Игор Бунич
Синдромът на Николай II (9)

IV

Щом се прибра, Куманин установи, че парчето хляб, което бе останало в шкафа, се е превърнало в покрит с плесен сухар. В хладилника освен стара полупразна бутилка с български доматен сок и едно шише бира нямаше нищо. Помисли си да отскочи до магазина, но си спомни, че няма купони.

След въвеждането на купони за основните хранителни продукти, за да изгонят от московските бакалии пристигащите провинциалисти, магазините напълно се изпразниха и беше абсолютно безнадеждно да влизаш в тях. КГБ, за да запази сътрудниците си от поредните „временни трудности“, в добавка към вече съществуващата мрежа специални разпределители разгърна и допълнителни магазини за хранителни стоки към Управлението, където сътрудниците можеха да си напазаруват изобилно и без суетене. Семейните, разбира се, правеха това редовно, но лекомислените ергени, към чийто брой принадлежеше Сергей, постоянно забравяха да отскочат дотам през работния ден и след като се приберяха в къщи, често се оказваха принудени да гладуват до сутринта.

Вярно е, че още продаваха хляба без купони, но тъй като имаше постоянни неуредици със зареждането на магазините, в хлебарниците се нареждаха гигантски опашки и омитаха всичката стока до обяд. През останалата част от деня фурните оставаха празни, както по времената на военния комунизъм, колективизацията, Отечествената война и следвоенната разруха. Вярно е, че засега на хлебните опашки никого още не бяха премазали до смърт, както се случваше на опашките за водка. И въпреки че горбачовският антиалкохолен терор вече попреминаваше, да се купи бутилка водка в Москва беше толкова трудно, колкото и консерва омари.

За бутилката водка Куманин се сети по повод наближаващия рожден ден на баща му. За него това не представляваше особен проблем, но все пак трябваше да се погрижи отрано — не днес, разбира се.

Куманин реши да не ходи до магазина. Намери в бюфета полузабравен пакет бисквити и почти пълно бурканче с кафе. „Стига ми, за да изкарам до сутринта.“

Всичко, което успя да научи за оперативника Лисицин, не предизвикваше у Куманин някакви особени емоции. И това, че човека са го разстреляли през 1941 година, и това, че Лисицин му е работен псевдоним, а не истинско име, беше в реда на нещата — може да се каже, начин на живот, с който бяха свикнали вече няколко поколения. Би предизвикало учудване, ако случайно се окажеше, че Лисицин има звание генерал-майор, заемал е длъжността на началник на КГБ някъде в Архангелск, пенсионирал се е през 60-та година, починал е преди пет години и е погребан с почести в комунистическия отдел на местното гробище. Тогава неволно би възникнал куп въпроси, и преди всичко — как е успял да оцелее през всичките етапи на строителството отначало просто на социализма, а после и на развития социализъм?

Инстинктивно усещайки, че тъкмо Лисицин е ключът за изпълнение на задачата на генерал Климов, Куманин дори малко се зарадва, макар че със съдбата на тайнствения „старши оперативник“ засега не се откриваше нищо загадъчно. Всичко си е като хората. Може би ще успее да изясни и останалото: какви въпроси е решавал този Лисицин и къде е работил.

При всяко положение, след завръщането на Климов ще има какво да доложи на генерала и за какво да го помоли.

 

Отдаден на такива размисли, Куманин се търкаляше на дивана по анцуг и се мъчеше да реши с какво да се заеме. Далеч не всеки ден му се удаваше да се прибере толкова рано. Едва минаваше шест вечерта. Помисли си дали да не отиде на стадиона Лужники, където „Динамо“ играеше срещу „Спартак“, но разбра, че ще го домързи. В крайна сметка реши да не мисли повече за Лисицин, а да си прекара вечерта тъкмо така, като се търкаля на дивана и гледа телевизия.

От състоянието на пълна „релаксация“ го измъкна звъненето на телефона. Сергей изруга. Телефонът можеше да значи спешно извикване в Управлението, което в момента не му се искаше никак.

Без да отваря очи, Куманин напипа слушалката на стоящия на пода телефон:

— Слушам…

— Серьожа — чу той гласа на баща си, — ти да не си се разболял? Защо си в къщи толкова рано?

