Игор Бунич
Синдромът на Николай II (28)

Глава 9

И двамата като че ли бяха еднакво учудени.

Явно Климов преди не беше видял Куманин във военна униформа, тъй като генералът затвори лежащата пред него папка и се облегна назад в креслото, за да го огледа с изумление.

Самият Куманин, както впрочем всички на Лубянка, също никога не беше виждал Климов с униформа. Освен това той мислеше, че Климов е генерал-майор и доста се учуди, като забеляза пагоните му на генерал-лейтенант.

Всичко това стана причина за продължилата известно време пауза, която Климов прекъсна:

— Бива си те! Да не си тръгнал на война?

Паузата даде възможност на Куманин да оцени повече или по-малко ситуацията, а след това реши да печели време:

— Здраве желая, другарю генерал!

— Какво тършуваш по Симферополското шосе? — Климов все едно не чу поздрава на подчинения си. — С какво трябваше да се занимаваш в мое отсъствие?

Куманин обърна внимание, че лентичките от ордени на мундира на генерал Климов бяха по-малко, отколкото на маршалите Брежнев и Жуков, но напълно достатъчно, за да създадат впечатление, че през две световни войни генералът е командвал някоя ударна армия.

— Глух ли си? — попита генералът. — Аз май ви попитах, майор Куманин, с какво се занимавате, като се носите по шосетата с непозволена скорост?

— Изпълнявам заповедта ви, другарю генерал — скромно отговори Куманин.

— Заповедта ми ли? — престорено се учуди Климов. — Давал ли съм ти заповед да предизвикваш пътно-транспортни произшествия или да понижаваш бойната готовност на червенознаменни дивизии?

— Съвсем не — рапортува Куманин. — Вие другарю генерал, ми дадохте заповед, да намеря мястото на погребване на последния император Николай II.

— А, така значи?! — оживи се Климов. — И какво? Императорът според вас е заровен на пътния банкет край Симферополското шосе, някъде между Москва и Серпухов? Може би в лехите на оня психически ненормален психиатър, как беше…

— Пименов — почтително подсказа Куманин. — Ако ми разрешите да доложа…

— Докладвай — разреши генералът, като с целия си вид демонстрираше крайно недоволство от подчинения си, на когото е било доверено изпълнението на особено важна държавна задача.

Куманин отвори куфарчето си и постави пред Климов месинговата табелка, увита в носната му кърпичка. Табелката беше покрита с патина от времето, но грубо издяланият текст се четеше без особени усилия.

Климов потресено гледаше този текст, като ту вдигаше очи към Куманин, ту пак ги спускаше към табелката и беззвучно шаваше устни. Накрая извади от чекмеджето огромна лупа и започна да изучава надписа.

— Да-а! — проговори той, като остави лупата на масата. — Интересна работа! Къде я намери?

— На територията на дивизията на генерал Петрунин — доложи Куманин. — Затова и си сложих униформата.

Климов погледна Куманин така, сякаш го виждаше за пръв път в живота си. Така героите от рисуваните филми гледат любимите си кучета, когато те изведнъж им проговорят с човешки глас.

— Седни — след поредната пауза каза Климов и отново се зае да разглежда табелката под лупа, сякаш подозираше, че Куманин сам я е направил, за да се отчете за изпълнението на задачата.

— А не може ли да има някакво съвпадение? — попита Климов, като зададе въпроса по-скоро на себе си, отколкото на Куманин.

— Изключено — отговори Куманин. — Всичко си пасва.

— Изключено ли? — повтори Климов. — Нищо не може да се изключва. Преди войната в системата са работили такива тарикати, които душа са давали бъдните поколения да ги сметнат за глупаци. Кой е погребан там край него?

— Някакви монаси отшелници — доложи Куманин. — Последното погребение е от края на 1918 година.

— Как стигна до това гробище? — попита генералът.

— Тук в близките села е пълно с вдовици, чиито мъже едно време са охранявали бариерата на пътя към тази къща — отвърна Куманин. — Тези вдовици, въпреки преклонната си възраст, помнят много повече, отколкото си представяте. Те помнят дори старши майор Лисицин.

— Интересно — проговори Климов с известно недоумение. — Опитвах се да намеря това гробище, но в дивизията ми казаха, че отдавна, едва ли не веднага след войната, е било унищожено. А ти как успя да се промъкнеш там?

— Сметнаха ме за някой друг — усмихна се Куманин, — май за инспектор по екология. Там са отровили огромна площ с ракетно гориво. Тъкмо в центъра на тази територия се намира гробището и е доста прилично запазено. Ще ви кажа дори нещо повече — на гроба на полковник Романов, който и да е бил той, намерих червени карамфили. Съвършено поразително! Край него — картина на бъдещ апокалипсис, а тук… Там даже е забранено влизането без противогази.

— И на теб ли ти дадоха противогаз? — заинтересува се Климов.

— Искаха да ми дадат, но аз се отказах.

— Не е трябвало — поклати глава генералът. — Парите от разлагащото се ракетно гориво провокират халюцинации. Привидяло ти се е. Карамфилите червени ли бяха?

— Червени — потвърди Куманин.

— Едни виждат карамфили, други макове. Не е от ракетното гориво. Нещо много по-лошо е. На твое място бих влязъл в болница за изследване — кой знае защо с усмивка каза Климов.

