Игор Бунич
Синдромът на Николай II (21)

I

Генерал Климов обичаше да кара кола, макар че много рядко му се случваше да го прави. Безпрекословните инструкции за цялата сановно-номенклатурна върхушка на СССР категорично забраняваха някои малки волности, например да се появиш някъде без охрана, да ползваш обществен транспорт, а още повече да ходиш пеша из града или по други места, с изключение на специалните зони около охраняваните вили и резервати. Не беше разрешено да живееш където си искаш, освен специално определени райони, и, разбира се, да караш кола. Даже Брежнев, който много обичаше да седи на волана, трябваше в крайна сметка да се подчини на тези строги изисквания.

Преди, когато Климов беше полковник, той се чувстваше много по-свободен — можеше да се появи където си иска и с когото си иска, да се носи с наслада из Москва с личната си „Волга“, да отиде с нея на вилата си, даже когато е пийнал. Генералските пагони, получени от ръцете на Юрий Андропов, веднага се превърнаха за него в нещо като железни окови. Пак добре, че след смъртта на Константин Черненко суровият партийно-номенклатурен протокол започна да се забравя, разбира се, не дотолкова, че да можеш да се почувстваш ако не напълно свободен, то поне независим и, както казваха шегаджиите, самостоятелно да ходиш до тоалетната, без да вземаш помощник или адютант, за да ти пусне водата. За щастие Климов беше все пак генерал от КГБ, а не секретар на ЦК (не беше дори и член на ЦК), и затова можеше да си позволи малки волности, като се позове на секретността на едно или друго мероприятие.

Сега, докато караше по улиците на Париж взето под наем „Пежо“, генералът изпитваше удоволствие и нарочно мина по обиколен маршрут, за да го удължи. Той беше сигурен, че не го следят, поне своите хора. „Ако пък му се закачат френската или коя да е друга западна тайна служба, нека да знаят — той си има пороци, както по-голямата част от човешкия род.“

Според западното мислене (което е по принцип напълно логично) един генерал от КГБ просто е задължен да притежава всички човешки пороци, от садизъм до содомия. Разбира се, можеха да го следят ония тъпанари от така наречената група „Зет“, която, както смята Горбачов, се занимава специално с него. Те следят най-вече близкото обкръжение на Генералния секретар, но заплатата си получават на Лубянка, въпреки че досиетата им (заради конспирацията) се пазят в деловодството на ЦК. А който плаща, той поръчва музиката. Затова целият им устрем е насочен към следене на членовете на Политбюро и неговия апарат. Но ако той, Виктор Иванович Климов, забележи, че го следят, тогава по сигнал „вакуум“ — те знаят това — всеки един от тях може да изчезне от лицето на земята. „Да предположим, че някой от групата успее да доложи на Горбачов за него — също не е проблем. Първо, Горбачов (макар и отчасти) е в течение на нещата, второ, ако научи, че Климов действително е ходил в треторазрядния хотел «Адмирал Курбе», а не си е купувал диамантените ръкавели на Луи XV в антикварния магазин на Линие, той ще дочака собствения му доклад.“

Хотелът „Адмирал Кубре“ се намираше в най-непретенциозния район на френската столица, близо до речното пристанище. В тази опърпана триетажна сграда, построена по времето на Третата република, едно време се е намирало управлението на речната полиция. След края на втората световна война го купи някой си Франсоа Гико — доста странна личност, тежнееща към марксизма и алкохолизма едновременно. По замисъла на Гико в сградата на бившата речна полиция трябваше да се създаде нещо като приют за алкохолици, с които беше препълнен районът около пристанището. Но недостигът на средства, както става винаги, не му позволи напълно да осъществи замисъла си. Вместо приют тук бе открита денонощна кръчма и нелегален публичен дом, с помощта на които Гико се опитваше някак си да свърже двата края.

