Игор Бунич
Синдромът на Николай II (25)

I

На другия ден сутринта, когато Куманин дойде на работа, на Лубянка беше станала авария — бе се спукала тръба в личната тоалетна на генерал Климов, в стаята за почивка, която беше до кабинета му… Компютърният център, който се намираше един етаж по-долу, се оказа залят с вода и излезе от строя.

В приемната на генерала Сергей видя мократа от глава до пети прапоршчица Светлана, която се бе опитала следвайки най-добрите героични традиции да запуши пробойната с тялото си. Ако се вярва на историята, през Отечествената война по този начин са успявали да запушат пробойни от торпеда, но тук нищо не стана. Водата продължаваше да блика, като заливаше долните помещения и се разпространяваше по вехтите плочи на сградата на предреволюционното застрахователно общество „Русия“.

Вратата на кабинета на генерал Климов — като никога друг път — беше широко разтворена и сред стаята в пълна униформа с гаечен ключ в ръката стоеше комендантът на Лубянка полковник Спиридонов. Той даваше команди на двама прапоршчици, които се сражаваха в тоалетната с разбушувалата се стихия. Всичко напомняше борба за оцеляване в потъващ кораб.

Работата е там, че на Лубянка нямаше водопроводчици, но съвсем не защото ведомството беше стиснато и не желаеше да ги храни от своя бюджет. Работата беше много по-сериозна.

Още в края на шестдесетте и началото на седемдесетте години в недрата на ЦРУ бе разработен гениален план за проникване в най-секретните обекти на Съюза. Самото ЦРУ никога не би се досетило за подобно нещо, идеята явно беше подсказана от някой от многобройните предатели, ренегати и други подобни изменници на родината, които буквално бяха наводнили Щатите. Същината на операцията с условно наизменование „Гатер“, което на английски значи „водосточна тръба“, бе следната. Отдавна съществуваше практика плътните огради на всякакви секретни обекти, нямащи ни прозорци, ни врати, постоянно да висят обяви, канещи на работа (понякога спешно) водопроводчици и специалисти по канализацията. Това беше естествено: качеството на В и К системите бе абсолютно еднакво както в къщите от хрушчовско време, така и в съвършено секретните отбранителни научни институти или разузнавателни аналитични центворе, построени още по времето на другаря Сталин. Ако се вярва на документите от тайната преписка, пробив на канализационната тръба в един НИИ за лазерно оръжие е забавил изпълнението на програмата „за неопределено време“. Обикновено специалистът, бил той ракетчик, ядрен физик, бактериолог, преди приемане на работа, бива проверяван едва ли не цяла година, като изясняват имената и на случайните му познати, а специалистът по В и К понякога се приема на минутата, без особено да се интересуват от миналото му. Взетият на работа майстор-водопроводчик има право да влиза във всички помещения, където не се допускат дори членове на ЦК и министерски комисии. Те дори не подозират за съществуването на тези помещения, а водопроводчикът ги знае, защото тръбите текат и избиват навсякъде, дори в бункера на Генералния секретар. За да се избегнат аварии, водопроводчиците дават дежурства в свръхсекретните обекти даже нощем. По този начин пред тях се открива необятен простор за разузнавателно-диверсионна дейност. Та тъкмо затова в ЦРУ бе взето решение да се внедрят под формата на водопроводчици в различни обекти на Министерството на отбраната, КГБ и Академия на науките специалисти, чието задължение да е разкриване на направленията на дейността на гореспоменатите обекти. „Разкриването“ не беше трудно, тъй като В и К-майсторите по цял ден обикаляха из помещенията, където постоянно ставаха водопроводни аварии.

Неизвестно е колко далече е напреднало ЦРУ в осъществяването на този твърде хитроумен план, но всички вражески замисли бяха провалени. Вербувана от КГБ „къртица“, настанена в ръководството на ЦРУ, в чиито ръце попадна копие от плана „Гатер“, незабавно предаде тези документи в Москва, където те се появиха на бюрото на Ю.В.Андропов. Председателят на КГБ през това време се чудеше и маеше как документите попадат от канцеларията му право в редакциите на западните вестници. Като прочете плановете на противника, той бе обзет от ужас. В кабинета и приемната му постоянно течаха радиаторите на парното отопление, а симпатичният чичо Вася (майор в оставка, участник във войната) и двамата му помощници все не можеха да поправят течовете. Юрий Владимирович дори не пожали държавните пари да изпише норвежки радиатори, но те не пасваха на нашите тръби. Като разбра колко е коварен врагът, Андропов едва потисна желанието си да даде заповед за масови арести на В и К-майстори, работещи в закрити предприятия и „пощенски кутии“. Но трябваше да разбере как противникът предава получената информация, и към всички краища на страната политна секретна директива за организация на следенето на водопроводчиците, работещи в обекти от категория А-1, А-2 и А-3, и разкриване на техните връзки.