— Карамфили бяха, червени карамфили — настояваше Куманин.

— Ако е така — Климов изтри от лицето си усмивката, — то изобщо излиза дявол знае какво. Иска ми се да мисля, че само карамфилите са ти се привидели.

— Не само карамфили ми се привидяха, другарю генерал — отвърна Куманин. — Много неща ми се привидяха, докато ви нямаше.

— Например? — генерал Климов продължаваше да гледа подчинения си с неотслабващ интерес.

Куманин отново отвори куфарчето си и извади прозрачна папка, в която беше смъртният акт на старицата, пристигнала от затънтено място в Сибир на екскурзия в ростовския Кремъл.

— Виж ти! — учуди се Климов. — Където да погледнеш, все Романови излизат. Да вземем изобщо да изпоарестуваме всички Романови в Съюза и да ги съберем в специален лагер, а за комендант да назначим майор Куманин, за да накара всички да си признаят какво отношение имат към царското семейство.

— Така е — съгласи се Куманин, — но вие пропускате една малка подробност.Не обърнахте внимание на датата на смъртта на тази гражданка.

— Защо да не съм обърнал — възрази Климов. — Ето я датата — 28 юли 1988 година. И какво от това?

— Тъкмо на тази дата — подсети го Куманин, — милицията на град Ростов е намерила на автобусната спирка момченце на име Альоша Лисицин.

Климов трепна като от неочакван удар. Той дори се сви в креслото, макар че може би на Куманин само му се привидя това, както му се бяха привидели карамфилите на гроба на полковник Романов.

— Шестакова… — прошепна генералът. — Твърде късно научих, че сте съученици с нея, а по-късно сте били любовници. Мислех, че си прекратил отношенията си с тази дисидентка…

Куманин мълчеше. Когато началството си признава собствените грешки, по-добре е да си траеш и с целия си вид да показваш, че скърбиш не по-малко от самото началство.

— Разбира се — продължи Климов, — за момченцето знае и оня откачен от Нефьодово?

— Само в общи линии — излъга Куманин, защото изведнъж му дожаля за Феофил. — Разрешете да ви напомня, другарю генерал, че за това момченце знае и целият интернат, в който директор е Петухова.

— Има знание и знание — възрази Климов. — Едно е да си чувал, друго е да знаеш. А най-лошо е, когато знаеш прекалено много. Или предполагаш, че много знаеш и почваш да пишеш разни дисертации. Има неща, които изобщо никой няма право да знае, дори ние с теб. Ако не бях в командировка, никога нямаше да допусна да стигнеш до Нефьодово. Разбираш ли ме?

— В Нефьодово не търсех гроба на царя, а Надя Шестакова — опита се да се оправдае Климов.

— Би могъл и да се сетиш, че е при нас. Освен нея никой не може поне малко да се справя с това момче — недоволно измърмори Климов. — И не се ври там, където не ти е работа. Ти вече научи в интерната, че Альоша сме го взели ние. Така че не е било необходимо да продължаваш да се интересуваш от този въпрос. Заминеш за два дни, пък после иди се оправяй с белите на подчинените си!

Но това, че Климов мъмреше Сергей, говореше по-скоро за объркаността на генерала, отколкото за силен гняв. Ако отначало с реплики от рода на „Здраве желая, другарю генерал“ Куманин се опитваше да печели време, то сега, като се караше на Куманин за безотговорните му импровизации, Климов явно също хитруваше, за да си събере мислите. Затова настъпи още една пауза.

— Та казваш — наруши мълчанието Климов, — че тя е пристигнала в Ростов с Альоша Лисицин?

— Не съм казвал такова нещо, — бързо отвърна Куманин, — дори твърдя обратното. Успях да изясня, че е заминала от Томск сама.

— Значи — предположи генералът, — те са се срещнали някъде по пътя към Ростов?

— Предполагам — възрази Куманин, — че всичко е станало не съвсем така. Тя е пристигнала в Ростов Велики, тъй като е знаела точната дата на появяване там на Альоша Лисицин, уверила се е в това и… — Куманин млъкна.

— И… — повтори Климов, — и после какво?

— И е починала, както знаете, — сви рамене Куманин.

— Весела история! — проговори Климов. — А откъде е знаела точната дата на появяване на момчето?

— Казват — не съвсем уверено каза Куманин, — че тази дата е била точно предсказана.

— От кого? — запита Климов.

— И аз бих искал да разбера — честно си призна Куманин.

— Как мислиш — попита Климов, — това момченце, Альоша Лисицин, има ли някакво отношение към коменданта на „Обект 17“ Александър Лисицин?

— И към Василий Александрович Лисицин, секретар на Томския областен комитет на партията — добави Куманин, — който е „опекунствал над“ Татяна Николаевна в село Асино, Томска област. Всичко е много странно, ако си спомним, че човекът, известен на обекта като Лисицин, всъщност е носил съвсем друго име. Лисицин е оперативен псевдоним.

— А ти откъде знаеш? — изуми се Климов.

— Той е вписан във ветеранската ни картотека сред работниците, подлежащи на реабилитация. Там е посочено, че „Лисицин“ не е истинското му име — доложи Куманин.

