Игор Бунич
Синдромът на Николай II (11)

II

Беше вече към три следобед, когато Куманин пристигна при интерната. Преди да предприеме каквото и да било, искаше му се да поговори още веднъж с Надя. Още в портиерната дежурната заяви, че Надежда Николаевна я няма.

— Вече си е тръгнала? — огорчи се Куманин.

— Изобщо не е идвала — каза дежурната, — освен когато бях на обяд… — и започна да върти вътрешния телефон:

— Люба? Надя Шестакова там ли е? Търси я един другар от…

— РОНО — подсказа Куманин.

— Няма я — затвори телефона дежурната, — от сутринта не е идвала. Може да е болна, а може да е отишла в районното социално осигуряване да издейства разни работи за дечицата. Вече втори ден нямаме топла вода. И това е предучилищно учреждение! Представяте ли си?

— Представям си — съгласи се Куманин. — Може ли да се обадя оттук?

Куманин набра телефонния номер на Надя. Дълго никой не вдигаше, после се чу познатият глас на майка й.

— Добър ден, Лидия Фьодоровна, Серьожа Куманин се обажда — представи се той. — Мога ли да говоря с Надя?

— Здравей, Серьожа, — отвърна Лидия Фьодоровна. — Надя е на работа. Ще се прибере късно. Нещо да й предам?

— А отдавна ли излезе? — попита Куманин.

— Както обикновено, от сутринта. Серьожа, извинявай, готвя в момента, ще ми загори. Ще й предам, че си се обаждал — и затвори телефона.

Като разбра, че директорката си е на мястото, Куманин се качи на третия етаж, като с отвращение вдъхваше миризмата на загоряла каша и хлорна вар.

В приемната на директорката русолява дамичка пишеше на машина.

— Търся директора — каза Куманин.

— Алевтина Ивановна е на съвещание… — вдигна очи от машинката дамичката, но млъкна при вида на Куманиновото удостоверение и хукна към вратата на директорката: „Алевтина Ивановна, търси ви един другар от органите!“

Алевтина Ивановна, висока пълнееща дама на около четиридесет и пет години, седеше на бюрото си, хапваше сладкиш и си пийваше чай от голяма чашка с нарисувана на нея червена ягода във венец от зелени листенца. Втори сладкиш лежеше на чинийката. За миг директорката застина със сладкишчето в ръка, после го сложи обратно на чинийката, покри го със салфетка, сложи го заедно с чашката някъде под масичката с телефоните, избърса устни с кърпичка и попита:

— Откъде сте? От милицията ли?

Куманин, както и всеки оперативник, имаше цяла колекция различни удостоверения, включително милиционерско, но реши да не хитрува, а веднага да извади главния коз:

— От Комитета съм — и подаде на директорката удостоверението си.

Лицето на Алевтина Ивановна стана на петна:

— Шестакова вече и до Комитета е стигнала. Интересно. Заради тези непрекъснати интриги, другарю майор, човек няма кога работата да си гледа, няма кога с децата да се занимава. По цял ден трябва да пиша обяснения по разни инстанции.

— Съчувствам ви — каза Куманин, — но съгласете се, че когато посред бял ден изчезват деца, това не е нормално.

— Какво значи „посред бял ден“? — пламна директорката. — Детето беше не съвсем нормално. Имаме медицинско заключение по въпроса. За такава категория деца в предучилищна възраст съществуват специални интернати, които са препълнени, както и нашият. Ние взехме момчето временно, и щом като се освободи място във Вологда, го изпратихме там. А какво е ставало преди мен, при предишния директор, за това не съм в течение.

— Но детето по някакви причини не е пристигнало във Вологда — прекъсна я Куманин. — Не знаете ли защо?

— И не искам да знам — злобно каза Алевтина Ивановна. — Аз го изпратих, Вологда го прие. И без това имам много друга работа.

Тя помълча, после попита:

— И какво още ви е наприказвала Шестакова?

— Струва ми се — подсети я Куманин, — че е по-добре да извикате Шестакова тук, да я изслушаме и най-сетне да изясним всичко това.