— Избягах от работа, тате — засмя се Куманин, — докато началството го няма. Почивам си.

— Така далеч няма да стигнеш — предупреди го с недоволен глас Степан Агафонович, — ще те пратят в пожарната команда…

— Тогава Москва със сигурност ще изгори още веднъж — изсмя се Сергей, на когото му се вдигна настроението от самия факт, че се обажда баща му, а не някой от службата.

— Добре де — окашля се баща му. — Слушай за какво ти се обаждам: за известно време няма да ме има в Москва, така че не се притеснявай. Нали имаш ключове. Прибирай ми пощата, а цветята поливай поне веднъж седмично.

— Къде заминаваш? — не разбра Сергей. — Нали в събота ти е рожденият ден? Ще дойдат хора…

— Друг път ще го празнуваме — въздъхна Куманин-старши. — Хората ще минат някак без това… Пък и аз почти всички съм предупредил, че ще заминавам. Трябва да се срещна с един човек.

— Ама къде ще заминаваш, на мен поне не можеш ли да кажеш? — настояваше Сергей. — Къде и за колко време?

— Абе разбираш ли — каза баща му, както се стори на Сергей, с не особено уверен тон, — не сме се виждали отдавна. Кажи-речи от войната насам… После ще ти разправям. Целувам те. Хайде.

Това „целувам те“ беше вече съвсем неочаквано. Откакто Сергей се помнеше, баща му никога не беше му предавал целувки по телефона. А и в живота го бе целувал май два пъти. Единия път по случай завършването на института, а другия — при извънредното получаване на званието майор.

Куманин още малко подържа в ръка бибипкащата слушалка, после сложи телефона на корема си и набра номера на баща си с намерение да предложи на Степан Агафонович да го закара на гарата и да изясни по-подробно плановете му. Телефонът не отговаряше. Сергей сложи слушалката, после пак набра номера. Свободно, и никой не вдига. „Излиза, че татко е звънял не от къщи.“

Сергей сложи телефона обратно на пода, полежа още малко с отворени очи. Обаждането на баща му го изведе от отпуснатото състояние. „Къде е хукнал? Сигурно по поредните ветерански дела. Старите чекисти умират да си измислят сами поредните секретни задачи. Все някого търсят, нещо разследват, пращат си шифровани писма. Като деца. Татко изглежда се е обаждал от Съвета на ветераните.“

Куманин стана и отиде в кухнята, за да си направи кафе и да погризе бисквити. Довършваше вече третата бисквита, когато в стаята пак зазвъня телефонът. Отначало Сергей реши да не вдига слушалката. „Къде ли не мога да съм в момента?“ Но после си помисли, ами ако пак се обажда баща му, и вдигна слушалката.

— Серьожа — чу той женско гласче. — Колко хубаво, че те заварвам. Слушай, нали няма да има проблеми, ако след час дойда за малко при теб? Имаш ли време?

Беше Надя Шестакова, негова съученичка. Не беше се обаждала сигурно от година. Куманин реши, че днес е вечерта на пълните изненади, и отговори:

— Много ми е драго да те чуя, Надюша. Идвай, разбира се. А какво се е случило?

— Не е за по телефона — отговори Надя със стандартната съветска фраза. — Като дойда, ще ти разкажа.

 

Телефоните на всички оперативни работници се прослушваха (за собствената им безопасност и контрол). Това бе известно на всекиго, който работеше в системата. Бяха се наслушали на печален фолклор на тази тема.

А виж, дали се прослушват къщите им — това никой не знаеше със сигурност. Самият Куманин неведнъж бе поставял в разни помещения микрофони за подслушване. По това с каква мъка я изписваха, какъв дефицит имаше за така наречената специална техника, се създаваше известна илюзия, че тъкмо за теб никой няма да разходва скъпо струваща техника. Но пълна сигурност нямаше. Впрочем, възможно ли е изобщо в наше време в нещо да си напълно сигурен. Даже застрахователната полица, на която се позоваваше Остап Бендер, не можеше да даде никаква гаранция. Затова оставаше да се разчита на старото правило: „Не дрънкай по телефона — дърдоркото е находка за шпионина.“

Куманин и Надя Шестакова имаха в училище любов, която, както повечето ученически любови, бе напълно невинна и не свърши с нищо.