— Гледай ти — разсърди се Климов. — Ама че бъркотия е в нашата система! Това, което се смята за свръхсекретно в едно подразделение, може да се намери с открит достъп в друго. Ти от „историците“ ли научи това?

— Тъй вярно — потвърди Куманин, — при Никитин.

— А истинското име беше ли посочено? — заинтересува се генералът.

— Не — успокои го Куманин, — имаше само червена звездичка. Никитин ми обясни, че този знак се поставя на псевдонимите.

— Четеш ли английски? — неочаквано превключи Климов.

— Да, малко — с донякъде виновно изражение отговори Куманин. Началството не обичаше прекалено грамотните.

Климов тежко стана от креслото и отиде в полутъмния ъгъл на кабинета, където изглежда имаше вграден в стената сейф, и се върна с малка канцеларска папка с връзки. Генералът извади от нея пожълтял лист хартия и го подаде на Куманин:

— Прочети това.

С избеляло от времето мастило на листа пишеше на английски:

 

„My Dear Fox, I need not tell you how I feel indebted for all that you have done toward consummating my escape. I feel that you will do all you can to maintain my State Secret.

Believe me sincerely.

Nicholas, 14.08.1919.“

 

— Всичко ли разбра? — попита Климов.

— Не — бавно отговори Куманин, — засега нищо не разбирам. Фокс. Лисицин Фокс ли е?

— Там е работата — каза Климов, — че така и не може напълно да се разбере едно и също лице ли е или не е. В ЧК и ГПУ са работили такива „мъдреци“, че са объркали и самите себе си, и Ленин и Сталин. В НКВД вече са работили по-обикновени момчета, може да се каже, само специалисти по трошене на кокали. Те са разстреляли почти всички предишни без изключение. От една страна можем да ги поздравим за това. В края на краищата, каква е тая тайна служба, в действията на която никой не може да се ориентира. Да вземем знаменитата операция „Тръст“. Никой, включително и Артузов, не разбира с какво всъщност се занимават. Филтрират емиграцията или подготвят държавен преврат в СССР? Но след Ежов цялата система, от НКВД до КГБ включително, става неприятно праволинейна. Вече всеки секретар на районен комитет може да пресметне действията й. Това също е недопустимо — Климов въздъхна.

— Отначало и аз смятах, че Фокс и Лисицин са едно и също лице. После разбрах, че не са. Фокс се е измъкнал, а Лисицин са го разстреляли. Разбира се, в този факт няма нищо особено. Може да са включили Лисицин в списъците на подлежащи на разстрел единствено за да дадат възможност на Фокс спокойно да се скрие в сянка. За случая се е грижил лично другарят Сталин. А той не е бил кой да е. Имам предвид, разбира се, предвоенния Сталин. Войната го е окастрила и е превърнала гения в тъп войник, нещо средно между Хинденбург и Троцки.

Никога досега Климов не беше говорил с него като с равен и Куманин слушаше със зяпнали уста.

— А този Фокс — попита той, като кой знае защо понижи глас, — какъв е? Немец, евреин?

Климов се засмя:

— Ти дори не можеш да си представиш, Сергей, каква смесица е там. Немски евреин с корени във Витебск, натурализиран в САЩ, но въпреки това запазил немско гражданство. Този документ, който ти сега прочете, е намерен в Америка. Струва ми се, че чекистът, който е придружавал Николай II до Екатеринбург, е носил името Фокс, а впоследствие се е прикрил под псевдонима Лисицин. Колкото и чудно да звучи, Фокс се е върнал в САЩ. Сега вече е покойник, но синът му е жив и няма понятие за подвизите на баща си, а цял е потънал в бизнеса си. Но и Лисицин е оставил деца — син и дъщеря. Синът му е починал, а дъщерята е жива, живее в Рига. Внукът на същия Лисицин, Алексей Лисицин, отишъл доброволец в Афганистан и изчезнал безследно. С други думи, независимо дали това е бил един и същи човек, който в Щатите е въдил Фоксовци, а в Русия Лисицини, или са били двама шмекери, към нашето момченце те изглежда нямат никакво отношение.

Климов помълча и продължи:

— Американците отдавна са разсекретили всички документи, свързани с дейността на Фокс. В тях се твърди, че предците му още в средата на миналия век са се установили в Далечния Запад. Ако някой е имал късмета да преживее няколко световни катастрофи, никак не е трудно да си заличи следите. Но да се мине обратно по тези следи, за да си представиш реалната картина на случилото се тогава, е практически невъзможно. Колкото и да прецизираш подробностите, това винаги ще бъде не повече от поредната версия с една или друга степен на вероятност. Разбираш ли ме, Куманин?

— Да, разбира се — побърза да се съгласи Куманин, кийто искаше да чуе продължението.

— Представи си — разсъждаваше генералът, — че бе успял да свариш онази бабичка от Сибир жива. Да речем, че тя потвърди, че е втората, ако не се лъжа, дъщеря на царя. После какво? Ще трябва да се протоколират тези думи, както се казва, „по думите на потърпевшата“. Не може да се открият никакви доказателства. Който иска да повярва, ще повярва, който не иска, няма да повярва. На това се крепи цялата история на човечеството. Като поглежда към миналото, всеки вижда в него това, което иска.