Куманин каза това в надеждата да разбере от директорката къде се намира Надя, но сгреши.

Директорката отиде до вратата на кабинета си, открехна я и извика в приемната:

— Лена, извикайте при мен Надежда Николаевна Шестакова. Спешно.

Русолявата глава след много кратко време се вмъкна във вратата и каза:

— Алевтина Ивановна, Надежда Николаевна я няма в отделението.

— А къде е? — попита директорката. — Къде е излязла?

— Казват, че от сутринта я нямало — каза секретарката, — изобщо не била идвала. Там са само лелите и санитарката.

— Сигурно пак някъде тича с жалбите си — злобно проговори Алевтина Ивановна. — Ще взема да я изгоня за неявяване на работа. Може ли цял ден да зареже децата без педиатър!

— А тя нима е педиатър? — попита Куманин. — Предполагах, че е възпитателка.

— Педиатър е — неохотно потвърди директорката. — Завърши преди година медицинския без откъсване от производството. Но все едно ще я изгоня, ако продължава да се занимава с интриги. И месткомът ще ме подкрепи.

— Извинете — каза Куманин. — Аз дойдох не за да се намесвам във вашите трудови конфликти с подчинените. Искам да си изясня всичко за изчезването на детето и да сложа точка на това, без да довеждам нещата пак до прокуратурата и официално следствие. Възможно е наистина Надежда Николаевна да е прекалено впечатлителен човек, и затова може би вие ще ми отговорите на няколко въпроса.

— Слушам ви — сухо реагира Алевтина Ивановна и добави: — Само по-бързо, моля ви, в четири часа имам педагогически съвет.

— Добре — кимна с глава Куманин и погледна часовника си. — На това момченце, Альоша Лисицин ако не се лъжа, официално му са били признати психически и други отклонения. Мисля, че това се прави от медицинска комисия, която съставя специален документ за решението си?

— Разбира се — потвърди директорката, — съставя се акт по форма II и съобразно с него на детето се съставя акт, както е редът.

— Мога ли да погледна този акт? — запита Куманин.

— Заповядайте — директорката стана, доближи се до простия канцеларски шкаф между двата прозореца, извади оттам папка с надпис „Актове“ и подаде на Куманин две листчета, съединени с кламер, който придържаше малка, около четири на четири сантиметра, снимка.

— За какво има да се говори — каза Алевтина Ивановна, подавайки на Куманин актовете. — Момчето е почти на шест години, а не помни нито майка си, нито баща си, нито къде е живяло преди да го намери милицията на Ярославското шосе. Вие можете ли да смятате такова дете за нормално?

Куманин вдигна рамене, преглеждайки актовете. Под тях се мъдреше подписът на самата Алевтина Ивановна, чието фамилно име беше Петухова, на лекаря на интерната и на някаква възпитателка.

— Това са подписи на ваши сътрудници, нали? — запита Куманин, като разглеждаше снимката на Альоша Лисицин. „Къде можеше да е виждал това момче по-рано? Много познато лице.“

— Искате да ги разпитате ли? — поинтересува се директорката.

— Кого? — не разбра Куманин.

— Тези, които са подписали акта — подсказа директорката.

— Не е необходимо — отговори Куманин, — но имам още въпроси към вас.

— Моля — въздъхна Алевтина Ивановна и сви устни.

В очите й нямаше дори сянка от тревога, по-скоро недоумение на възрастен човек, когото карат да играе някаква непонятна игра.

— По какъв начин — запита Куманин, — изпратихте детето във Вологда? С кола, влак, самолет? Кой от вашите сътрудници го е съпровождал или по-точно го съпровожда, тъй като детето не е пристигнало във Вологда? И най-сетне, нали някой, който е поел от вас детето, е трябвало да остави при вас разписка или друг документ? Ако отговорите на всички тези въпроси, смятам, че лично към вас и към вашето учреждение няма да има никакви претенции.

Настъпи мълчание.

Алевтина Ивановна гледаше Куманин с непонятен интерес, на устните й заигра странна полуусмивка-полугримаса.