По-късно, когато Сергей влезе в МГИМО, пътищата им се разделиха. Не се мина и без влиянието на Куманин-старши, който изглежда бе се размечтал след влизането на сина в толкова престижно учебно заведение, за партия като на капитан Чурбанов, който, както се знае, се ожени за дъщерята на самия др.Брежнев и за една седмица стана генерал-лейтенант. Впоследствие печалната съдба на брежневския зет донякъде охлади амбициите на Степан Агафонович, той престана да гради планове за велможни годеници и веднъж даже попита: „Що така Надя не ти се е обаждала отдавна? Да не сте се скарали?“

Не бяха се карали. Просто студентите от МГИМО не въртят любов с момиченца от педагогическия институт, където влезе Надя след училище.

Срещнаха се много по-късно и при твърде неочаквани обстоятелства — в един от столичните детски приюти (именно приюти, а не детски домове), където живееха сирачета до седем години, бяха установени странни изчезвания.

Следствието по предизвиканото от прокуратурата наказателно дело изясни картина, която можеше да стане сценарий на хубав „филм на ужасите“. Децата по разни причини биваха превеждани в провинциални приюти, но там кой знае защо бързо умираха по различни причини: от бронхопневмония, нещастни случаи, например падане по стълбата или от гимнастически уред. Така твърдяха документите — отчетните картони и смъртните актове. Няколкото ексхумации показаха явна измама — гробовете или бяха празни, или в тях лежаха останките на отдавна починали възрастни хора. Да се оправдават с кремация беше невъзможно, тъй като в повечето провинциални градчета, където се намираха приютите, нямаше никакви крематориуми.

Упоритите следователи от прокуратурата и криминалната милиция в края на краищата установиха, че сирачетата са били откарани в закрита клиника, скрита под номер на пощенска кутия, както някой ракетен завод или лаборатория за производство на химическо или биологическо оръжие.

На територията на клиниката не допуснаха следователя от прокуратурата, макар че бе пристигнал с пълномощно от Държавната Прокуратура на СССР, при това съпроводен от двама офицери от милицията.

В делото включиха КГБ. Сътрудниците от 5-то управление, които дори собственото началство в душата си смяташе за безделници, често биваха привличани за съдействие на други подразделения. Те мръзнеха в огражденията заедно със служителите от 9-то управление по охраната по време на разни празници или посещения на важни лица в столицата, провеждаха външно наблюдение със сътрудниците на 7-мо управление, провеждаха обиски и задържания с колегите от 3-то управление.

Куманин, който тогава беше старши лейтенант, бе изпратен на майор Миронов от 8-мо управление „за съдействие на следствието“. Заедно с него Сергей отиде в приюта и тъкмо там пак се срещнаха с Надя. Тя работеше като възпитателка и, както стана ясно по-късно, първа бе вдигнала тревога по повод странното изчезване на деца.

В крайна сметка прокуратурата и милицията бяха отстранени от следствието, КГБ взе делото изцяло в свои ръце и след известно време го прекрати „поради липса на престъпление“. Вярно, директорката на приюта бе снета от длъжност „заради пропуски в работата“, но след време изплува на някаква синекурна длъжност в областния комитет на ВЦСПС.

Цялото участие на Куманин в това дело се свеждаше до това, че караше в служебна кола майор Миронов и още няколко старши офицери два-три пъти до приюта и един път до тази тайнствена клиника, в която допуснаха само полковника от 9-то управление, а останалите чакаха в колата. Положителен, ако може така да се каже, аспект на това следствено дело беше възобновяването на връзката с Надя Шестакова.

Връзката бе вече съвсем не така невинна, както в училище, но пак не доведе до никакви резултати.

Надя безумно обичаше работата си, по-точно не работата, а нещастните сирачета, които й бяха поверени. В приюта тя прекарваше дни и нощи.