— Но съществуват документи — нерешително възрази Куманин, — които е прието да се смятат за неопровержими…

— Документи ли? — засмя се Климов. — Като че ли сам не знаеш как се фабрикуват. Опитай след петдесет години по запазени документи да възкресиш тази атмосфера на щастие, равенство и братство на народите, която е царила в нашата страна през последните седемдесет години. Да видим какво ще се получи. Впрочем, няма да успея да видя, освен от оня свят.

Куманин вече започваше да се плаши от тази откровеност на генерал Климов. Той си спомни бродещите по Лубянка слухове, как са изчезвали сътрудници, командировани при генерала. Сега те се намират в една от „секретните точки“, на никого през ум няма да му мине да търси тука Куманин — той нямаше право да влиза тук, и поради това просто не можеше да се окаже тук. Сергей си представи как следовател ще работи „по безследното изчезване на старши оперативен работник майор Куманин“. Ще трябва да повтори целия му път от дома му по Симферополското шосе, включително и военното поделение, да посети къщата на Феофил и Клавдия Ивановна, да ги арестува по подозрение за убийство. Може би тъкмо така е било замислено?

— Какво ти е? — забеляза състоянието му Климов. — Уморен ли си? Искаш ли коняк?

— Благодаря — проговори Куманин. — Аз сигурно наистина съм се надишал с нещо на гробището, тресе ме, другарю генерал…

— Още повече — забеляза Климов, — трябва да си пийнеш, ще ти олекне.

Генералът извади отнякъде тумбеста бутилка с черно-златист етикет и наля две малки чашки кафява течност.

— Живи и здрави! — каза той и пи без да се чукне. Куманин пи, без да каже нищо.

Скоро му олекна и внезапно изпълзелият от дъното на душата страх се прибра обратно в тъмната си бездна.

— Значи — осмели се да попита Куманин, — Фокс и Лисицин или просто Фокс-Лисицин са откарали царя от Екатеринбург именно в тази нощ, която е влязла в историята като нощта на убийството на царското семейство?

— Мен ли питаш? — учуди се Климов. — Нали ти води следствието? Бих искал да изслушам твоя рапорт, а не собствените си разсъждения.

— Рапортът ми е почти написан — доложи Куманин. — Както сте наредили, ще ви го представя в понеделник сутринта.

ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РАПОРТА НА МАЙОР КУМАНИН

Вечерта на 16 юли 1918 година в Екатеринбург пристига от Москва отряд, възглавяван от бивш капитан на немската армия, чието име не ни се удаде да установим. Обаче отрядът е на подчинение на упълномощения от Извънредната Комисия Александър Лисицин, изпратен в Екатеринбург заедно с немския отряд. По искане на немската страна царят е трябвало да бъде докаран в Москва за среща с представители на немското правителство, за да потвърди официално членовете на Бресткия договор.

Всичко останало ми изглежда импровизация (макар и не много удачна) на Юровски, Голошчокин, Белобородов от една страна, и на Лисицин и немския капитан от друга. Цел на горепосочената „импровизация“ е било обявяване за разстрела на царя, семейството и свитата му след заминаването им от Екатеринбург с отряда на Лисицин. Царят е трябвало да научи за тази акция от вестниците, и, според замисъла на немците, да стане по-податлив при преговорите. В случай на несъгласие немците са заплашвали царя да го предадат обратно на Съветското правителство, което вече е обявило за разстрела му. Самото Съветско правителство е било поставено в политическо, икономическо и военно отношение, в такова положение че не е било в състояние да влияе върху поведението на немците…

— В понеделник няма да идвам на Лубянка — продължи Климов, — рапорта ще предадеш на Света. Само че в него да няма нито гък, че си открил гроба. Нито звук. Ясно ли е?

— Но нима няма да правим ексхумация? — попита Куманин, който явно се ободри след заповедта да предаде рапорта си в понеделник сутринта на прапоршчицата Света. Значи днес няма да го убият.

— Ексхумация? — повтори Климов. — Няма. И изобщо на никого ни гък! За това, че си намерил гроба, браво на теб, похвално е. Честно да ти кажа, знаех много неща от онова, което днес ми доложи, но не подозирах къде се намира гробът. Предполагах, че е някъде недалеч оттук, но точното място така и не можах да определя, а пък за медната плочка изобщо не можех и да помисля. Човек се учи докато е жив! Сега нека да помислим: можели ли са да сложат тази табелка без личното разрешение на другаря Сталин? Нищо чудно и да са можели. През декември 1940 година на Сталин вече не му е било до това, а след войната вече никой от обслужващите не е останал жив. Покрай новите проблеми просто са забравили тази история. Онзи микрофилм, който ти преглеждаше в моята приемна, е всичко, което успях да намеря. Може и да има още нещо, но не успях да се добера — малко ли друга работа имам. Така че браво, майор Куманин.

— Но вие казвахте, — като се изчерви от похвалата на началството, забеляза Куманин, — че това дело е под контрола на самия Генерален секретар. Той е наредил да се открият останките на Николай II. Сега аз, тоест ние ги открихме. Защо не искате да доведете тази работа до края — да се ексхумират останките, да се извърши пълна научно-криминоложка експертиза и открито да се обяви за всичко?

Куманин видя как на устните на генерала заигра хитра усмивка.