— Вие сериозно ли? — някак странно запита тя.

— Смятате ли, че съм дошъл тук да се шегувам? — започна да се ядосва Куманин.

— Те какво, искат да ме злепоставят ли сега? — В гласа на директорката започна да се губи увереността.

— Кои те? — не разбра Куманин. — За какво говорите?

— Не се правете, че нищо не ви е известно, — продължи Алевтина Ивановна, — Вие да не би да ме проверявате?

— Вижте какво — въздъхна Куманин. — Ако ще говорите с намеци, май ще трябва да се разходите с колата ми до Лубянка и там да напишете официално обяснение на всичко, което се е случило. И ако то не ме задоволи, ще ви издействам задържане за седемдесет и два часа за начало, тъй че да имате време да си редактирате обяснението. Вие изобщо давате ли си сметка с кого говорите? Разбирате ли сериозността на положението?

— Ама вие какво? Изобщо? — пребледня директорката. — Първо се оправете там при вас! — с истерични нотки в гласа продължи тя. — Вие на глупачка ли ме правите? Или си мислите, че на вас всичко ви минава. Едни вземат детето, друг идва пък да го търси. Какви номера! У вас си търсете детето! Щял бил задържане да ми оформи за седемдесет и два часа! Ти на своите хора оформи каквото трябва.

— Моля ви — намръщи се Куманин, — без истерии. И не се опитвайте да ме впечатлите с крясъци. Спокойно. Кой откара Альоша Лисицин? Кажете ми ясно.

— Вашите го взеха, да не би да не знаете? — директорката се опитваше да говори по-спокойно, макар че пискливите нотки още звучаха в гласа й.

— Нашите ли? Какви наши? — повтори Куманин.

— Вашите. От Комитета — злобно изстреля Алевтина Ивановна. — Дойдоха трима с милиционер. Детето било обявено за всесъюзно издирване. Родителите му нещо такова са забъркали, че и да се каже е страшно. Та затова взеха детето.

— Някакви документи показаха ли ви? — попита Куманин.

— Ами разбира се — в гласа на директорката отново започна да се появява известна увереност. — И всичките си имат същите документи като вас. И имаха нареждане от градската прокуратура. Казаха, че заради секретността трябва да се оформи превод на детето в интернат в друг град, и ми взеха подписка за неразгласяване. Защо тогава са ви пратили, да изясняват нещо ли? Проверяват ме дали всичко съм разбрала или не!

— Имената им не знаете ли? — попита Куманин.

— Не, не — бързо отвърна директорката. — Никакви имена не помня. Притесних се и не ги прочетох в документите.

— Значи какво излиза — някой е прибрал детето и следи не е оставил. Ни бележка, ни разписка? — Куманин продължаваше да върти в ръцете си снимката на Альоша.

— Нищо не оставиха — потвърди Алевтина Ивановна. — Пък и аз се стреснах: представяте ли си, цяла бригада чекисти пристигат да приберат малолетно дете, сякаш е шпионин от ЦРУ. Че и подписка за неразгласяване ми искат…

— Добре — каза Куманин, като все още се опитваше да съобрази защо лицето на Альоша Лисицин му се виждаше така познато. — Вземете лист хартия. Пишете: „До старши оперативен работник от КГБ майор Куманин С.С. От гражданката Петухова Алевтина Ивановна, директор на интернат 4, домашен адрес…“ Написахте ли? Пишете по-нататък: „обяснение“. И на нов ред: „Аз, Петухова А.И., предадох непълнолетния Лисицин Алексей на представителите на КГБ по тяхно изискване на еди-коя си дата.“ Кога беше това, спомняте ли си? Сложете датата. Подпишете се и поставете днешна дата. Това е във ваша полза. Никой повече да не ви представя претенции. Запишете си телефона ми, и ако работата има продължение, моля да ми се обадите. Снимката на момчето ще взема.

Той отвори куфарчето си и сложи в него листа с обяснението на директорката и снимката на Альоша Лисицин.

— Вие така извъртяхте работата — каза клюмналата Алевтина Ивановна, — като че ли не е трябвало да им давам детето? Така ли?

