Игор Бунич
Синдромът на Николай II (6)

I

В указанията, които Куманин получи същата вечер в секретариата на генерал Климов, се казваше, че „майор Куманин изпълнява особено важна правителствена задача“, затова „всички партийни и съветски органи“ са длъжни да му оказват пълно съдействие. Указанието беше отпечатано на бланка на председателя на КГБ на СССР, а към него бе приложена прословутата червена черта в удостоверението, която бе способна да отвори пред притежателя си всички врати, включително бронираните порти на правителствените бункери. Куманин се разписа за получаването им и се върна в кабинета си, за да обмисли създалото се положение преди да си тръгне. Приемайки от него делата по командването на подразделението, началникът на отдела полковник Кудрявцев присви устни, примлясна и рече:

— Ти внимавай, Сергей, аз на твое място бих се отказал. Тия, които са работили непосредствено с Климов, откровено казано, или направо са прескачали през чин, или до ден днешен се водят в командировка. Само че силно подозирам, че за тези командировки те са заминали през комина на крематориума — изгледа Куманин и добави: — Е, е, шегувам се.

Куманин запечата сейфовете си с „Романовската“ библиотека, закачи на никелираните дръжки на катинарите надписи „Да не се отваря!“ и си тръгна за вкъщи, като продължаваше да размишлява за разговора си с Климов.

„Защо за тази задача избраха именно мен?“

Това е първият въпрос, който един оперативен работник трябва да си зададе, ако има желание да се пенсионира спокойно, когато му дойде времето.

„Какъв резултат очаква ръководството?“ — това е вторият въпрос, на който е още по-трудно да се намери отговор. На командването далеч не винаги му трябваше обективната картина и оперативникът трябваше сам да се досети какво се очаква от него, като постоянно балансира при това над пропастта, тъй като ръководството понякога само не знае какъв резултат очаква. При това тези „очаквания“ можеха да се променят с течение на времето. На първия въпрос отговорът бе достатъчно логичен: той през цялата си служба на Лубянка се е занимавал с монархистите и ръководството може да е останало с впечатление, че е голям специалист по тези въпроси. А в действителност Сергей Степанович не беше вниквал задълбочено в монархическите работи, а само се бореше срещу някои конкретни прояви на този атавизъм в съветското общество. С търсенето на отговор по втория въпрос обаче работата хич не вървеше. Защо Климов да не се обърне към някакви учени, историци, краеведи и други подобни? Но като поразмисли сериозно, Куманин стигна до извода, че, първо, Климов може би вече се е обърнал към експерти и не е получил от тях нищо убедително, а второ, нима има сега сред учените специалисти по този въпрос? Смехория. През последните две години Куманин достатъчно се помота в средата им, за да разбере: никой с нищо не е наясно, предъвкват се само азбучни истини, извадени най-вече от популярните брошури, чиито текстове им пробутваха Куманин и неговите подчинени. Значи, на него е възложено да проведе първото професионално разследване: при какви обстоятелства и как е било убито царското семейство, къде са били погребани членовете му и какво е станало после с техните останки. Явно установяването на точното и доказуемо място на погребването на императорското семейство е същността на задачата, но защо това е притрябвало на началството?

От малкото, което генерал Климов каза на Сергей, бе очевидно, че тук е замесена голямата политика: „делото е под контрола на първия“. „Да не би Горбачов да е решил, след като стана и президент, в крайна сметка да се обяви за император? А царските останки да му трябват, да речем, за някаква ритуална клетва при собствената коронация:

«Кълна се в свещения прах на своите предшественици на Всеросийския трон…» или нещо подобно.

И наистина, не се ли подготвя в страната монархически преврат? При цялата абсурдност на подобно предположение, в него не се съдържа нищо невероятно. Първо, подобни прецеденти вече е имало в историята. Достатъчно е да си спомним за Борис Годунов или за по-близко събитие: император Наполеон Трети, който първо станал президент, а после взел, че се обявил за император. Вярно е, че той е бил племенник на Великия Бонапарт, което някак си го е оправдавало. А пък у нас могат да докажат за минута каквото щеш родство, още повече далечно.“

„Тогава — продължаваше да разсъждава Куманин, — ще трябва в най-добрия случай да бягам някъде в чужбина. Непременно ще се намерят добри хора, които ще си спомнят с какво съм се занимавал на Лубянка.“ Колкото и да бяха смешни подобни разсъждения, те не толкова забавляваха Куманин, колкото усилиха странния дискомфорт, който той усещаше откакто излезе от кабинета на генерал Климов.

