Игор Бунич
Синдромът на Николай II (26)

II

Редът на Лубянка полека-лека се възстановяваше. Все още по далечните коридори дрънчаха звънци за въздушна тревога, задействани от попадналата в жиците вода. Но вече никой не им обръщаше внимание.

Като стигна до кабинета си, Куманин отново осъзна, че за пръв път му се иска да завари генерал Климов и да му доложи за ходенето си в Ростов. Макар че, ако се замисли, какво всъщност научи той при това пътуване до Ростов? Че там е починала някаква бабичка на име Романова, а Романови има в Русия почти толкова, колкото и Иванови, Петрови и Сидорови, че внукът й (или дори правнук) Альоша Лисицин е станал безпризорен и е пратен в детски дом. Интересно как ще реагира Климов, като разбере, че той знае за Альоша Лисицин. Жалко, разбира се, че бабичката не са я погребали в Ростов, на някое местно гробище. А така в ръцете му се оказа само една хартийка — обикновен смъртен акт, който абсолютно нищо не доказва. Разбира се, би трябвало да разкаже всичко на оня умник Феофил. Какво ли ще рече той, с неговите мистични дрънканици за предопределението на всичко съществуващо, за Фатимското чудо и тям подобни неща, включително и за свещения отрок, изпратен на грешната земя да ознаменува края на срока на наказанието, наложено на Русия през 1917 година? Идиотизъм някакъв! Какво ще каже, като научи, че Куманин се е ориентирал за два часа във всички тези чудеса? Дошло момче на екскурзия с откачената си и престаряла (което е почти едно и също) баба. Бабата случайно се споминала по време на екскурзията, милицията намерила момчето, не открила други роднини и го пратила, както му е ред, в интернат за деца в предучилищна възраст. Куманин и сам разбираше, че съставената от него опростена схема нищо не обяснява в тази история, а фактите са малко нагласени. Та по показанията на Нина Лазаренко момчето, с което бабичката е пристигнала в Кремъла, и Альоша Лисицин са съвършено различни деца. Същевременно покойната гражданка Романова Т. Н. в присъствието на Лазаренко е наричала въртящото се край нея момченце „Альошенка“. Нина Лазаренко може и да е сгрешила. Да речем, в полезрението й е попаднало тогава съвсем друго момче, или пък, заета с разговор с натрапчивата бабичка, която се стремяла да проникне в хранилището на държавен музей, тя изобщо не е забелязала момчето, а после по някакви, известни само на нея причини е отказала да го опознае. В полза на тази версия говори и снимката на Альоша Лисицин в паспорта на гражданката Романова Т. Н., намерена от патологоанатома Богомолов. Разбира се, сега би било естествено да прати запитване за тази старица до колегите от Томск.

Колкото повече Куманин мислеше за това, толкова по-малко доказващи му се струваха почти всички открити от него факти. Покойната старица е живяла в село Романово, където всички жители биха могли поголовно да се казват Романови. Сред тях спокойно може да се окажат и Татяни Николаевни, и Николай Александровичи, и Алексей Николаевичи, с други думи, цялото царско семейство.

При все това нишката, водеща към дебрите на Томска област, остана единствена и трябваше да се възползва от нея.

Нещичко можеше да разкаже и тайнственият гроб на полковника, служил преди войната заедно със загадъчния оперативник Лисицин на „Обект 17“, към който го насочи баба Дуся. Тя можеше и всичко да е объркала, и може би това е гробът на самия Лисицин, при това погребан под собственото си име.

Куманин стана и се отправи към централата за специални връзки, която се намираше на петия етаж на източното крило на огромната сграда. Пазеха я офицери от Девето в пълна униформа и въоръжение.

Офицерите от 9-то Главно управление на КГБ, така нареченото управление по охраната, и с униформи, и цивилни, можеха да бъдат разпознати на всякакво разстояние и в каквато и да било тълпа — такъв устойчив генотип бе изработила тази служба. Офицерите от Девето пазеха и самото КГБ и всички особено секретни обекти. На най-опитните и преминали през специална подготовка офицери доверяваха охраната на някоя високопоставена особа от областните комитети, ЦК, министерски съвет, а също натъпканите с тайни дейци на науката и труженици на промишлеността. Понякога те изобразяваха ликуваща тълпа трудещи се около Генералния секретар, члена на Политбюро или секретаря на областния комитет, когато те общуваха с „народа“. Друго офицерите от Девето и не искаха. Цялата им подготовка беше насочена натам, да сведе всичките им рефлекси към един: рефлекса на немската овчарка. Затова Куманин винаги минаваше покрай тях с известно опасение: дали пък няма да го ухапят?