Куманин само два пъти мина през коридорите и веднага го заболя глава от детските крясъци и лудории, от специфичната миризма, свойствена на всички съветски учреждения за социални грижи, и от някакво смътно усещане за тревога. Как може човек да обича такава работа му беше съвършено непонятно.

Бурно започналият втори етап на любовта с Надя взе бързо да затихва, тъй като нито Сергей, нито Надя имаха време за развитието му — и двамата имаха, както се казва, ненормиран работен ден. Обаче Сергей започна да забелязва, че и редките си свободни часове Надя не жадува да прекарва с него. На неговите обаждания тя, неизменно с приятелски тон, отговаряше с отказ, като се оправдаваше или с домашните си задължения, или с някакви приятелки, с които уж се била вече уговорила да прекара времето си днес, или с всякакви отбранителни причини, които жените изтъкват в отговор на нежелани претенции на мъжете.

Веднъж Сергей реши да задейства тежката артилерия. Изчака Надиния рожден ден, купи огромен букет цветя, бутилка шампанско, взе от канцеларията на Управлението два билета за Болшой Театър (привилегия, която всеки младши офицер можеше да ползва два пъти месечно, а Куманин преди това никога не бе използвал) и без покана се изтърси в къщата на Надя. Той завари момичето в компанията на родителите й (много мили възрастни хорица) и две приятелки. Те пиеха домашен ликьор и високо се смееха на нещо. Приятелките го позаглеждаха, а Надя само мило се усмихваше. Куманин я познаваше добре и виждаше, че момичето никак не е във възторг от внезапното му нахълтване. Оказа се, че Надя трябва да се върне за нощта в приюта и Куманин предложи да я изпрати. В таксито между тях протече разговор, който Куманин би искал да забрави, но не можеше. Достатъчно самоуверен поради естеството на професията си, той направо, както се казва, хвана бика за рогата:

— Обичам те — каза Сергей на Надя, — и ще съм щастлив, ако се ожениш за мен.

Надя известно време мълча. После с вълнение започна да говори, че едва ли Сергей ще е доволен от съпруга, която по цели дни и нощи е на работа която обича и не желае да се отказва от нея. Тя явно бе сварена неподготвена от решителната атака на Куманин и представяше толкова неубедителни доводи, за да се успокои. Даже изрече някаква дежурна фраза за това, че децата са бъдещето на нашата Родина и от тяхното възпитание в голяма степен зависи съдбата на страната след двадесет-тридесет години. И тутакси напомни на Куманин, че баща му е отгледан в подобен интернат. Реакцията й беше съвсем не типична за жена, на която току-що са се обяснили в любов.

— От всичко това — въздъхна Куманин, — може да се направи само един извод: аз не те устройвам като бъдещ съпруг. Иначе казано, не ме обичаш. Добре, че поне по този въпрос постигнахме яснота.

— Серьожа — Надя се обърна към него и в полумрака на колата той забеляза матовия блясък на влажните й очи, — ти много ми харесваш. Имаше момент, когато бях много влюбена в теб, много. И сега… — Тя се прекъсна и вече с по-твърд глас продължи: — Но няма да се омъжа за теб. Никога…

— Защо? — почти заръмжа Сергей. — Само че, моля ти се, не започвай пак за децата. Децата не са причина.

Обяснението в любов вече преминаваше в нещо леко напомнящо разпит.

— Добре — отговори Надя, — ще ти кажа защо, ако ми обещаеш, че няма да ми се обидиш. Аз много те уважавам и не ми се иска да те засегна.

Ако Сергей вече преминаваше към професионалния език на разпита, Надя мина към методите на работа с деца, когато трябва да им обясниш недостатъците им и при това да не ги засегнеш.

— Ще се обидя — глухо каза Куманин, — ако единствената причина за отказа ти е необходимостта постоянно да се грижиш за подрастващото поколение бъдещи строители на комунизма…

— Никога няма да се омъжа за офицер от КГБ, — някак си просто, без никаква злоба и дори раздразнение, каза Надя. — Ще ме е срам да кажа на някого къде работи мъжът ми. Серьожа, винаги си бил умно, талантливо момче. Помниш ли как свиреше на китара на училищните събирания? Нима ти харесва работата, която вършиш?