Но за какво е нужно всичко това тъкмо сега? Климов казваше, че Шчелоков и Рябченко на времето са търсили царските останки с цел да ги продадат в чужбина, където множество емигрантски организации са готови да платят безумни средства, стига само да „спасят от поругание“ мощите на канонизираните новомъченици. Ако това ставаше, да кажем, през тридесетте години, можеше да им се пробутат каквито и да е останки. Сега такъв номер няма да мине. Експертизата веднага ще установи всяка подмяна. Разбирали ли са го Шчелоков и Рябченко? Покойният министър на вътрешните работи грабителстваше безогледно — не се посвени дори да заповяда да застрелят известната актриса Зоя Фьодорова заради някакви диамантени „джунджурии“, но умният Рябченко сигурно щеше да го насочи към правия път. Значи, те е трябвало да търсят истинското погребение, в противен случай „клиентите“ им тутакси ще ги изобличат и няма да се колебаят да вдигнат вселенски скандал. Много е вероятно Шчелоков да не е бил инициатор на цялата тази работа. Никак не е случайно, че началото на търсенията, водени от Рябченко, е съвпаднало със събарянето на Ипатиевския дом. Явно някъде е било взето решение: къщата да се събори, а останките да се предадат в чужбина. Само че защо просто така да ги предадат, щом руските общини, разсеяни по целия свят, заедно с още живите близки и далечни роднини на покойниците, са готови да платят?

Ами какво иска да прави сега с останките днешният Генерален секретар? Да получи срещу тях поредния заем за перестройката? Или, ако се вярва на многобройните интервюта на Рябченко, да ги препогребе по християнски обряд някъде недалеч от мавзолея, за да поднесе нов символ на туристите, които пристигат в Москва изключително с цел да позяпат московския Кремъл и църквата „Василий Блажени“, да влязат в Третяковката и в Болшой Театър. А така ще има още един повод да пристигнеш в Москва и да си похарчиш валутата за укрепването на мира и социализма. Както казва М.Горбачов: „Повече социализъм, повече демокрация!“

„Интересно — продължаваше да разсъждава Куманин и сам се учудваше на хода на мислите си, — за седемдесет и двете години Съветска власт фактически не е създадено нищо, което да изглежда привлекателно или поне занимателно за чуждестранните туристи, ако не се считат за занимателни набучените навсякъде паметници и бюстове на Владимир Илич. А пък всичко създадено преди революцията, включително и руският балет, предизвиква по света буден интерес. Даже нашите ракетно-космически успехи не са толкова привлекателни за западния турист, колкото някоя дървена църквица, по чудо оцеляла от огъня, с който са унищожавали «опиума за народа», или някоя икона. Може ли всичко това да се обясни само с «биологическия» антикомунизъм на чужденците или причините са много по-дълбоки?“

Куманин си спомни как още като лейтенант водеше в ролята на екскурзовод делегация от леви депутати от френския парламент из музея на В.И.Ленин. Депутатите явно скучаеха, макар че от учтивост се опитваха да скрият това и търпеливо слушаха разказа му за невероятните митарства на вожда на световния пролетариат по царските затвори и изгнания, където той бил принуден да си прави от хляб шахматни фигури, а от мляко — симпатично мастило и страшно се възмущавал, когато не получил от „бесния реакционер“, иркутския генерал-губернатор, прасенце-сукалче на държавни разноски по случай съответния православен празник. Но затова пък каква врява вдигнаха, когато излязоха на площада и зърнаха куполите на църквата „Василий Блажени“, как затрупаха Куманин с въпроси (в музея не му бяха задали ни един). Кой и кога е построил този великолепен храм, може ли да се огледа украсата му отвътре, кой му е настоятелят, кога има служба в него? Куманин малко се смути и отговаряше както знаеше, а после обяви, че в момента храмът е в реставрация и службите в него са временно отменени. Но призна пред себе си, че не знае кой е създателят на това архитектурно чудо. Вкъщи се разрови в Болшая Советская енциклопедия, но нищо не намери там. Той беше упорит човек и затова откри в библиотеката Съветската историческа енциклопедия, откъдето разбра, че храмът е бил построен през 1555–1560 години по случай присъединяването на Казанското ханство към Московската държава. Построен е от майсторите Барма и Постник, които след завършване на строителството благодарният цар Иоан Василиевич Грозни наредил да ослепят. Царят така се възхитил от шедьовъра, че се уплашил майсторите да не построят още някъде такова чудо и „взел мерки“. МГИМО, който на времето завърши Куманин, даваше на питомците си и историческо образование с университетски обем.