Охранителят внимателно прочете препоръката, издадена от генерал Климов, измери с поглед Куманин, за да сравни снимката на удостоверението с личността. С движение на главата той даде на Куманин да разбере, че може да влезе и натисна едновременно няколко копчета на хитроумната ключалка с код, но така, че Куманин да не може да види набора цифри. Знаеха си работата момчетата! Сергей предпазливо, с напрежението на човек, очакващ, че някой ще се вкопчи отзад в пеша на сакото или за дъното на панталоните му, влезе в отворената стоманена врата. Но всичко му се размина, и Куманин се оказа в Светая светих на КГБ — централата за специални връзки.

Тъкмо специалните връзки бяха поставени, както е прието да се казва, на нивото на най-добрите световни стандарти. От това помещение, затрупано със скъпа вносна апаратура, а също и съветска, нестигнала до серийно производство, в течение на броени минути можеше да се свържеш с коя да е точка на света, да не говорим за коя да е дупка на необятния Съюз. Да се обадиш на упълномощения на КГБ на Сахалин беше много по-лесно (а и качеството на връзката беше с един порядък по-добро), отколкото да звъннеш у дома, дори да живееш в самия център на Москва. Когато Куманин попадаше при специалната връзка, винаги го обземаше някакво благоговейно чувство, сравнимо може би само с чувството на ревностен католик, когато влиза в храма на Свети Петър във Ватикана. Наистина, днес, след известните събития в кабинета на генерал Климов, погледът на Куманин тревожно пробяга по зловещата тръба, която минаваше през цялото помещение под тавана на светото място. Той обаче пропъди мрачните предчувствия и се зае с работа. Томск отговори незабавно, и само след три минути Куманин вече разговаряше с началника на градския отдел на Асино подполковник Мкртчян.

Асиновският градски отдел на КГБ водеше корените си от спецкомендатурата на НКВД, затова трябваше да има сведения за всички жители на контролирания район. Подполковникът известно време не можеше да разбере какво иска от него Куманин.

— Вие какво, подигравате ли се с мен? — крещеше той в слушалката, въпреки че връзката беше отлична. — Тук има цяло село Романови, има и села Романовско и Романовка. Там живеят кажи-речи само Романови и всичките са близки или далечни роднини. Елате тук и сам се оправяйте. Ще ви окажем възможното съдействие. Ние в градския отдел сме само шест души, а новото щатно разписание вече две години не могат да го утвърдят.

Подполковник Мкртчян явно принадлежеше към хората, които чуват единствено себе си. Такива хора са незаменими при фабрикуване на фалшиви дела (каквото смятам, това и ще пиша), но да получиш от тях полезна информация беше извънредно трудно. Куманин обаче се оказа търпелив — той вярваше в мъдростта на народната истина, че „с труд всичко се постига“. Накрая и полковник Мкртчян се предаде.

— А? — изведнъж включи той. — Бабичка ли, викаш? Дето миналата година се помина там при вас? Как я нарече? Да, точно така, Романова Татяна Николаевна. Ами че аз отлично я познавам, приятел! Какво те интересува за нея? Бабичката беше неопетнена по нашата част. Сигурен съм. Аз лично я познавах. Тя беше регистрирана в Романово, но живееше тук, в Асино. Преподаваше френски в училището, работеше в музикалната школа. Всички много я обичаха. Нямахме средства да я докараме тук да я погребем. Иначе непременно щяхме…

— Така — прекъсна го Куманин. — Тя откъде изобщо се е появила при вас? Във вашия край ли е родена?

— Не, не — отговори подполковникът, — но живее при нас много ототдавна. Тя е от административно изселените. Още преди войната. Трябва ли ти точната дата? Чакай секундичка, сега ще ти кажа.