Да се обсъждат с някого подобни въпроси в КГБ беше категорично забранено. Имаше също изискване незабавно да се докладва за тези, които се осмеляват да задават или се мъчат да натрапят подобни въпроси.

Кумамин впрочем съвсем не беше сигурен в това, че Надежда не работи за някой оперативник, куриращ интернатите в този район на столицата, и че целият този разговор (с пикантни коментари) няма утре да легне на масата на началника му.

Потресен, той мълчеше и не знаеше какво да каже.

— Помниш ли произшествието в интерната? — продължи Надя, — това произшествие, благодарение на което отново се срещнахме. Прокуратурата тогава точно бе установила, че децата са купени за огромни пари от някакви негодници, за да ги изпробват като донори за пресаждане на органи. Прокуратурата вече беше по следите на тези хора, когато се намесихте вие и прекратихте делото. Вие сте ни превърнали всичките в някакви бели мишки, с които могат да се правят всякакви опити, да се постъпва както си искате, защото те, т.е. ние, не можем да се защитим и няма на кого да се оплачем. Аз тогава едва не се побърках, исках да се самоубия. А вие? На никого и окото му не мигна. Перчите се, надувате се като… — тя рязко се обърна към него и Сергей видя, че по лицето й текат сълзи.

— Сергей, — тя дишаше право в лицето му, — напусни, за това не се иска никакъв героизъм, просто си подай оставката и напусни. Та ти можеш да работиш като учител, като какъв ли не. Нали имаш такова образование. За какво ти е всичко това? Напусни, и ще бъдем заедно…

Куманин мълчеше. Намери отговор, но съвсем не този, които Надя очакваше и които той самият искаше да изрече:

— Как можеш да говориш такива неща? На ония деца са им открили опасно инфекциозно заболяване и са ги изпратили в клиника, където има специално оборудване за лечението им. Кой ти е разказал тези щуротии за донорите? Всичко това са дивашки антисъветски приказки. Знаеш ли къде ги съчиняват? Не знаеш ли? Аз пък знам. Кой в прокуратурата ти е разправял такива неща?

Куманин разбираше, че говори не той самият, а инстинктът му за самосъхранение, но думите му успокоиха Надя като студен душ. Тя се усмихна и каза: „Серьожа, извикай ме с призовка и ще обсъдим с теб тези въпроси, а сега извинявай, но трябва да тръгвам.“ И слезе от колата.

Куманин беше сигурен, че казаното е камуфлаж, зад който Надя искаше да скрие наличието на по-щастлив съперник. Той никога не беше чувал от нея нищо подобно и реши, че тя повтаря нечии „дисидентски“ приказки. Всички момичета откровено зяпваха, а мъжете откровено завиждаха, щом научеха, че е офицер от КГБ. Затова той сметна случилото се за проява на женска истеричност и желание да скрие истинската причина за отказ.

Куманин умееше да посреща ударите, но на първия 8-ми март все пак не издържа и се обади на Надя. Много мило си поговориха, а после Сергей хвърли въдицата: „Може би има смисъл да се видим?“ И получи отговор: „За какво? Серьожа, вече всичко сме си казали…“ После веднъж я поздрави за Нова година. Скоро след това получи звание капитан, а после предсрочно майор. Службата го увлече изцяло и мислите за Надежда се отдръпнаха на заден план. Тъкмо затова обаждането й беше за Куманин пълна изненада и той сам вече не знаеше — приятна или не?

 

Изглеждаше така, сякаш са се разделили вчера. Разцелуваха се. Надежда сякаш бе предвидила, че Куманин нямаше какво да яде, и бе надонесла всякакви вкусотии. Направиха си кафе.

— Какво се е случило? — попита Сергей, разбърквайки захарта в кафето.

Надежда си играеше с лъжичката и бърчеше чело, като че ли си събираше мислите.

— Серьожа — каза тя, — ти ми трябваш.

— В качеството на какъв? — попита той.

— В качеството на мъж — без усмивка рече тя, — на единствения мъж, на чиято помощ мога да разчитам. Така ми е тръгнал животът. А като имам предвид твоя статут, мисля, че именно ти можеш реално да ми помогнеш.