През ония дни Куманин може би за пръв път се замисли какво знае от историята на собствената си страна. Той можеше да посочи датите на партийните конгреси, конференции, пленуми, ковящи генералната линия на партията. Периодът на НЕП, героичните години на първите петилетки, Великата Отечествена война, великата ракетно-космическа епоха, чийто завършек трябваше да съвпадне по време с окончателната и пълна победа на комунизма в целия свят. Всичко — но това всичко само след 1917 година? Ами преди това? Четиристотин години татаро-монголско иго, създаване на Московската държава, реформите на Петър, нашествието на Наполеон, Бородино, Пушкин, декабристите, Херцен, а оттам нататък нищо друго освен борба със самодържавието, та чак до победата на Великата Октомврийска революция. Историята на Русия тънеше в мъгла, в паметта му изплуваха само фрази като от устава за караулна служба. Въстанието на Степан Разин, въстанието на Емелян Пугачов, съдът над Радишчев. Декабристите, Пушкин и Лермонтов, а след тях идеха народниците, народоволците, есерите, меншевиките и болшевиките-победители. А какво знае той, да кажем, за царуването на Алексей Михайлович, или на Екатерина II, или на Николай I? Какво знае той за човека, чийто гроб му е наредено да намери, и от когото по странен начин зависи по-нататъшната му служба?

Абсолютно нищо, макар че в неговите сейфове се пазят сигурно повече снимки на последния цар, конфискувани при провеждане на различни обиски, отколкото в някои държавни архиви, ако в тях изобщо има запазени такива снимки. Николай II още дете в ръцете на майка си, юноша с флотска униформа, снимка на императора с жената и децата му, с разни държавни дейци (в повечето случаи неизвестни нему), с посланици, с генерали, в могильовския щаб, в Царское село и накрая в Тоболск. Сергей съвсем не можеше да си спомни имаше ли някакви снимки от екатеринбургския период или не?

И тъй, той трябваше да си признае, че нищо не знае нито за личността на последния цар, нито за съдбата му.

Вярно е, че главната им задача бе компрометирането не толкова на последния Романов, колкото на монархическото движение в страната, дезинтеграцията на това движение като единно цяло, пресичането на обединителните тенденции и вътре в СССР, и с монархическите организации на Запад.

Без излишна скромност може да се каже, че той, Куманин, и неговото подразделение блестящо се справиха с възложените задачи.

Първо, успяха да докажат пълната нелегитимност на претенциите за поста на наследник на престола на главата на Руския Императорски дом в изгнание, Владимир Кирилович Романов, да не говорим за всички останали истински и лъжливи претенденти. Сред първите бяха многобройните потомци на петимата сина на великия княз Александър Михайлович. Сред вторите — самозванци, стихийни и подставени. В сътрудничество с колегите от 1-во управление (външно разузнаване) и МВнР успяха да отгледат няколко забележителни авантюристи, които се представяха за внуци на царските дъщери. „Внуците“ ги изобличаваше Интерпол, но самото им появяване внасяше допълнителен смут в монархическото движение вътре в страната, разпадащо се тъкмо в този момент, когато по логиката на събитията би трябвало усилено да се развива. Гениалната идея да се обвинят евреите за екатеринбургската трагедия, родила се в ЦК на КПСС, творчески развита в КГБ и удачно внедрена в разединените монархически групи от провокаторите, доведе до това, че тези организации бързо се превърнаха в нещо като бандитски формирования, от които с ужас се отдръпваха не само беловласите старци от първата емигрантска вълна, но и местната милиция.

Благодарение усилията на Куманин монархистите надянаха униформи, които им придаваха карикатурен и нелеп вид, макар че уж трябваше да предизвиква трепет. У обществеността видът им неизбежно предизвикваше асоциации с карнавални шутове.