Редът при подполковник Мкртчян явно беше железен, защото не минаха и десет минути, и той пак се появи и доложи:

— Значи, слушай. Тя е зарегистрирана от комендатурата на НКВД на 23 март 1941 година. Преди това е живяла в Московска област, някъде там при вас, точен адрес няма.

— Прекрасно — реагира Куманин, — а има ли точна дата на раждане?

— Така-а — рече Мкртчян, докато явно гледаше картона й, — точна няма. Тук пише: юни 1897 година.

— Била ли е омъжена? — продължаваше да разпитва Куманин.

— Доколкото знам, не, — отвърна подполковникът от Асино. — Самотна. Роднини в чужбина няма.

— Ами в СССР? — попита Куманин.

— И в СССР май няма — бавно каза Мкртчян, като преглеждаше картона, — във всеки случай не са отбелязани тук. През войната временно е работила в една от евакуационните болници в Томск като хирургическа медицинска сестра. Има медал „За доблестен труд през Великата Отечествена война“. Предлагана е за звание „Заслужила учителка на РСФСР“, но Москва я е отрязала през 1954 година. Образование — подполковникът просрича, — фи-ло-ло-гическо.

— И това ли е всичко? — попита Куманин. — А за родителите й има ли някакви данни? Коя е тя изобщо?

— Нищо няма — отвърна Мкртчян. — Чертички в графите. Тя нали е от бившите, тия, дето преди войната ни ги пращаха на цели камари. Ето, място на раждане: Ленинград.

— Да не би да е Петербург? — опита се да уточни Куманин.

— Може и Петербург да е — съгласи се подполковникът, — но пише „Ленинград“.

— Тя всякак е от бившите — продължи Мкртчян, — знаеше френски, английски. Освен това имаше цял куп предразсъдъци.

— Какви именно? — попита Куманин, който обичаше точността.

— Най-вече религиозни — поясни подполковникът. — Съвсем беше отровена от тоя опиум. Ние тук нали нямаме никакви църкви. Имало е няколко дървени, но тях са ги съборили още преди войната. Имаше една малка църквица в Томск, нея пък я затвориха по времето на Никита Сергеевич. Романова страдаше от това. В къщи си имаше икони. По някое време дори искаха заради това да я чупят от работа, но областният комитет се застъпи. Правиха профилактика да не зарази с този опиум децата в училище.

— А къде живееше? — продължаваше да изяснява подробностите Куманин.

— Първо беше наела половин къща в Романово — съобщи Мкртчян, а после й отпуснахме едностаен апартамент в Асино, понеже беше ветеран на труда. И още нещо. Тя не беше интернирана, а административно изселена. Схващаш ли разликата?

— Не напълно — призна Куманин.

— С две думи — поясни Мкртчян, — тя още през средата на петдесетте години имаше право да пътува до материка в отпуска. А после изобщо можеше да си замине там, откъдето са я изселили. Почти всички административници и интернирани, които доживяха, си заминаха. А тя нито веднъж не отиде дори в отпуска. Не е ли странно?

— Много е странно — потвърди Куманин.

— Тук другарите още преди мен проверяваха — засмя се подполковникът, — да не би да е служила в някоя есесовска зондеркоманда през войната. Помниш ли, имаше такова „указание“ — тези, които са разстрелвали пленници и евреи, се изпокриха в миши дупки и се страхуваха да заминат даже в отпуска, да не ги познае случайно някой. Но бабичката си беше живяла тук през цялата война.

— Любопитно — промърмори Куманин.