— Не съм казал такова нещо — възрази Куманин. — Вие, както и всеки съветски човек, сте длъжна да се подчинявате на нарежданията на органите. Но спецификата на вашия случай е такава, че вие сте била длъжна да зафиксирате по някакъв начин това събитие. Да речем, че пак същата Шестакова ви доведе хора от прокуратурата. Какво ще им кажете? Вашата легенда за Вологда няма да преживее и час. Къде са ви доказателствата, че не сте продали детето на някое бездетно азербайджанско семейство за пет или десет хиляди? Вие поне за последиците за себе си помислихте ли?

Директорката мълчеше и изплашено гледаше Куманин.

— Нарушаването на подписката за неразгласяване — продължи Куманин, — се явява много сериозно престъпление, предвиждащо лишаване от свобода за срок от пет години нагоре. В разговора си с мен вие имахте това право, но в разговор със служители на прокуратурата, милицията или друг правозащитен или надзорен орган вие няма да имате такова право. По този начин цялата отговорност пада върху вас. Разбирате ли ме?

— Но, другарю майор, — възрази Алевтина Ивановна, — нали ще потвърдите, ако нещо стане…

— Не съм сигурен — прекъсна я Куманин. — Вашето обяснение ми дава основание за проверка на случая. Ако момчето са го взели наистина наши сътрудници, ще мога да ви прикрия. Ако обаче сте измислили цялата тази история, за да ме объркате, ще отговаряте с цялата строгост на действащия закон…

— Кълна ви се — гласът на директорката трепна, виждаше се, че е готова да се разплаче от жалост към себе си.

— Успокойте се — каза Куманин, — и проверете дали е дошла Шестакова.

Шестакова не беше идвала.

Беше вече към пет следобед, и Куманин реши да се върне в управлението, за да разбере дали не се е появил генерал Климов, после да обядва, а след това, ако му се удаде (ако след пет Климовата „прапоршчица“ си е на работното място), да допрегледа микрофилмите. Но странният случай с Альоша Лисицин не му излизаше от ума. В приютите на страната има огромно количество деца, чиито родители са осъдени и лежат в безбройните затвори и лагери. Но той лично никога не бе чувал дете в предучилищна възраст да бъде търсено от органите, във всеки случай в следсталиново време. Напротив, всички — и КГБ, и милицията — веднага изпращаха детето, чиито родители бяха в затвора или бяха обявени за издирване, в някое детско учреждение.

Престъпници, правещи търговия с деца, едва ли биха отишли при директорката, размахвайки комитетски удостоверения. При това им е трябвало не кое да е дете, а конкретно: Альоша Лисицин. А ако това наистина са били момчета от КГБ, то той, Куманин, се бе забъркал в твърде неприятна история, тъй като, без да има пълномощия, се бе намесил в чужда операция. А пълномощия той нямаше, нито пък основания за намеса, тъй като молбата на Надежда в никакъв случай не можеше да се счита за такова основание.

Ако си признае честно, той реагира не на молбата на Надя, а на името на момчето и странния телефонен разговор в кабинета на Климов. Интуитивно почувства, че изчезването на момчето и този разговор са свързани по някакъв начин, и сега се убеди, че е прав. Детето е взето от интерната по заповед на Климов, това може да се смята за доказано. А ако е така, той е готов да твърди, че между тайнствения оперативен работник Лисицин, разстрелян през 1941 година, и Альоша Лисицин, откаран от сътрудниците на КГБ от интернат 4 през 1989 година съществува някаква връзка, може би не само роднинска, но и причинно-следствена.

И тъй, той притежава документ с подписа на гражданката Петухова А.И., потвърждаващ, че това не е фантазия. Ако се съди по това колко лесно му беше да изплаши директорката на интерната и да я принуди да напише обяснение, тя няма връзка с Климов и няма да може да му се оплаче от Куманиновия произвол, макар че и в това не може да бъде напълно сигурен. Трябва още веднъж да поговори с Надежда и да се помъчи да уточни някои подробности на тази работа. Може би Надя също не му е разказала всичко, което е знаела. Освен това, за да подсигури самия себе си, ще трябва, щом като Климов се прибере, да му доложи в една или друга форма за всичко, уж между другото, санким какви любопитни съвпадения има в живота.

