куче, докато другият дава вид, че го покровителства. Не разбирам…

— Но аз разбирам — въздъхна тежко генералът. Лицето му все повече и повече променяше цвета си.

— Боже мой! — продължи той, — това не може да бъде случайно съвпадение… И все пак… тази сцена… ето я… възпроизведена върху платното. Аз не сънувам!

Господин Лоусън изгледа отново генерала, сякаш за да се увери дали наистина той не сънува и дали се радва още на пълно душевно равновесие.

— Не! — извика генералът, като удари силно паважа с железния връх на бастуна си. — Не, не може да има грешка! Това е същата сцена, прекалено естествена за жалост!… Лицата, господин Лоусън, са портрети… поне в намерението на художника. Дори само облеклото им би ми било достатъчно, за да ги позная. Този, който държи ножа, е моят по-голям син Найджъл… такъв, какъвто изглеждаше преди пет години. Другият е Хенри. Човекът в дъното е, или по-право бе, моят лесничей, станал по-късно бракониер, пратен на заточение и осъден задочно… Кой може да е чувал някога за тази случка?… Кой е авторът на тази картина?

— Може би — предположи нотариусът, — тази жена ще ни осведоми за това… Кажете ни, госпожо, как сте получила това?

— Картината ли, господине?… Как бих могла да получа, ако не с парите си?… Това е произведение от първа класа… Продава се само за тридесет шилинга… Истински оказион, господа!

— Знаете ли от кого сте я купила?

— Разбира се, знам! Не се страхувайте, тя е попаднала съвсем почтено в ръцете ми… ако това е причината за вашето безпокойство… Познавам много добре произхода й, тъй като знам кой я е рисувал… Той е истински художник!…

— Какъв човек е той?

— Един младеж… Всъщност двама младежи, защото те са двама. Единият от тях е чужденец, италианец, ако не се лъжа! Другият е по-млад… и е англичанин, мога да се закълна в това… Но не знам кой е рисувал картината. Може би и двамата са работили над нея, защото дойдоха заедно. Имах още няколко от същите автори, но са продадени… Мисля, че по-възрастният трябва да я е рисувал.

— Знаете ли името му? — попита генералът, така явно разтревожен, че продавачката го изгледа подозрително и се поколеба да отговори.

— Интересувам се — продължи той — от автора на тази картина, който и да е той… Намирам я за много хубава и я купувам… Но бих желал и други от същата ръка и затова ви моля да ми дадете името и адреса на художника.

— О, само за това ли било?… Е добре, младежът с мургавото лице… по-възрастният от двамата… носи някакво чуждо име, което не си спомням. Колкото до другия, не съм чувала никога името му и мисля, че е заминал. Има няколко месеца откакто не съм го виждала.

— Знаете ли поне адреса им?

— О, да! Ходила съм у тях за картини… много близо е от тук. Ще намеря адреса им в търговската си книга.

— Потърсете го — каза генералът. — Ето тридесет шилинга за картината. Изпратете ми я, моля, у господата Лоусън и син, Линкълн’с ин Филдс, номер…

Продавачката прибра парите, като хвалеше стоката си и се оплакваше, че е много отстъпчива в търговията. После написа искания адрес на една смачкана хартийка и го подаде на купувача. Той го сгъна между пръстите си и побърза да напусне пасажа, като хвана господин Лоусън за ръка и го повлече след себе си.

Вместо да продължи към „Даунинг стрийт“, той зави бързо, върна се назад и прекоси отново парка.

— Къде отиваме, господин генерал? — попита нотариусът.

— Да видим художника… Само той може да ни осведоми за тази тайнствена работа, която ви се вижда като сън.

Адресът беше написан точно и генералът го намери лесно. Беше къща с мизерен вид, която се намираше на една от малките улички, съседни на Хай Холбърн. Хазайката на къщата позна своя наемател по даденото й описание. За нещастие художникът беше заминал набързо преди три дни. Сигурно не беше вече в Лондон, защото бе продал на загуба всичките си картини на различни продавачи. Тя не знаеше нито името му, нито къде се намира сега. Беше платил цялата си сметка и това изглежда бе всичко, което интересуваше хазайката.

Генералът я попита дали е имала и друг наемател, приятел на този, за когото бе говорила. Отговорът бе утвърдителен. Бил също художник, но по-млад. Англичанин, името на когото не знаела, тъй като чужденецът плащал общо разноските. Този младеж бил заминал отдавна… преди около три месеца… и чужденецът държал жилището сам.

Освен сведенията за външността на младия художник това бе всичко, което бившият офицер можа да научи.

— Синът ми Хенри — каза генерал Хардинг, когато излезе на улицата, — е живял в тази дупка… А аз си въобразявах, че живее разгулно с хилядата си лири стерлинги!… Ах, господин Лоусън, струва ми се, че съм бил много несправедлив към бедното си дете.

— Още не е много късно да поправите грешката си, генерале.

— Надявам се… От все сърце… Да побързаме! Нямам търпение да стигнем до „Даунинг стрийт“!

Генералът веднага бе въведен при министъра на външните работи, който обеща, според неизменния навик на министрите, да упражни цялата си власт, която очевидно изисква една толкова бърза работа.

Засега не можеше да бъде направено нищо повече и генералът се върна в Бичууд парк, готов за всяка изненада. Ако знаеше къде да прати откупа, той би го платил веднага. Може би по време на отсъствието му да е пристигнало писмо от Рим. Ето защо веднага след посещението си при министъра той побърза да поеме обратния път към имението си.

Надеждата му се потвърди. На масата в кабинета си намери писма, които го очакваха от няколко дни. Между тях имаше две с печат от римската поща, но с различни дати.

На едното позна почерка на сина си и побърза да го отвори.

— Слава Богу! — извика бившият офицер, след като го прочете, — той е жив и здрав.

Другото писмо му направи впечатление с големината на плика и многобройните марки, необходими при неговата тежест.

Генералът изтръпна, като го взе.

С разтреперана ръка той скъса плика и извади оттам малко пакетче. При разтварянето му изпадна кръгъл пепеляв предмет.

Беше човешки пръст, прерязан при второто кокалче, с белег от стара рана, стигащ чак до нокътя.

От гърдите на генерала се изтръгна тревожен вик… Беше познал пръста на сина си.