— Миналата година — продължи Мкртчян — тя изведнъж се разбърза занякъде и реши да пътува за материка. Ние в Асино си имаме железопътна линия, първо трябва да се иде до Томск, после вече с пътническия до вас, до Москва. Аз добре познавах Романова, тя беше учила дъщеричката ми на френски и на пиано. Питам я: „Къде сте тръгнали, Татяна Николаевна, на вашите години? Що не си стоите в къщи. Сега е такава жега, задушно е. Какво ще правите на материка?“ А тя ми вика, че се е появила някаква нейна роднина, канела я на гости. Казва, на тия години може и да не ни се случи друг път да се видим. А после каза такова нещо: „Цял живот молих Господ за едно — да ми даде да доживея до 1988 година и да стана свидетелка на знамението.“ „Какво знамение?“ — питам. „Знамението, че Господ е простил на Русия“ — ми отговаря тя. „Вие пак — викам й, — с вашите предразсъдъци. Такава умна и образована жена, пък вярвате, извинявайте, във всякакви дивотии. Знамения, предсказания, попове, икони. Чак ви се чудя — казвам. — Разбира се, заминавайте. Нямам право да ви забраня. Благодаря за всичко.“ Тя не ме разбра: „За какво ми благодарите, полковник?“ Тя кой знае защо все полковник ме наричаше. „Ами затова, че ми пообразовахте дъщеричката. Тя скоро ще кандидатства, все нещо е понаучила.“ „И на вас благодаря — казва, — че ме оставихте да доживея до тази година.“ А с какво е особена тази година, така и не разбрах. И тъй, замина тя. И видя какво стана.

— Сама ли замина? — попита Куманин. — Някой не я ли придружи?

— Изпрати я един от бившите й ученици — отвърна подполковникът, — но само до Томск, и там я качил на московския влак.

— Ясно — каза Куманин, — е, ами някакви подробности за живота й можете ли да ми съобщите? С кого се е срещала? Пишела ли си е с някого? След смъртта й намерили ли са в дома й нещо необикновено?

— Слушай — призна Мкртчян, — ние практически не сме се занимавали с нея. Не сме оглеждали къщата й. Може кварталният да я е огледал, но ние не сме. Ако имаше нещо по нашата част, разбира се, щяха да ни доложат. Сега сигурно вече е късно да се търси. Ако е имало някакви писма или да речем картички, всичко ще да е изгорено. Все пак цяла година е минала.

— Да — въздъхна Куманин, — късно се добрахме до нея. Да беше малко по-рано, можеше още да я сварим жива. Сигурно много неща щеше да разкаже…

— Извинявай — каза подполковник Мкртчян. — Аз нямам право да ти задавам въпроси. Но, честна дума, не мога да разбера: на вас пък за какво ви е притрябвала тази бабичка? Тя какво, да не е била някакъв резидент тук? Просто ми е интересно.

Подполковникът прекрасно разбираше какво могат да му сторят, ако милата бабичка, която бе учила дъщеря му на френски език и музика, е била резидент на някое чуждо разузнаване, снабдявала е това разузнаване с информация за истинското положение на нещата в далечните дърводобивни стопанства, за които Западът преди това не е имал никакво понятие. Та нали от нея се интересуваше сътрудник от Лубянка.

— Не — успокои го Куманин, — не е била никакъв резидент, не се притеснявай. Просто я засякохме във връзка с едно дело, може би чисто случайно. Тъкмо това ще изясня. А случайно да познаваш покрай нея едно момче на име Альоша Лисицин? Едно такова рижавичко.

— Не познавам такова момченце — отвърна подполковникът, — но в Томск, в областния комитет на партията, имаше един Лисицин Василий Александрович. Работеше там като втори секретар. Той я беше взел под покровителство. Вече е покойник. Но има деца и внуци някъде на материка. Май че в Рига. Подробности не знам. Ако трябва, питай в Томск.

— Отдавна ли е починал? — поинтересува се Куманин.

— Преди около десет години — уточни Мкртчян. — Той е още от старите болшевики. Отдавна е на партийна работа, едва ли не при Владимир Илич е започвал. Тая бабичка всъщност беше много странна, ту искаха да я гонят от работа, ту да я пращат в лудница, ту да я изселят още по-далеч. А той винаги я вземаше под своязащита, няколко пъти лично е ходил при нея. За нещо дълго си приказваха. След това нашите партийци я оставиха на мира.

— Добре — каза Куманин. — Ако възникнат още въпроси към теб, Мкртчян, ще ти се обадя пак. А засега те моля да провериш дали от нея са останали някакви книжа, документи, писма. Ако има, прати ги по специален куриер на Лубянка, за майор Куманин Сергей Степанович.

— Ще се постарая — обеща подполковник Мкртчян.