За обществото „Памет“ чрез Главното политуправление на въоръжените сили Куманин намери флотски униформи стар образец и черни подводничарски кепета. В тая униформа пръв се накипри лидерът им Дмитрий Василиев, като я украси с генералски пагони и милиционерски портупей. Кителът се съчетаваше с черен брич, напъхан във високи ботуши. Веднъж Куманин лично направи преглед на новото войнство, считащо себе си за пазител на руския трон и авангард на войната срещу евреите, и остана доволен. „Нека само някой се опита да гъкне за светлата чистота на монархическите идеи!“

Украсиха униформата с всевъзможни кръстове, значки, двуглави орли и тям подобни символи, правещи я още по-нелепа и каращи всички да бягат от тези юначаги като дявол от тамян. По-незначителните групи бяха облечени в униформи, които ужким са носили офицерите от царската армия и белогвардейските съединения. Започна стихийно самопроизводство в чинове: есаули, ротмистри, корнети, поручици, щабс-капитани, щабс-ротмистри, хорунжии, стотници. На Лубянка се смееха до сълзи. Драгуните на Негово Величество, Уланите на Нейно Величество, Казаците на Негово Височество Наследника Цесаревич, Първи флотски на Нейно Величество Кралицата Елинов екипаж…

Лейб-гвардия, лейб-казаци, лейб-медици, Лейба Троцки…

Изпратиха им за помощници няколко бивши инструктори от градските и районните комитети, които в рамките на партийната дисциплина безропотно надянаха провисналите униформи на царски полковници, кръстейки се неумело пред чудотворните икони. По-уверено се чувстваха прикрепените към монархистите професионални борци с ционизма от Института по марксизъм-ленинизъм и от разните катедри по история на КПСС, научен комунизъм и марксистко-ленинска философия, в които течаха поголовни съкращения. Вчерашните професори и доценти, използвайки многогодишния си опит като преподаватели, бойко организираха митинги, клеймяха ционистите, масоните, евреите и чифутите. Така се оформи „методиката“ на популяризация на монархизма.

И над всичко това се възвисяваше свенливото, скромно и добро лице на последния руски монарх, паднал в неравната битка с ционизма, сякаш беше не Всеросийски Император, а крал на Йордания.

„В Иордан се кръщава на Тебе, Господи!“

КГБ дълго води из катакомбите Руската църква, като фактически я превърна в един от своите филиали, подобно на официалната църква. Успяха да привлекат към делото и няколко свещеника от катакомбите и от обкръжението на официалните митрополити, напомнящи, че евреите не само царя са заклали, ами и Христос са разпнали.

Родената в недрата на ЦК идея бе въплътена в живота от подразделението на Куманин, наброяващо — дори е смешно да се помисли — седемнадесет души. Понякога за съдействие им даваха временно още десетина човека от други подразделения. А пък трябваше да се работи не само в Москва, но и във всички големи градове на Съюза: Ленинград, Минск, Киев, Свердловск, Омск, Новосибирск, та чак до Владивосток. Колко енергия и творчески пориви бяха нужни, за да сведат цялата монархическа идея до обикновен антисемитизъм!

Разбира се, имаше и фалове. Веднъж викнаха Куманин на Стария площад и му показаха вестника „Пулсът на Тушино“, един от тайните учредители на който бе самият той. Вестникът бе поместил снимка на откриването на паметник на Карл Маркс в Москва със следния подпис: „Чифутът Клебер открива паметник на чифута Маркс на площада на чифута Свердлов“. Другарите на Куманин кротко го нахокаха и го предупредиха доверениците му да не се впускат в импровизации. Друг куманински вестник „Руско Възкресение“ напечата подборка материали, доказващи чифутския произход на Ленин. По телефона на Сергей обявиха мъмрене, засега без внасяне в личното дело.

Той събра редакторите и им забрани занапред, до нови разпореждания, да споменават във вестниците си вождовете на партията и пролетариата, ако ще да става дума за Роза Люксембург или Лазар Каганович. В края на разговора им нареди да преминат към битов антисемитизъм и ги заплаши да ги разтури.

После се случи по-сериозен гаф. Някой се бе изхитрил да запише на магнетофон една от лекциите му, изнесена в Академичното градче на Новосибирск, че на всичко отгоре го беше и фотографирал. Снимката се появи първо в един рускоезичен израелски вестник със заглавие „Новият Айхман — полковникът от КГБ Сергей Куманин — подготвя общественото мнение на СССР за още едно окончателно решение на еврейския въпрос“.