— Генералните секретари идват и си отиват — каза той. — Един астролог, когото са разстреляли през 1937 година, е предсказал, че ще бъдат седмина. Този е седмият, тоест последният. Последният Генерален секретар нарежда да се открият останките на последния цар. Много интересно, нали? А предпоследният Генерален секретар Константин Устинович Черненко предсказваше, че по пътя към комунизма ни чака продължителен период на развит социализъм. Той сгреши, както впрочем са грешили всички негови предшественици в глобалните си прогнози. Ленин предсказваше неизбежността на световната революция и сриването на капитализма. Периодът на развития социализъм завършва, по-точно вече е завършил, но не защото е настъпил комунизмът, а защото пътят, по който крачеше този социализъм, стигна до задънена улица. Горбачов знае това по-добре от другите, и в най-скоро време ще си има много друга работа, вместо да ни гони да довършваме операцията по търсене останките на Николай II.

ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА РАПОРТА НА МАЙОР КУМАНИН

Ако се съди по всичко, на Николай II му е стигнало мъжеството да не се поддаде на натиска от страна на немците. Той твърдо отказва да признае договора и затова е предаден в ръцете на съветското ръководство. По някакви причини ръководството решава да запази живота на царя и семейството му.

Тук се налагат няколко съвсем очевидни причини:

1. Искали са да запазят царското семейство в качеството на заложници в случай на катастрофа в гражданската война след падането на Германия.

2. Смятали са да ги използват при търсене на така наречените царски скъпоценности.

3. Искали са да проникнат с помощта на бившия цар в системата на чуждестранните банки, контролирани от короновани особи.

Може да се намерят и множество други причини, поради които е било много по-изгодно да бъде запазен царят жив, отколкото да го убият.

Нямах възможност да изясня подробностите, но някъде не по-късно от 1921 година царят и вероятно някаква част от семейството му са били настанени в реквизирано от революцията имение, получило названието „Обект 17“. Там те дълго време са се намирали под охраната на същия този чекист Лисицин чак до естествената смърт на царя през декември 1940 година.

Николай II е бил погребан в едно занемарено гробище близо до ликвидиран монашески скит, за което свидетелства надгробната табелка, намерена при огледа на местността. Останалите живи членове на царското семейство с подписка за неразгласяване, са административно изселени и насочени в отдалечени и слабонаселени райони на СССР…

— А ако говорим сериозно — продължи монолога си генералът, давайки да се разбере, че всичко казано преди това е било шега, — не искам да ексхумирам този гроб и по още една причина: ТОЗИ ЧОВЕК Е ЗАСЛУЖИЛ ПОКОЙ. Нека лежи там, където са го погребали. Можеш ли да си представиш какво ще стане по всички звена на нашата партийна и държавна йерархия, ако сега им предадем тези останки? Ще започнат безкрайни експертизи, резултатите от едната ще опровергават изводите на другата. В работата ще се включат и специалисти от чужбина, половината от останките ще изчезнат… Ще ги разграбят за сувенири, ще ги продадат за валута на безбройните им почитатели на Запад, ще ги изразходват в безкрайни следствени експерименти и тям подобни. Като знам нашите порядки — усмихна се Климов, — спокойно мога да предположа, че просто ще ги трампят за някой контейнер с видеоапаратура или парцалки, и те ще бъдат настанени като мощи в някоя православна църква в Брюксел или кой знае къде, там при тях. А Николай II, както и да се отнасяме към него, преди всичко е бил истински руски човек. Той си е отишъл в руската земя, и няма защо да измъкваме на бял свят праха му. Освен това, не забравяй, че е канонизиран, а аз лично не бих искал да си имам работа със свети мощи. А ти, Куманин?

Честно казано, на Куманин най-вече не му се искаше да противоречи на Климов, но все пак предпазливо попита:

— Но, доколкото разбрах, другарю генерал, ставаше дума за препогребването му или в Петропавловската крепост в Ленинград, или в Сергиевата лавра в Загорск. Нима е лошо, нима е по-добре да лежиш сред ракетно гориво?

— При всяко положение — отговори Климов, — още е рано да се говори за това. Има такава американска поговорка: „Никога не казвай никога.“ За тържествено препогребване на императорските останки в нашата страна още не сме готови, а да разграбят костите му за сувенири веднага ще се намерят кандидати. Може би съдбата на Николай се е разпоредила така, че ракетното гориво да стопи останките му и никой повече да не го тревожи. Той го е заслужил. Той няма нужда от разкаянието на тези, които на вълната на новата политическа конюнктура се опитват да играят с белязани карти, като залагат на костите му. И от жалене няма нужда, защото още приживе е успял да отмъсти на всички, като е направил идеята за построяване на социализма напълно безперспективна, особено в отделно взета страна.

Куманин усети че му се завива свят. Нямаше да се учуди, ако след рапорта генерал Климов беше наредил да го разстрелят и тутакси да го изгорят в най-близкия крематориум. Но това, че ще му се случи да чуе от Климов, един от висшите сановници на КГБ, речи, попадащи едновременно под няколко члена на Наказателния кодекс: седемдесети — антисъветска пропаганда и агитация и шестдесет и четвърти, алинея 2а — измяна на Родината под формата на дезинформация на висши длъжностни лица на партията и правителството, той не можеше дори да си представи. И затова, докато слушаше генерал Климов и се боеше да не пропусне дори една дума, Сергей не можеше да се отърве от чувството за нереалност, сякаш всичко ставаше не с него, а той само гледаше отстрани като по телевизията или на кино.