РАПОРТ НА МАЙОР КУМАНИН

„…Историята на човечеството познава много примери, когато по времето на дворцови преврати, политически интриги, бунтове и революции идващите на власт представители на новите династии или класи са се отървавали от своите предшественици. В по-отдалечени времена това е ставало чрез банални убийства без съд. По-късно към процеса на отстраняване на бившите владетели започват да привличат съдебните органи, които по правило се намират под контрола на новите власти. Например, ако през късното средновековие са се прилагали несъдебни убийства, особено чести в Англия през така наречената война на Розите, във Франция по време на хугенотските войни и в Италия през периода на управление на Медичите, то като се започне още от процеса на Мария Стюарт се наблюдава устойчива тенденция да се осъществява физическото унищожение на свалените от власт управници в рамките на съществувалото или съществуващото в страната наказателно право. Най-характерни и общоизвестни примери в тази област представляват: процесът срещу крал Чарлз I Стюарт през време на буржоазната революция в Англия и процесът срещу крал Луи XVI през Великата Френска Революция. Двата процеса, както е известно, завършват със смъртна присъда, обявена на свалените от трона крале. Но независимо от метода на унищожаване на бившите управници, несъдебен или съдебен, винаги, в интерес на безопасността и спокойствието на бъдещото управление, са се стремили да извършват подобни акции публично. Например френският крал Анри III Валоа е бил заклан с кинжал от религиозен фанатик, изпратен от заговорници, пред очите на цялата му охрана и голям брой придворни. Френският крал Анри IV Бурбон е бил заклан с кинжал от изпратен убиец посред бял ден в центъра на столицата пред очите на съпровождащия го конвой и многобройни граждани. Що се отнася до осъдените на смърт монарси, то изпълняването на присъдите е ставало публично на градските площади в присъствието на огромно количество хора. Подобно поведение на новите власти винаги се е диктувало не от любов към ефектните масови зрелища, а от грижа за държавната безопасност и политическата стабилност на собствения режим. Публичната екзекуция на свалените и осъдени монарси сякаш символизира края на стария и началото на новия обществен ред, тя пресича различни слухове, догадки и недомлъвки както вътре в страната, така и в чужбина.

Характерно е, че екзекуцията на членовете на царското семейство, както и на членовете на аристократични фамилии, е трябвало да се яви като главна символика на победата на световния пролетариат над буржоазно-монархическия строй. В много трудове на основателя на нашата партия и държава, преди всичко написани преди Великата Октомврийска революция, има постоянни препратки към историята на Френската революция, и в частност към гилотината като главен фактор за промяна на общественото съзнание.

След победата на Октомври, когато възниква въпросът за по-нататъшната съдба на бившия император Николай II, В.И.Ленин и всичките му съратници са безусловно убедени в необходимостта от открит съдебен процес над Николай II. В ролята на главен обвинител е трябвало да участва Л.Д.Троцки, който се е отличавал с най-ярки ораторски способности. Планирали са да водят процеса аналогично на делото срещу Луи XVI и да го завършат със смъртна присъда, а също с публичното й изпълнение. В дадения контекст терминът «публичен» не винаги трябва да се разбира като всенароден.

По ред причини след като идва на власт В. И. Ленин е принуден да се откаже от екзекуции на площадите по образеца на Френската революция, но при изпълнение на много присъди (например на Малиновски, Белецки, Мануилов, Андроников и др.) присъства така наречената работническа контролна комисия, съставена от представители на пролетариата, избрани от работническите и войнишките комитети, а също така се оформят необходимите протоколи и по възможност медицински заключения. Обаче нищо подобно не става при ликвидацията на бившия император Николай II и членовете на семейството му в Екатеринбург през лятото на 1918 година, напротив, цялата тази акция, а по-точно описанието й в запазените документи, изглежда съчинена и неправдоподобна.

След Февруарската революция, която довежда до отричане от престола и арест на Николай II, започва мощна кампания по пълната му дискредитация. Бившият монарх е обявен за лично отговорен за Ходинка, 9 януари, поражението във войната с Япония, потискането чрез наказателни акции и военно-полеви трибунали на революцията от 1905 година, организацията на еврейските погроми, Ленския разстрел, въвличането на Русия в първата империалистическа война и бездарното, престъпно ръководене на армията през тази война, завършила с Февруарската революция. В личен план бившият цар също е изобразяван като кървав деспот, пияница, морално нечистоплътен, способен на битово убийство, да не говорим за други престъпления. Тежките поражения на руската армия през годините на империалистическата война са станали възможни, според твърденията на пресата, поради, от една страна, престъпното поведение на императора, а от друга — поради пряко предателство и едва ли не шпионаж в полза на Германия.