 

Куманин се върна на Лубянка и отиде в архива на управлението.

Наближаваше краят на работния ден. Ако работният ден на оперативните работници се смяташе за ненормиран, то много служби, включително архивите, секретните библиотеки, магнетофонните картотеки и други подобни, по правило затваряха от шест вечерта до сутринта.

Полковникът в оставка Максимов, който работеше в оперативния архив, бе започнал работа в НКВД още по времето на Генрих Ягода. Сега беше към осемдесетгодишен, но изглеждаше бодър, пазеше в облика си суровостта на миналите времена. Имаше си и малки слабости, за които знаеше цялото управление; например много обичаше младите сътрудници да се обръщат към него по всички правила.

— Здраве желая, другарю полковник — заяви Куманин, като влезе в архива с усмивка и придаде на фигурата си някакво подобие на стойка „мирно“. — Разрешете да запитам. Майор Куманин.

— Не реви така. Свободно — миролюбиво измърмори Максимов. — Какво търсиш, Серьога? Хайде по-бързо, че отивам в медицинското отделение на физиотерапия.

— Василий Никитич — помоли Куманин, — трябва ми разшифровката на една точка отпреди войната. Тя се среща по документите като „обект 17“. Какъв е този обект и къде се е намирал?

— Сега ще видим — измърмори Максимов, приближи се до масивна каса, отвори я и измъкна огромна канцеларска книга, обкичена с восъчни печати. Старецът разтвори главната книга и заследи редовете с пръст, мърдайки устни.

В старите времена Максимов беше заместник-началник на изолатора — знаменития вътрешен затвор на Лубянка — и сигурно можеше да разкаже много интересни неща. Разправяха, че той лично бе привеждал в изпълнение присъдите на знаменити личности, от Ягода до Мейерхолд. Началникът му, генерал-майор Опанасенко, в хрушчовско време получи петнадесет години затвор и там се спомина. А Максимов се измъкна и дори след оставката го пратиха далеч от изкушенията, та да не вземе да пише мемоари, и бе оставен в управлението на техническа работа. Той можеше много неща да разкрие, но не разказваше нищо, както и другите ветерани на НКВД: от думите, особено собствените, се страхуваха като от куршуми. Много примери помнеха те, в които случайно изтърваната дума се превръщаше в куршум, който правеше кръг над главата ти като бумеранг и те улучваше в тила.

„А пък не е изключено, — помисли си Куманин, — тъкмо чичо Вася да е разстрелял Лисицин през 1941 или да е присъствал на разстрела. Да го питам или не?“ Реши да не го пита.

— Няма 17-ти обект — междувременно обяви Максимов, като затвори книгата и я прибра на място в касата. — След 15-ия идва направо 21-ви. А 17-ти го няма.

— Какво значи това? — попита Куманин озадачен. Старецът мрачно го погледна:

— Това значи, че или обекта бързо са го премахвали по някакви причини, или действа до ден-днешен. А действащите обекти са в друг списък. Не при мен. По номерация това е много стар обект. Не по-късно от втората половина на 18-та година. Най-вероятно се е намирал или в самата Москва, или в Московска област.

— А вие нищо ли не сте чували за него? — осмели се да попита Куманин.

— Каквото съм чувал, съм го забравил — усмихна се Максимов, — и теб, Серьога, те съветвам: по-малко неща запомняй от тези, които не те засягат, и по-малко се интересувай. Нашето главно правило е: научих — забравих. А ако и нищо не си научил, така е най-добре. Нареждат ти, изпълняваш, и толкоз. Е, тръгвай, трябва да сдавам помещението и да запечатвам.

Приемната на генерал Климов се оказа затворена. Куманин слезе в столовата. „Най-добре е да не демонстрирам служебно усърдие, а да се прибера вкъщи и да се опитам отново да се срещна с Надя“ — реши той.