— Някакви неприятности ли имаш? — попита Сергей.

— Аз лично нямам — усмихна се Надя. — Какви неприятности мога да имам аз? От работа няма да ме изгонят, защото все едно никого няма да намерят за мястото ми. Сега практически никой не се интересува от сираците. А броят им расте, сякаш страната води голяма война.

— Та какъв е проблемът? — отново запита Куманин. — От каква помощ имаш нужда?

— Разбираш ли, — неуверено започна Надя, — при нас в интерната пак започнаха да стават някакви криминални истории. Впрочем, все се случва нещо при нас: ту крадат храната, ту лекарствата, ту хуманитарната помощ, предназначена за децата, и за всичко това си затварят очите и директорката, и РОНО, и месткомът. Невъзможно е да се преборя, пък и не се опитвам вече. Работата е друга. Мен ме бяха изритали в отпуска — две години не бях ползвала. Дадоха ми и карта за почивка в Трускавец от месткома и всякакви такива благини. А като се прибрах след две седмици, установих, че още едно дете е изчезнало. Поразпитах директорката, сега шефка ни е Алевтина Шевчук, дето по-рано беше инструкторка в Краснопресненския район. Тя ми каза, че момчето е прехвърлено в друг интернат, във Вологда. Знам го този интернат. Той е за умствено недоразвити деца, които имат официална диагноза синдром на Даун. Знаеш ли какво е това?

Куманин кимна.

— А изчезналото момче не е болно от Даун, напротив, даже може да се сметне за вундеркинд. Кара шестата година, а почти свободно говори френски и немски. Можеш ли да си представиш? В наше време! Бях просто очарована от него. И от него, и от неговата, как да го кажа, тайна…

— Наистина — съгласи се Куманин, — откъде се е взело такова чудо при вас? Какви са родителите му?

— Пратиха го от ростовския разпределител. Имам предвид не Ростов на Дон, а Ростов Велики. Милицията го намерила на автобусната спирка на шосето Москва-Ярославл. Нямало никакви документи, изобщо нищо. Било облечено чисто и съвсем прилично. Отначало помислили, че просто се е загубило, слязло е от някой рейс или от някоя екскурзия за Ростов. Името си казало самт, но на никакви други въпроси не отговаряло. Нищо не успели да научат за родителите му. Останах с впечатление, че изобщо не знае какво значи тази дума. А между другото всичко показва, че е получило не просто забележително, но небивало възпитание. Говори чужди езици, и то как! Нашата преподавателка, баба Лора, казва, че такова произношение не може да се придобие вън от естествената езикова среда. Иначе казано, трябва да живееш в чужбина, за да говориш така. Но то прекрасно говори и руски. Освен това вече може да чете, което за деца от неговата възраст в наше време е доста рядко. Много е начетено за годините си.

— Интересен сюжет — промърмори Куманин, — и после какво?

— Много се занимавах с него — продължи Надя, — по-скоро от любопитство. Заинтригува ме тайната му. Преди всичко се опитах нещо да разбера за родителите му, къде е живяло, с кого и с какво се е занимавало преди появяването си на автобусната спирка. И нищо не успях да науча. Децата в тази възраст не умеят нищо да крият. Значи има някаква странна загуба на паметта. А същевременно главичката му е отлична! Рецитира наизуст стихове на Пушкин, на Хайне. На немски! Представяш ли си! И ето на, прибирам се от отпуска, а момчето го няма.

— Обади ли се във Вологда? — запита Куманин.

— Разбира се — отговори Надя, — казаха, че документите на момчето са пристигнали, но него самото го няма. По техни сведения се разболяло по пътя от бронхопневмония и е било хоспитализирано в Переславл-Залески. Отидох до там. Два часа чаках рейса в Загорск, претърсих всички болници на града — те са три там, но никой нищо не е чувал за момчето. Пак се обърнах към директорката, а тя ми вика: „Надежда Николаевна, заемете се с преките си задължения. Нашият интернат е препълнен, и ние сме длъжни да го разтоварваме, особено от деца със странности. Детето, както добре знаете, страда от остра загуба на паметта, не помни даже собствените си родители. То има нужда от специално медицинско наблюдение и го изпратихме в специалния интернат във Вологда. То е и намерено на територията на Ярославска, а не Московска област. Ние имаме директива да се занимаваме само с деца от Москва, в краен случай от областта.“ Разбрах, че нищо няма да постигна. И се сетих за тебе…

— Серьожа — помоли го Надя, — вашето ведомство е всесилно. Намери ми това момче. Е, или поне поговори с нашата Алевтина. Тя ще се уплаши и може би ще ти каже истината.