Всичките изброени обвинения, изтъкнати и пропагандирани през периода на управление на Временното правителство (въпреки че назначената от същото това правителство Извънредна следствена комисия не намира нито едно потвърждение на посочените обвинения), са били подхванати и усилени от властта след Октомврийската революция.

Необходимо е да признаем, че изнесените срещу Николай II многобройни обвинения намират горещ отзвук в народа, понесъл небивали за това време жертви през войната, доведен до мизерия в резултат на военните реквизиции, мобилизационните доставки и останалите правителствени мероприятия, неизбежни във военно време. Армията, понесла огромни загуби и унижена от пораженията, като се започне от генералите и се свърши с милионите работници и селяни, облечени с войнишки шинели, вижда в царя причината за всички свои нещастия и приема назоваването на царя Кървав. Работниците и селяните в тила виждат в този човек причината за спадналото си жизнено равнище, разоряването и мизерия.

Немногобройната интелигенция не може да прости на Николай военните поражения, министерския кадрил и Григорий Распутин, чийто образ е бил създаден от печата още преди Февруарската революция, а значението му е било силно преувеличено.

Именно тези обвинения е трябвало да бъдат предявени към Николай II на запланувания съдебен процес. Според наличните данни се е очаквало да бъдат формулирани като обвинение и множество престъпления на царския режим, като се започне от екзекуцията на декабристите. Според организаторите на процеса Николай II трябва да носи отговорност за тях като наследник на системата на самодържавно управление в Русия.

Разбира се, дори и малка част от изброените обвинения би била достатъчна, за да бъде произнесена смъртна присъда на Николай II, както е било замислено от организаторите на несъстоялия се съдебен процес. След преместването на царя от Тоболск в Екатеринбург, където основната маса от населението се състои от заводски работници, пропагандата против личността на Николай II започва да придобива характер на истерия. На многобройни митинги работниците искат «незабавна екзекуция на коронования палач». При това настроението на тези митинги е толкова яростно (сведението е от тогавашните екатеринбургски вестници), че представителите на местната власт (Голошчокин, Белобородов и др.) са принудени по всякакъв начин, от опити за убеждаване до заплахи за прилагане на сила, да гасят бушуващите страсти, като постоянно се аргументират с предстоящия «революционен съд» над бившия цар.

Подобно поведение на властите не само не потушава «антицарската истерия», но, напротив, довежда мнозина до убеждението, че властите чисто и просто пазят царя от «справедливото възмездие на народа». Все по-гръмко започват да звучат призиви да се влезе със сила в така наречения Дом със Специално Назначение (известен като Ипатиевския дом), където се пазят бившият цар и семейството му, за да се проведе саморазправа.Червеноармейците се принуждават да разгонят със сила един от подобните митинги, протичащ в непосредствена близост до Дома със Специално Назначение. Двама души са ранени и седем — арестувани. Властите отговарят, като построяват около Дома със Специално Назначение допълнителна ограда с бодлива тел, усилват охраната и изграждат наблюдателници с картечници. По-късно се опитват да обяснят това мероприятие със съществуваща опасност от освобождаване на царя от «монархически заговорници» (от името на които Юровски съчинява бележки и чрез своя агентура ги предава на царя). По-вероятно тези мероприятия по засилването на охраната изглеждат като опит да се предпазят царят и семейството му от възможна саморазправа на тълпата. Подобна изолация на Дома със Специално Назначение от външния свят още повече убеждава работническите комитети, че властите искат да спасят «Николай Кървави» от заслуженото възмездие и само чакат удобен момент, за да го измъкнат от Екатеринбург на по-безопасно място. Комитетът на железопътните работници официално предупреждава властите, че няма да допусне да направят това.