Куманин винаги изнасяше лекциите под чуждо име. Интересно беше кой и как го бе засякъл, макар и погрешно да го бе произвел в полковник. Възмущаваше го обаче съдържанието на самата статия, където се твърдеше, че е призовавал към масово унищожаване на еврейското население на страната като възмездие за убийството на царското семейство, макар че нищо подобно никога не беше имало. Напротив, всички ръководители на монархически организации, превърнати от Куманин в антисемитски, бяха предупредени: само да посмеят да се увлекат в бойната си стръв и да преминат известни граници — и веднага ще ги турят на място според свирепото съветско законодателство и никой няма да си мръдне пръста да ги отърве. А най-малкото споменаване на КГБ, колкото и да е недоказуемо, ще доведе само до удължаване срока на присъдата и до утежняване на режима.

Обаче няколко влиятелни европейски вестника с удоволствие препечатаха израелската клевета, а радио „Свобода“ не без ехидство цитира статията в своя обзор на пресата, като прибави и запис от лекцията на Куманин, където се говореше за изначалната склонност на евреите към ритуални убийства. На това му се викаше да настъпиш собствената си мина.

Беше му много обидно, че в сянка останаха отделите, денонощно борещи се срещу ционизма под ръководството на цял рояк генерали, а в лъча на прожектора попадна той, Куманин, който се бореше с проявите на руския шовинизъм. „Единственото малко подразделение, призвано да възпитава именно руснаците в духа на моралния кодекс на строителите на комунизма, беше въвлечено в борба с евреите и го издъниха.“ Само някой от своите хора можеше да издаде името на Куманин. Това беше ясно като ден. Куманин и сам добре знаеше как се прави това, не беше от вчера в кантората. Имената на оперативните работници са секретни, но щом потрябва, всяка чистачка ще ти назове името, като се оплаква, че не си изтриваш подметките преди да влезеш в отдела. И ще те уволнят с позор.

Тоя път полковник Кудрявцев поиска от Куманин писмено обяснение. При това псуваше на майка, но не Куманин, а „ония педерасти от ЦК, които, разбира се, теб те сложиха на топа на устата, Сергей, за да си останат те самите в сянка, а да изложат КГБ.“ Очевидно гафът беше станал някъде вътре при тях.

Две седмици по-късно последва и извикването при генерал Климов. „Излиза, че Климов фактически го е отстранил от работата му, като го е взел под личното си командване.“ Иначе казано, свалиха го от подполковнишка длъжност, а на каква го сложиха — не е ясно. Може и изобщо да са го изключили от щата (такива случаи имаше колкото си искаш), за да им е по-удобно да се разправят с него по-късно. „Прав беше баща ми, като ме съветваше да избягвам подобни работи.“

„Но от друга страна, може ли това да се смята за немилост, когато той е избран от ръководството за изпълнение на задача, намираща се под контрола на Генералния секретар. Всичко е странно, трябва да се признае, много е странно.“

 

Такива хаотични мисли и спомени спохождаха Куманин по пътя към Измайлово, при баща му. С баща си не се бе виждал кажи-речи повече от два месеца. От много заетост рядко смогваше да посети стареца.

Степан Агафонович живееше сам в двустаен апартамент. Жена му Анна Сергеевна почина, когато Сергей беше на четири години. Самият Сергей живееше в едностаен апартамент, получен по милостта на Управлението, в голяма ведомствена кооперация недалеч от спирката на метрото „Аерогара“. По-големият му брат, подполковник от граничните войски, живееше със семейството си в Душанбе.

Степан Агафонович сам бе отгледал синовете си. След смъртта на жена си се отказа да се ожени повторно, „да не живеят момчетата с мащеха“, макар че имаше не малко възможности. И макар че днес обичаше да помърмори по адрес на младежта изобщо и синовете си в частност, в душата си се гордееше с тях: партията им бе оказала специално доверие — за чекист не вземат кого да е.

Куманин-старши не обичаше всякакви там прегръдки и целувки. Стисна ръката на сина си, огледа го сурово от глава до пети и измърмори: „Да беше се обадил поне, никакъв те няма. Вече си мислех, че си станал жертва на ритуално убийство, като младенец по времето на цар Ирод.“

— По-лошо е, — засмя се Сергей, — в такава работа се заплетох, че скоро всички ционисти ще ме погнат като че ли съм Айхман.

Бащата жегна сина си с тревожен поглед:

— Какво се е случило?

— Нищо особено — махна с ръка Сергей, — ако можех да ти разкажа, щеше да се посмееш.