В един момент, когато му стана особено притеснено, дори си помисли: „Да взема да изключа това и да ходя да спя?“ И страшно се уплаши, като осъзна, че не е възможно да го изключи.

 

— Той отмъсти на всички — зловещо говореше Климов, — на всички нас, ако предпочиташ. Отмъсти и достойно легна в гроба си.

— Теб какво, да не ти е лошо? — неочаквано прекъсна откровенията си Климов. — Не те ли е срам? Млад човек, пък съвсем си се размекнал.

— Другарю генерал, — примоли се Куманин, — трудно ми е да смеля всичко това.

— Разбирам — кимна Климов. — По-рано си чел такива неща само в самиздатската литература или в обвинителните заключения. Ами не запомняй това, което ти говоря, но го имай предвид, защото в скоро време може да ти потрябва.

— Добре — с усилие се съгласи Куманин, — но как царят е могъл да отмъсти на всички, ако са го държали в най-строга изолация именно тук, където сега говорим с вас.

— Да. Вероятно е така — потвърди Климов. — Макар че не може да се каже със стопроцентова сигурност. Нали ти казвах, че през тези години са умеели да пращат по фалшива следа. Дори гробът, който ти, Куманин, си намерил, не е стопроцентов. Именно тази медна табелка силно го обезценява. Логиката на контраразузнаването това не е логиката на Аристотел. Тя изцяло е основана на стария еврейски виц: „Вие казвате, че отивате в Одеса, за да си помисля, че тогава не отивате в Одеса, но вие наистина отивате в Одеса, защо ме лъжете?“ Във всеки случай не са се запазили никакви следи от това, че тук е живяла важна особа. Останали са намеци, слухове за някакъв отбранителен институт, който бил закрит след смъртта на главния конструктор полковник Романов, Никодим Аверянович. Аз проверих: наистина е имало такъв. Роден през 1867 година, бил е полковник в царската армия, работил през първата световна война за създаването на руски бойни отровни вещества. Революцията го е заварила в Ярославл. Изчезнал през 1925 година. Не е имал семейство. И в мазето нещо се пази: останки от екстракти и други подобни неща, свидетелстващи, че тук е имало някаква лаборатория. Разбира се, всичко може да е имало и друго предназначение, но иди го разбери. Казват, че после тук станала катастрофа, или някакъв бацил излязъл от епруветката, или станало изпускане на някакво вещество. Наложило се спешно да погребат полковника на затънтено място. Останалите сами умрели, или пък ги застреляли от хуманизъм. През войната до 1945 година тук е имало школа за шифровчици. Тогава са планирали наново помещенията, направили са класни стаи, обща столова, жилищни помещения и така нататък. После тази къща си я харесал Абакумов, навярно просто за почивка. Той обичаше да ходи на риболов на тихо място. Знаел си е, че малко му остава да живее.

Климов въздъхна.

— Аз за какво ти разказвам всичко това — продължи генералът, — за да разбереш — в крайна сметка ние нищо не можем да докажем. Аз лично смятам, че Николай е бил държан именно тук, но да бъда опроверган е толкова лесно, колкото и да опровергая тези, които ще ме опровергават. В това се състои великата универсалност на историята. Кой е например Емелян Пугачов? Бил ли е донски казак, борил се за народната свобода, или полски полковник-конфедерат, докарал смутове в Русия? Има колкото си искаш доказателства и за едното, и за другото. Прочети протоколите от разпита му — излиза неграмотен мужик, а вземи походната му библиотека — няма ни една книга на руски, само на френски, латински и полски. Каквото щеш, това си мисли за него. И тук е така.

— Само едно е категоричен факт — че Николай II е бил откаран от Екатеринбург. За това преди смъртта си говори и Юровски, не иска да умира с клеймо на палач. Макар че сега вече не знам дали така е по-добре или по-зле. Когато немците са разбрали, че от царя нищо не могат да получат за потвърждаване на Бресткия договор, са го предали на нашите. Било е през 1919 година. Ленин и компанията му са смятали вече, че дните им са преброени. Помниш ли, в един труд на Владимир Илич пише: „направете еди-какво си в случай, че се сгромолясаме“.

— Другарю генерал… — жално се обади Куманин.