Осъществената през този период неочаквана смяна практически на цялата охрана на Дома със Специално Назначение, когато комендантът Авдеев е заменен с Юровски, засилва напрежението. Новата охрана, състояща се главно от чужденци, е изпратена от Москва след пътуването дотам на Филип Голошчокин, който се е съвещавал с В.И.Ленин и Я.М.Свердлов.

За съжаление е трудно да се определи какви са били конкретните основания за убедеността на работническите комитети, че царят ще бъде спасен от заслуженото възмездие и че се канят да го изведат от града, но властите вече не могат да не се съобразяват с този фактор. Сред работниците се води достатъчно широка разяснителна работа за «неизбежността на възмездието», но същевременно работническите митинги покрай Дома със Специално Назначение биват безжалостно разгонвани или арестувани.

При тези условия неочакваното обявяване на властите, че през нощта на 16 срещу 17 юли 1918 година царят, цялото му семейство и всички хора от свитата му са били разстреляни, изглежда странно дори в наши дни, а тогава в Екатеринбург е било посрещнато с откровено недоверие. Знаейки настроенията в града, властите, което би било съвсем в духа на времето, след като са получили заповед от Москва или пък самостоятелно са решили въпроса за необходимостта царското семейство да бъде унищожено, е трябвало да предупредят за предстоящата екзекуция работническите комитети, да им предложат да излъчат «работническа контролна комисия», която да присъства на въпросната акция. Дори ако по някакви неразбираеми причини властите считат за невъзможно присъствието на дадената комисия на самия разстрел, то е трябвало веднага след изпълнението на присъдата да представят на комисията (а може би и на всички желаещи) труповете на жертвите, за да избегнат по-нататъшни обвинения по свой адрес, разпространяване на слухове и за намаляване на общото напрежение в града, още повече, че към него се приближават вражеските войски той се првръща в прифронтови град.

Обаче нищо подобно не е било направено. Нещо повече — за обяснение на случилото се е изтъкната не дотам правдоподобна версия за разтваряне на труповете в солна (според други версии в сярна) киселина, разрязване и изгаряне на останките, разчленяването им с брадва и т.п. с последвало погребване на всичко останало на някакво тайно място. За доказателство на извършеното е представен само документ — искане от другаря Белобородов за получаване от едно от промишлените предприятия на града на бъчва със сярна киселина. Експертите криминалисти смятат обаче, че за разтваряне на 11 трупа е необходима не бъчва, а като минимум влакова цистерна с киселина. Тази версия е разказана на работническите комитети, които искат да им предадат труповете на разстреляните, и, естествено, не предизвиква никакво доверие. В Екатеринбург са убедени, че царят и съпровождащите го лица са изведени от прифронтовия град. Тъкмо обстоятелството, че към Екатеринбург приближават войските на противника, попречва на работниците самостоятелно да изяснят тази така груба и откровена измама от страна на властите.

Последните не могат нищо да отговорят на най-прости въпроси, а именно: защо е било необходимо самата екзекуция да бъде извършена в такава секретна обстановка, щом на следващия ден за нея е било съобщено всенародно? Защо е било нужно толкова спешно да се унищожават труповете на екзекутираните, щом самият факт на укриването им довежда до усложнения между властите и главната им социална база — революционните работници? Как са успели толкова бързо да унищожат всичките 11 трупа?

На въпроса как са успели да унищожат 11 трупа с помощта на средствата, декларирани от властите, Войков и Голошчокин отговарят: «Може за някого и да е невъзможно, но ние, представете си, успяхме.»

На молбата да представят остатъците от труповете, следва отговорът: «Нищо не е останало, другари. Абсолютно нищо. Няма какво да ви показваме, защото от тях не остана НИЩО.»

Всичко изглежда твърде неубедително даже за слабограмотните работници. Мнозина от тях са се върнали от фронтовете на световната война и са могли да се убедят, че никакъв взрив или пожар не е в състояние да унищожи човека така, че от него да не остане «абсолютно нищо».

След като в града влизат частите на бялата армия и на разбунтувалия се чехословашки корпус, е назначена следствена комисия за разследване на трагедията в Дома на Ипатиев през нощта на 16 срещу 17 юли 1918 година. За ръководител на следствието е назначен следователят по особено важни дела на Екатеринбургския окръжен съд Намьоткин.