— Интересно — помрачня Куманин. — Как си го представяш това? На какво основание ще я разпитвам?

— Искаш ли — предложи Надя, — да ти напиша заявление?

— Напиши на кварталния — ядоса се Сергей. — На нас категорично ни е забранена всякаква самодейност. При това тя е бивша райкомовска инструкторка, как ли пък ще се уплаши от мен. Веднага ще звънне на моето ръководство, и какво да кажа тогава? Че съм изпълнявал молба, като Дон Кихот, на дамата на сърцето си?

— Какъв си пъзльо — огорчи се Надежда. — Колкото по-нагоре се издигаш, толкова повече те е страх от всичко. Е, добре де, не ходи при Алевтина. Само разбери къде е момчето. При вас нали се събира всякаква информация. Какво ти струва?

— Добре, ще се опитам — с явна неохота в гласа каза Сергей. — Как се казва момчето?

— Альоша Лисицин — отговори Надя, — така си е казало името в разпределителя.

Куманин въздъхна:

— Как каза?

Надя го погледна учудено:

— Лисицин, Альоша Лисицин. По медицински показатели на около пет и половина години. Коса светлоруса, очи като метличини, сини-сини. Какво ти става? Да не би вече да си чувал нещо за него?

Куманин прекара ръка по лицето си:

— Не, не. Нищо не съм чувал. Просто асоциация… Имаш ли негова снимка? В картона му?

— Картонът е изпратен във Вологда — отговори Надя, — но имам негова снимка, и с цялата група и отделно. Много го обичах и сама се снимах с него. Цветна снимка. Ние понякога каним фотографи да снимат питомците ни.

— В къщи ли е или в службата ти? — уточни Куманин.

— Кой? Снимката ли? — попита Надя. — Имам и в къщи, и в службата.

— Добре — каза Куманин. — Утре следобед ще дойда в интерната ти, ще се опитам да изясня нещата. Ти явно си дала дума да направиш всичко, за да ме изгонят от КГБ.

— Напротив — извика Надя. — Много се радвам, че сред познатите ми има офицер от КГБ. Иначе какво щях да правя?

Тя изведнъж си погледна часовника и се разбърза да се прибира. Куманин изпита изкушение да й предложи да остане, но се въздържа. Това би изглеждало като аванс за работа, която не е и започнал. Закара Надя до метрото и се върна в къщи. Неволно изплуваха в паметта му думите на генерал Климов, казани на някого по телефона, преди да изпъди Куманин от кабинета си: „Откъде да ви намеря педиатър?“ Значи в някаква точка, известна само на него самия, Климов държи по някаква причина някакво дете. За кого, ако не за дете, трябва педиатър? При това в тази „точка“ е трудно да се намери педиатър, макар че може би „точката“, където го държат, е секретна, но защо дете, при това болно, да го държат в такава „точка“?

Защо, още щом Надя назова името на момчето, той веднага си спомни за този странен телефонен разговор в кабинета на генерал Климов? Нима действително има връзка между тези събития? И за какво му е на Климов това дете? Глупости някакви! Сигурно просто е преработил.

И все пак Куманин легна да спи с твърдо решение да изясни този въпрос. Може би само за да види пак блясъка на Надините очи, както тогава, при последния им разговор в колата?

Но тук сякаш нещо го парна: „Альоша Лисицин? Старшият оперативен работник Александър Лисицин е разстрелян през февруари 1941 година. Идиотизъм! Малко ли Лисицини има в Русия?“

Неочаквано цялата тази история го развълнува.

Така и не намерил отговор на нито един от зададените въпроси, Куманин заспа дълбоко.