Тази акция едва не доведе органите на държавна сигурност до колапс. Заради секретността на най-мащабната в историята на органите контраразузнавателна операция в директивата не се казваше нито една излишна дума, за да не се разкрие „къртицата“. А провинциалното ръководство съвсем не можеше да проумее защо личният състав на КГБ изведнъж е решил да премине от дисидентите към родните водопроводчици. И искаха от Лубянка разяснения — да няма някаква идеологическа диверсия?

Изобщо не е ясно как щеше да свърши тая работа, ако външното разузнаване не бе събрало нови данни, неопровержимо доказващи, че на „къртицата“ са пробутали дезинформация, за да отвлекат силите на КГБ от борбата срещу антисъветистите и да го отправят на борба срещу пролетариата. Андропов реши да не вниква в тънкостите на разузнавателната игра, предложена от противника. Иди се оправяй сега, кое от двете съобщения на „къртицата“ е истинско, а кое е „менте“? „Къртицата“ работеше за пари, и поради това предаваше в Москва всичко, което й минаваше през ръцете, без да си усложнява живота с анализи. Резидентурата на КГБ в Америка, естествено, никога не беше виждала тази „къртица“, а само получаваше от нея съобщения чрез система от пощенски кутии.

Но, както и да стояха нещата, всички водопроводчици се оказаха компрометирани. С цел „окончателно решаване на въпроса“ в отделите „Кадри“ на предприятията от съответните категории пристигна инструкция, предписваща да се освободят от длъжност всички водопроводчици и да се справят с ремонтите „със собствени сили“. Обаче това указание беше толкова мъгляво, а водопроводните аварии — толкова чести, че на повечето обекти просто игнорираха заповедта.

Най-изпълнителните началници, за да избегнат гнева на Лубянка, преведоха своите В и К-та в нелегално положение, като ги маскираха като разни „механици по оборудването“ или „инструктори по противопожарна охрана“.

Но ако на периферията имаше възможност да се саботира заповедта на центъра, то в самия център, т.е. у дома, на Лубянка, Андропов въведе пълен ред. Всички водопроводчици бяха безмилостно изгонени без оглед на предишните им заслуги. След това Лубянка протече като „Титаник“ след сблъскването с айсберга, и мнозина започнаха да разбират същината на диверсията, замислена отвъд океана. По заповед на Андропов част от личния състав на комендантския батальон бе преквалифицирана във водопроводчици. За влизане в някои помещения, например в приемната на генерал Климов (да не говорим за кабинета му) се искаше специално разрешение. На войник на срочна служба беше напълно невъзможно да се издаде такова разрешение, затова в комендантския батальон постепенно се формира специално водопроводно поделение, състоящо се от старшини и прапоршчици на свръхсрочна служба. Водопроводчиците-свръхсрочници се отличаваха с изпълнителност и жертвоготовност, което и демонстрираха сега в тоалетната на генерал Климов, но страдаха от недостатъчно познаване на материалната страна и отсъствие на необходими навици за тази толкова сложна работа.

В момента, в който Куманин се появи на сцената, кабелите на компютърния център дадоха на късо, което приведе в действие автоматичния пожарогасител. В резултат беше залято помещението на канцеларията по наказателните дела, намираща се под Центъра. Работещите там жени с писък изскочиха в коридора. Настана пълен хаос. По коридорите търчаха войници с кофи. Някой реши, че е станал пожар, и започна да размотава пожарните маркучи. Офицерите от комендантския батальон псуваха цветисто, нарушавайки привичната академична тишина на Лубянка.

Докато Куманин мислеше какво да прави в създалата се аварийна обстановка, в отворената врата на приемната на генерал Климов внезапно се появи армейският генерал Крючков в компанията на генерал Гончаренко.

Генерал Гончаренко беше чекист още от ежовското поколение. На младини той толкова сръчно чупеше носовете на разпитваните с обикновени клещи, че бързо си спечели вниманието на ръководството и към момента на разстрела на Берия вече имаше чин полковник. По времето на Хрушчов не го изгониха от органите, а напротив, го произведоха генерал и го назначиха за заместник-началник на стопанско-техническото управление. Много го обичаше Андропов, който при среща постоянно повтаряше: „Ето я нашата жива история!“ С течение на времето генералът бе преведен в групата на генералните съветници на Председателя на КГБ.