Намьоткин, който е изключително опитен следовател, веднага след повърхностен оглед на мястото на произшествието, заявява, че в Ипатиевския дом е имало имитация на екзекуция и че нито един от членовете на царското семейство не е бил разстрелян там. Тъй като мнението на Намьоткин не се споделя от останалите членове на комисията, в частност от председателя на комисията полковник Шереховски и от председателя на Екатеринбургския окръжен съд Кутузов, Намьоткин подава оставка, но остава с твърдото си убеждение. Своята гледна точка той официално потвърждава в Томск, където дава няколко интервюта на тази тема на чуждестранни, главно американски кореспонденти. Намьоткин заявява, че разполага с доказателства, че царското семейство не е било убито през нощта на 16 срещу 17 юли, и се кани да обнародва тези доказателства в скоро време. Обаче седмица след това заявление Намьоткин е убит, а къщата, в която има стая под наем, е изгорена, което довежда до гибелта на целия следователски архив.

След напускането на Намьоткин следствената група е възглавена от следователя Сергеев, който стига до съвършено същите изводи като Намьоткин. Сергеев също е отстранен от ръководството на следствието и скоро загива при не напълно изяснени обстоятелства. Третият следовател, който възглавява комисията по разследването на гибелта на царското семейство, е Соколов, назначен вече от режима на адмирал Колчак.

По причини по-скоро от политически характер адмирал Колчак и възглавилият следствената комисия генерал Дитерихс инструктират следователя Соколов да съсредоточи вниманието си върху факта на убийството на царското семейство и да води следствието именно в тази насока, т.е. да има за отправна точка факта на убийството като сигурно извършено.

В течение на краткото време, което има на разположение, следователят Соколов извършва гигантска по обем работа, като проявява блестящите си способности на съдебен криминалист от старата руска школа. Подробностите за извършеното могат да бъдат намерени в написаната по-късно от него книга «Убийството на царското семейство». Обаче въпреки всичките си усилия Соколов не успява да открие нито един труп.

В днешно време стана известно, че следователят Соколов, който е знаел за изводите на предшествениците си и сам е не по-малко опитен следовател, е водил две паралелни следствия: едно по факта на убийството на царското семейство, както му е било наредено от адмирал Колчак и генерал Дитерихс, а второ — по факта на изчезване на царското семейство от Екатеринбург, както са му диктували професионалният опит и дълг.

По-късно, като емигрира във Франция, следователят Соколов се опитва да обобщи резултатите от паралелното си разследване и да ги публикува в специален труд. Но на 23 ноември 1924 година той е открит мъртъв в дома си във френското градче Салбри. Въпреки че официалната версия гласи, че Соколов е починал от сърдечен разрив на възраст 42 години, съществува мнение, че са го убили. При това много важни, подготвени от Соколов за публикуване документи, са изчезнали.

Тези документи са били открити съвсем неотдавна в ръкописния фонд на библиотеката на Калифорнийския университет в Бъркли. Как са се оказали там, не е ясно. Първичната им обработка от американските историци показва, че следователят Соколов е успял да проследи и документира факта на евакуацията на царското семейство от Екатеринбург в Перм, а оттам в Казан.

Всичко гореизложено, а също и редица други факти, с които не искам да претрупвам рапорта си, ме доведоха до следните изводи, положени в основата на следващите ми действия:

1. Според всички юридически закони, последният руски император Николай Александрович Романов, неговата съпруга Александра Фьодоровна Романова, децата им — Олга, Татяна, Мария, Анастасия и Алексей Николаевич Романови — не могат да се смятат за убити, тъй като за факта на убийството няма никакви доказателства, освен заявлението на лицата, които уж са извършили убийството, което в нито една страна на света, включително в СССР, не представлява доказателство. Трупове не са открити, съдебно-медицинска експертиза не е проведена, независими свидетели на даденото престъпление няма. В съответствие с Наказателното право царят и семейството му могат да се смятат само за БЕЗСЛЕДНО ИЗЧЕЗНАЛИ.

2. Изхождайки от горното, предложих следствена хипотеза, че членовете на царското семейство не са били убити в Екатеринбург и поради това не са могли да бъдат погребани там. В търсенето си изключих Свердловск и Свердовска област от сферата на оперативно-следствените мероприятия…“