— Слушай ме — прекъсна го Климов. — Като го заплашват с екзекуция — нали вече са обявили за разстрела му — те искат Николай да назове местата, където са скрити съкровищата, които е прието да се наричат „царски“, макар и да не е съвсем така. Съкровищата принадлежат на Русия, и царят не иска да ги даде в ръцете на тези, които счита за обикновени разбойници. Тогава започват да го шантажират. Помниш ли, отначало излиза съобщение, че е разстрелян царят, а семейството му е евакуирано на безопасно място. После неочаквано признават, че и семейството е разстреляно. За него това значи: „Всичко си кажи, иначе ще изтрепем семейството ти.“ Но Николай е мъжествен човек, той повтаря само „Всичко е в ръцете Божии.“ И е достатъчно умен, за да разбере — нищо няма да му направят, докато не им предаде „дрънкулките“. Като се започне от 1917 година, всички просто са пощурели на тема злато и брилянти. Тогава пишеха, че в дрехите и бельото на царицата и княжните са били зашити брилянти, които именно са станали достояние на републиката. Тези дрехи — шалове, кацавейки — после са изпратени в Москва. Лисицин и Фокс, когато откарват царското семейство от Екатеринбург, естествено го преобличат, за да ги измъкнат с влак без излишен шум. Виждал съм тези дрехи — те до ден днешен се пазят в едно хранилище, наистина без всякаква анотация, без дупки от куршуми или следи от кръв. Казано накратко, нищо не излиза, докато с работата не се заема Фокс. Трудно е да се каже къде е бил отначало, тъй като до 1921 година присъствието му не се усеща, но от 21-ва година нататък ръката на Фокс се чувства много отчетливо. Той моли царското семейство: „Дайте им всичко, което искат. Скъпоценностите няма да им донесат полза, по-скоро ще ускорят гибелта им. Ценностите не трябва да лежат като мъртва тежест, те трябва да работят за благото на Русия, но Русия загина, като фактически се принесе в жертва за спасението на цивилизацията. Дайте на тези негодници всичко, за което ви изнудват. Скъпоценностите, особено камъните, не се задържат у хора с нечисти ръце, те убиват хората с мръсни ръце и мръсни души и се измъкват на свобода.“

— Наистина ли е казал това — попита Куманин, — или вие само предполагате?

— Ти не се обаждай — грубо го прекъсна Климов. — Не ти се полага всичко да знаеш. Може някой ден да ти се случи и мен да разпитваш, но това време още не е дошло. Ако внимателно си изучил кореспонденцията на Лисицин с Лубянка, сигурно си обърнал внимание, че изведнъж започва страшна суматоха по повод един пакет, който е изчезнал при преместването на царя. Лисицин обвинява Юровски, Юровски Лисицин, и двамата се оправдават със Свердлов и така нататък.

Куманин кимна, за да покаже, че помни за какво става дума.

— В писмото — продължи Климов, — което ужким Николай II е писал на Фокс — Климов отново посочи бележката на английски, която Куманин бе държал в ръцете си, — става дума за държавна тайна, която трябва да бъде запазена. Писмото е с дата от 19-та година.

— Да, да, — бързо отговори Куманин, — обърнах внимание на това, другарю генерал, и исках да разбера от вас подробностите, но след вашия разказ тази държавна тайна просто ми излезе от главата.

— А не е трябвало — Климов назидателно вдигна показалец, — защото в нея е същината. Сигурен съм, че нашите умници са търсили този пакет, понеже са предполагали, че тъкмо в него са скрити най-едрите царски брилянти. По-далеч от брилянтите въображението им не е работило, толкова са били сигурни в непогрешимостта на единствено правилното решение. Но в действителност в пакета е имало нещо по-ценно от всички брилянти на света. Царят е предал този пакет на Фокс, а той го е изпратил във Вашингтон. И така се е стигнало до най-голямото поражение, което е понесла страната ни за цялата история на съществуването й.

— А какво може да е имало там? — изумен попита Куманин. — Разбрах, че е имало документи, вероятно финансови. Какво всъщност е съдържал пакетът? Вече нищо не разбирам, другарю генерал.

— Ще се опитам да ти обясня — каза Климов, — макар че не съм сигурен, че всичко ще разбереш, най-малкото защото и аз не разбирам всичко докрай. Главното е следното — всички обществени формации, през които е минавало човечеството, неизбежно са стигали до задънена улица. Излизането от нея и преходът към нова обществена формация обикновено са съпровождани от продължителни и кървави катаклизми, отхвърлящи достигнатия прогрес далеч назад. Колкото по-бързо се е развивал един или друг обществен строй, толкова по-бързо той достига до криза, изходът от която теоретически се вижда във войни и революции. Капитализмът, който стремително се развива по света, изчерпва възможностите си към началото на XX век. Затова не е било нужно да си ясновидец, за да можеш още в началото на века да предвидиш глобални войни и кървави революции, както е направил, да речем, Владимир Илич. Русия, както е известно, по-късно от другите тръгва по пътя на капиталистическото развитие. Фактически тя го прави тогава, когато всички индустриални държави плътно се доближават до финалната фаза на развитие и в търсене на изход от ситуацията струпват тонове оръжие, за да се изскубнат от безизходицата. А Русия е била още достатъчно далече от това и затова е могла повече или по-малко трезво да оцени създалата се обстановка. По времето на Николай II руската научна мисъл достига небивали върхове, като значително изпреварва времето си. Има достатъчно примери, и ти, надявам се, ги знаеш не по-зле от мен, спомни си за Столипин, за Путилов. И така, някъде от 1907 до 1909 година руските финансисти и икономисти, сред тях Терешченко, Леонтиев, разработват план за развитие на Русия за периода след 1925 година. Смята се, че при съществуващите темпове на промишлено развитие и стремително растящ научен потенциал, Русия именно към 1925 година (плюс-минус няколко години) ще настигне по основни показатели водещите индустриални страни на Запада, т.е. ще стигне до същите проблеми, които имат и те в началото на века. И тъй, руските учени разработват свой път за заобикаляне на безизходицата. Взема се предвид всичко — дори бъдещите огромни доходи от продажбата на нефт и природен газ, макар че по онова време още газ не се добива. Предвижда се научно обосновано разпределение на тези доходи сред всички поданици на империята, което би могло значително да вдигне жизненото разнище и да изведе страната в позицията на световен лидер.