В дома на баща му беше чисто, но неуютно като в казарма. Но това бе обстановката, в която Сергей бе израсъл, и затова я чувстваше близка.

Старият диван, на който спеше Степан Агафонович, денем се превръщаше в кресло. Вехтият бюфет бе украсен с бронзови бюстчета на Ленин и Дзержински, и двете не купени, а подарени на Куманин-старши за разни юбилеи. Грамотата от ЦК на ВЛКСМ, обрамчена в скромна рамка, напомняше за довоенните времена, когато двадесетгодишният Степан Куманин бе изпратен като делегат от граничния отряд на конгреса на Комсомола в Москва. Над дивана, също в строга рамка — снимка на Степан Агафонович с покойната Анна Сергеевна. Степан и Анна като младоженци, с войнишки рубашки с лейтенантски ромбчета на нашивките. Лицата изразяват истинско щастие: току-що са се оженили.

Сергей разбираше, че наистина трябва да се съберат, но нямаше време да се занимава с размяна на квартири.

Влязоха в кухнята. Степан Агафонович нагости сина си с чай и гевречета.

— Искаш ли концентрирано мляко? — предложи баща му. — Във „ветеранския“ магазин даваха по две кутии на калпак. В града никъде ги няма.

— Благодаря — отказа Сергей. — В нашия бюфет се продават цели сандъци от това мляко.

— С какво се занимаваш сега? — заинтересува се Степан Агафонович. — Още ли изобличаваш евреите?

— Отстраниха ме от тази работа — призна си Сергей. — Сега, тате, преминах на работа непосредствено с ръководството. Явно в ЦК са ме забелязали. Голям човек ще ставам.

— Нещо май не ми го съобщаваш много радостно — забеляза баща му.

— Да ти кажа честно — призна си Сергей, — някъде изчезнаха всички жалони и ориентири, с които бях свикнал. Много върша, но малко разбирам. Дори на своя участък. Кажи ми, за какъв дявол на някой там горе му е притрябвала цялата тая бъркотия с гласността и перестройката? Както са викали по ваше време, къде е генералната линия на партията? Можеш ли да ми отговориш?

— Не знам — въздъхна Степан Агафонович. — При нас в лагера на ветераните също всички са объркани. Не можем да разберем какво става. Всички стоварват вината на ЦРУ и ционистите. Казват, успели са да се промъкнат в самото сърце на нашата партия, и почнали да я рушат отвътре. А за сигнал е послужила диверсията в Чернобил.

— Да — замисли се Сергей. — Кажи, тате, нямаш ли усещането, че някой отново иска да смени нашата власт с монархия?

— Какво? — не разбра баща му. — Монархия ли? Ами кой ще бъде цар?

— Е — усмихна се Сергей, — цар винаги ще се намери. Помисли си колко пъти преуспели генерали са се обявявали за императори. А у нас? За когото е гвардията, той е царят. Работата не е в личността. Този, за когото е нашата дивизия на Дзержински, го брой не само за цар, ами и за Бог. Но не за това ми е думата. Цар, крал, император — това е само персонификацията на монархическия строй на обществото. Струва ми се, че сега се набелязват измествания тъкмо в тази посока.

— Я не приказвай глупости — разсърди се Куманин-старши. — Аз може да не съм учен като теб, но и аз нещичко поразбирвам от тия работи — след войната две години учих в Политическата академия. Целият строй на монархията е основан на наследственото право и съсловните привилегии. А болшевиките от първия ден се заеха да разрушават тази система. Първо са били унищожени съсловията, а заедно с тях, естествено, и привилегиите. На всички са били предоставени равни възможности в зависимост от способностите. Нали към това винаги сме се стремили: „Всекиму според потребностите, от всекиго според способностите“.

— Я ми кажи, тате — попита Сергей, — защо не ме изпрати в музикално училище? Помниш ли като ученик колко хубаво свирех на китара. Някои даже казваха, че имам талант. А ние с брат ми станахме чекисти като теб. Не ми обяснявай, и без това е ясно — имаш си връзки, свои хора в този свят, когато трябва можеш да помогнеш, когато трябва и меко ще ни постелиш. Ето ти ги зачатъците на наследствено право и съсловни привилегии. Ако ти беше, да речем, оперен певец, и аз щях да стана артист. Ако работеше във Външното министерство, след института нямаше да се окажа в КГБ, а в някое наше консулство, например във Варна.