За разлика от останалите „генерални съветници“, предпочитащи да дават съвети по телефона от собствените си вили, генерал Гончаренко, въпреки преклонната си възраст, всекидневно пристигаше в управлението, винаги в пълна униформа. Вярно е, че униформата му беше някак странна. Тя се състоеше от образци от униформи от трите последни десетилетия (той още носеше мундир с изправена якичка), но затова пък беше украсена с антикварни значки. Разбиращият от тези неща Андропов неведнъж бе предричал, че някой ден генерал Гончаренко ще бъде убит от колекционери. Въпреки че Андропов казваше това на шега, всички с тревога поглеждаха смелия старец, тъй като неотдавна, по поръчка на някакви колекционери, през Москва премина серия убийства на генерали в оставка и адмирали с цел грабеж на ордените и значките им. Особена известност придоби убийството на адмирал Холостяков — герой от войната и кавалер на английския орден на Банята.

Но никой нямаше намерение да убива генерал Гончаренко. И сега той съпровождаше Председателя на КГБ в качеството на съветник по въпросите на диверсионно-вредителската дейност на противника във вътрешността на органите. Крупна диверсия с извеждане от строя на няколко подразделения на централното управление беше вече налице.

Куманин, в светлосив елегантен костюм с бяла риза и модерна вратовръзка, на фона на изпоцапаните и мокри бойци от комендантската служба, напомняше първи секретар на областен комитет, пристигнал да види последствията от наводнението в поверения му район. Естествено, погледът на Крючков тутакси попадна на Куманин. Председателят на КГБ реши, че елегантният другар е изпратен от ЦК, където вече са уведомени за „катастрофата“. Тъй като погледът на Крючков, спря върху него и се закова, Куманин зае някакво подобие на стойка „мирно“ и доложи:

— Майор Куманин.

На лицето на Председателя на КГБ се мярна учудване.

— От кое подразделение? — попита той.

— Командирован на разположение на генерал Климов — доложи Куманин.

Между него и Крючков протече тъничко ручейче вода. От Климовската тоалетна се носеше комендантски бас: „Абе затегни го тоя вентил, мамицата ти!“ и гласът на прапоршчика: „Това е за топлата вода, другарю полковник. Не бива да се пипа.“

— Вредителство — промълви генерал Гончаренко, като оголи в усмивка металните си зъби.

Очите на Крючков продължаваха да се взират в Куманин.

— На Климов? — повтори председателят на КГБ. — А къде е самият Климов?

Куманин мигновено оцени цялата ситуация. Председателят на КГБ е принуден да пита редови „оперативник“ къде се е дянал един от първите му заместници, въпреки че последният може да бъде видян на телевизионния екран в свитата на Горбачов по някакви протоколни срещи на Запад; Куманин мъдро реши, че едва ли му се полага да знае повече, отколкото знае Председателят на КГБ, и затова кратко и строго по устав отвърна:

— Не мога да знам!

— Не знаете — повтори Крючков, като се обръщаше повече към себе си, отколкото към Куманин, — откъде да знаете, щом дори в канцеларията на Горбачов не знаят. И в секретариата на ЦК. Същинско безобразие! Всички началници на управления са се разбягали. Един дисертация пише, друг изобщо не се знае къде е. Няма кой да върши работа.

При това Крючков продължаваше да гледа Куманин и той за момент предположи, че онзи, като пълководец на бойното поле, назначаващ ротни командири поради намаляване на командния състав на дивизията, ще произведе него, Куманин, в чин генерал и ще го назначи за началник на управлението вместо дезертиралия Климов. Но председателят на КГБ неочаквано смени темата.

— Вие вземате ли участие в ликвидацията? — попита той.

— В ликвидацията на какво? — осмели се да попита Куманин.

— В ликвидацията на аварията — монотонно поясни Крючков.

— Съвсем не — доложи Куманин.

— Тогава идете някъде другаде — нареди Крючков, — и не пречете на хората да работят.

— Слушам! — гръмко каза Куманин и излезе в коридора.

Зад гърба си Куманин чу фъфлещия глас на съветника Гончаренко, който съветваше Крючков:

— Всъщност редно си е да го разпитате.

— Майор Куманин! — извика Крючков.

Куманин се обърна кръгом с лице към началството.

— Вие ползвали ли сте някога тоалетната на генерал Климов? — попита Председателят на КГБ.

Персоналната тоалетна в лубянската йерархия понякога значеше повече, отколкото официалните звания и правителствени награди. Самият Крючков имаше две.

— Не — искрено си призна Куманин.

Крючков кимна с одобрение:

— Разбира се, на него не му се полага — каза той, като се обърна към генерал Гончаренко, — пък и Климов никога не би допуснал. Тук работата е по-сложна.

Председателят на КГБ отново се обърна към Куманин:

— Свободен сте.

— Слушам! — отново отвърна Куманин и излетя в коридора като тапа.