— Тези документи — продължи Климов, — са били предадени на царя за анализ и утвърждаване. Николай II заедно с такива авторитети в тази област, като Бунге, Вите и други, оценява този план, макар да смята, че ще успеят да го реализират не по-рано от средата на 30-те години. Той едва започва експериментите си с Думата и политическите свободи и вече има поводи за разочарование. Но, както вече казах, оценява разработките и дори ги взема със себе си по време на изгнанието, като се надява да запознае с тези планове ръководителите на страната, когато тя излезе от периода на политическо безумие. Обаче още в Екатеринбург разбира, че едва ли ще успее да доживее до това време, и тогава предава пакета на Фокс-Лисицин. Преди това, когато се ожесточава арестният режим, той много се страхува да не изгуби този пакет. Няколко пъти го предава на доверени лица, а след това нарежда да му го върнат обратно. Всичко става тогава, когато му прочитат съобщението за неговия „разстрел“ и го предупреждават, че присъдата ще бъде изпълнена, щом властите сметнат за необходимо. Фокс изпраща този пакет в САЩ. По какъв начин, не ми е известно. Пък и има ли значение? Е, а резултатите са ти известни.

— За какви резултати говорите, другарю генерал? — попита Куманин. — Нищо не знам…

Климов си погледна часовника.

— Нямаме много време — каза той, — заприказвахме се с теб. Какви резултати ли, питаш? Резултатите са очевидни за всички. Американците също са видели безизходицата, за която говорих, но са се надявали, че ще я разруши огънят на първата световна, а пък те самите ще минат през войната по допирателната. В края на 20-те години те оцеляват по чудо. Ех, че радост е била у нас — ленинските прогнози се сбъдват! Може би така и щеше да стане, ако приблизително по това време в ръцете на американците не беше попаднал Планът на Николай II. Да го наречем условно така, тъй като по това време, когато са разработили този план, той е бил държавен глава. Честно да си кажа, не съм убеден, че е било възможно да се осъществи в Русия. А в Америка той попада като зрънце в черноземна почва. С негова помощ американците успяват да се отправят към бъдещето. Ленин наистина е чул предсмъртния стон на капитализма, но не е знаел, че вече е създадено лекарство, което осигурява на капитализма безсмъртие. Тъкмо това лекарство е бил „Планът на Николай II“. А ние се понесохме по социалистически релси, и още в края на 70-те години нашата безизходица беше напълно ясна за ръководството, но този път никой не предлагаше изход от нея. Оставаше един изход — да бият спирачки, за да не загинат под обломките на неизбежната катастрофа. Но ударът все едно ще е силен, прекалено сме набрали скорост.

— Другарю генерал — възползва се от паузата Куманин, — а вие плана на Николай II виждали ли сте? Чели ли сте го?

— Фрагменти, преведени от английски — отвърна Климов. — Къде пазят оригинала, до ден днешен не е известно.

Климов потисна въздишката си и каза:

— Добре. Сега ме слушай внимателно. Операцията е завършена. За образцовото й изпълнение по заповед на председателя на КГБ армейски генерал Крючков на вас, майор Куманин, се повишавате в звание подполковник.

Куманин изгуби ума и дума от изненада.

— Служа на Съветския Съюз — изфъфли той и стана.

— Служи — одобри го Климов, — още повече, че ти остава съвсем малко. Защото със същата заповед подполковник Куманин минава в запас, т. е. отстранява се от органите без право да носи униформа, но със запазване на удостоверението и на някои други привилегии, с които ще ви запознае отдел Кадри.

Куманин искаше да каже нещо, но Климов го прекъсна.

— Не задавай въпроси — заповяда генералът, — всичко ще научиш, когато му дойде времето. Моят съвет е да си вземеш отпуска. Поразсей се, а после ще оформиш преминаването си към запаса. По-късно ще те потърсят и ще ти кажат какво трябва да направиш. Сега се прибирай в Москва. Това е.

Заедно с генерала Куманин мина по пустите коридори на имението към изхода във входната галерия. Измита и заредена колата му стоеше до входа, в нея седеше същият капитан „катаджия“.

— Другарю генерал — наруши мълчанието Куманин, — щом като вече съм отстранен от органите, разрешете да ви задам един въпрос.

— Задавай — разреши му Климов, — само да не е много сложен.

— Защо днес сте с униформа? — попита Куманин.

Генералът се разсмя:

— Знаех, че ти ще се издокараш с униформа и реших да направя същото, за да не се нафукаш.

После се наведе до самото ухо на Куманин и тихо добави:

— Момченцето ме изнуди. „Генерале, вика, искам да дойдете с униформа, щом наистина сте генерал. Така искам.“ Е, какво да направя? Трябваше да се преоблека — и, като забеляза неподвижния поглед на Сергей, попита: — Чуваш ли ме?

Климов отвори вратичката на колата и се обърна към седящия на волана капитан:

— Закарайте майора в Москва там, където ви каже. Едно денонощие сте свободен — Климов се обърна към Сергей и добави, като посочи с ръка въздушната колонада на галерията:

— Ех, че красота, Куманин. Все пак дядо ти е имал добър вкус.

И тръгна обратно към масивната врата.