— Не смесвай понятията — усмихна се Степан Агафонович, — това не са съсловни привилегии, ами, казано на нормален руски, връзки. Това са различни работи.

— Но в развитието си те неизбежно довеждат до наследствено право — възрази Сергей. — Я виж Северна Корея. Там вече длъжността на генералния секретар на партията е обявена за наследствена. Значи в самата социалистическа система е заложена постепенна трансформация в монархия. За целта трябва само да се приемат няколко постановления на Политбюро, отначало секретни. А после всичко ще си тръгне автоматично. Ленин пише, че в Русия са възможни само две системи на власт: царска или съветска, което според марксистката теория за единството на противоположностите говори за възможността за плавен, бих казал, безреволюционен преход на едната система в другата.

— Преработил си се — мрачно рече баща му, — затова те избива на такива аналогии. Ама я излез навън и питай хората за монархизма. Ще те вземат на подбив, и толкоз.

— Ама какво общо има това? — възмути се Сергей. — Хората отдавна са забравили разни там термини и формулировки, но в душата си остават монархисти, макар и да се смятат за комунисти или пък за никакви да не се смятат. Тази идея е в подсъзнанието на народа.

— В подсъзнанието на нашия народ — за голямо учудване на Сергей отговори Степан Агафонович, — има само една идея: на оцеляването. И всички се възползват от това, като му натрапват ту монархизъм, ту… — старецът засече и добави, — …ту нещо по-лошо.

— Тате, какви ги говориш? — порази се Сергей. — Какво имаш предвид?

— Остави — махна с ръка баща му. — Не се знае така какво още мога да изтърся. Спомних си как преди войната присъствах при разпита на един откачен старец. Той ни уверяваше, че цар Николай II не са го разстреляли, а са го държали като таен консултант, та да помогнел със знанията си на болшевиките да построят нова империя на социалистическа основа. И той май се бил съгласил, като признал, че социализмът е светско въплъщение в живота на православните идеи.

— И какво е станало с този старец? — заинтересува се Сергей. — Какво друго разказа?

— Знаеш ли какво казала мишката, като срещнала котката? — без следа от усмивка попита на свой ред Степан Агафонович.

— Знам го тоя стар чекистки лаф — отвърна Сергей, — нищо не казала. Не успяла.

— Ами това е то — потвърди баща му. — В ония години рядко някой успяваше нещо да каже. Не обичаха да изслушват както сега… Разстреляха го този старец още същия ден. Разговорите тогава бяха кратки…

— Слушай, татко — прекъсна го Сергей, — много ми е интересно, кажи, значи преди войната са се носели слухове, че царя не са го разстреляли? Освен тоя старец, чувал ли си нещо за подобна версия?

— Какви ли не слухове се носеха — отговори Степан Агафонович, — имаше и такива като този. Че ужким бившият цар бил едва ли не съветник на самия другар Сталин, защото — старецът се разсмя, — сам другарят Сталин бил незаконен син на Александър III, така че са нещо като братя. Ленин, значи, искал да види сметката на царя, защото наредил да обесят брат му, а Сталин спасил своя брат и си го държал като приближен. Представяш ли си?

Нещо в последно време се бе променило в размислите на баща му, но какво именно, Сергей не можеше да определи.

Поредната изненада го чакаше, когато пожела на баща си лека нощ и отиде да спи в бившата си стая, където стояха два тесни кревата, неговия и на брат му. Минавайки през малкото антре, където на неголямо шкафче стоеше телефонът, Сергей чисто автоматически забеляза лежащо до него писмо, адресирано до баща му. Като погледна адреса на подателя, Сергей се учуди още повече. Писмото идеше от Ленинград, от някой си Израил Лазаревич Ариман, живеещ в люлката на три революции, на Василиевския остров, на адрес: Камска улица, 24. Той машинално, по професионален навик, отбеляза, че в адреса на подателя са посочени само улицата и номерът, но няма номер на квартирата. Куманин не предполагаше, че баща му има познати с такива звучни имена. Баща му много активно работеше в съвета на ветераните и водеше обширна кореспонденция едва ли не с целия Съюз. „С кого ли не е служил той едно време“. Държешесписъка на ветераните в голям червен тефтер с изображение на Спаската кула на Кремъл на обложката. Заспивайки, Сергей се запита с какво това писмо толкова го бе поразило — може би заради името на подателя. Впрочем, той скоро забрави за това.