След смъртта на предприемача сградата беше пусната за продажба на търг заради дълговете на собственика и купена от някакви тъмни личности, които пожелаха да останат неизвестни. Вестник „Юманите“, на който Гико бе завещал тази своя къща, подаде жалба в съда срещу анонимните купувачи, но изгуби делото, тъй като завещанието на покойника беше отдавна анулирано от кредиторите му. Оттогава тук съществуваше хотелът „Адмирал Курбе“, който се ползваше с твърде лоша слава на пристанище на алкохолици и хомосексуалисти. За заведението се носеха всякакви слухове, но полицията и префектът запазваха спокойствие по този въпрос. Очевидно общественото мнение на тази демократична държава не го беше еня за това, щом като никой не бе подавал жалби срещу новите стопани на хотела „Адмирал Курбе“. Видът на луксозните лимузини, които от време на време спираха пред хотела, не подобряваше реномето на заведението, а само го обграждаше с ореол на известна тайнственост…

В слабо осветения хол под картината, на която адмирал Курбе с далекоглед под мишницата пиеше ром от шишето на фона на мачти и подобни романтики на платноходната флота, на стола седеше портиер и четеше, за учудване на Климов, вестника „Дифенс Ревю“ на английски език. Този факт, както и късата подстрижка, а също и стърчащите уши, издаваха в портиера бивш военен с чин най-малко старши сержант. Затова Климов реши да е по военно кратък.

— Чака ме Пол Жулиен от стая 207 — каза той. — Бих искал да се кача при него.

Климов го заговори на английски, като предположи, че ако портиерът чете на английски, сигурно го знае. При това генералът говореше лошо на френски. В случай на нужда го обслужваха десетина преводачи, и собствени, и на Горбачов. Може би портиерът и да можеше да чете на английски, но говореше на него приблизително така, както Климов на френски.

— Ако вие сте господин Мартин — каза той, старателно изговаряйки думите, — то господин Жулиен ви чака.

Генералът вече бе стъпил на първото стъпало на стълбата, когато портиерът отново го заговори на някаква смес от несъществуващо англо-френско наречие, което, впрочем, се разбираше напълно.

— Един момент, господине. Посетителите са задължени да заплащат за посещението. Нашето заведение е специално, и безплатното влизане в него е разрешено само на полицията в някои определени случаи…

— Така ли? — учуди се Климов. — И колко трябва да плати посетител, който не ви е клиент?

— Дреболия, господине — въздъхна портиерът. — Само петдесет долара.

— Вие да не сте откачили? — зачуди се Климов. — Откъде да взема такива пари?

— Не знам, господине — каза бившият сержант и се изправи, — но за бедните хора има други заведения. А нашето има репутация, отричаща бедността и благотворителността. Влизащият при нас не може да бъде обременен с тези два порока…

— Предполагам — съобрази Климов, — че господин Жулиен ще внесе тези пари за мен, защото ме покани…

— Това е невъзможно — отново въздъхна портиерът, — дори ако господин Жулиен би пожелал да го стори, ние не бихме могли да приемем неговото заплащане, та той е наш клиент. Правилата са много строги и са въведени не от вчера, вярвайте ми.

— Значи — малко объркано каза генералът, — ако не платя петдесет долара, изобщо няма да ме пуснат да вляза тук?

— Страхувам се, че е точно така — направи печално изражение портиерът. — Вие явно за пръв път имате честта да посетите нашето заведение. В противен случай не бих се заел така търпеливо да ви обяснявам нашите правила.

— Кредитна карта ще свърши ли работа? — изгуби търпение Климов и бръкна в джоба си.

— Само налични — доста по-емоционално обясни портиерът, — тъй като…

Климов хвърли на плота петдесетдоларова банкнота:

— Да ти преседне дано, — каза той на руски.

— Моля? — не разбра портиерът.

— Казах — премина на английски Климов, — че правилата ви са като в хубав аристократичен клуб.

— Ние сме именно клуб — съгласи се портиерът, — с тази разлика, че не вземаме встъпителни вноски. Имаме само еднократни.

Климов реши, че толкова му стига и се качи на втория етаж. На площадката на стълбата висеше устав, написан с големи червени букви на френски и английски, предупреждаващ, че самоубийството е един от най-тежките смъртни грехове, не подлежащи на прошка.

Уставът на клуба, за който говореше портиерът, забраняваше да се заключват вратите на стаите, в което Климов се увери, като намери вратата на стая 207 отключена. Той влезе вътре.

Подът на стаята беше постлан с цветен линолеум, мокрите следи от боси крака идваха изглежда от банята. На масата, поставена насред стаята, на фона на прозорец с решетки, седеше човек с пухкава черносива хавлия, опрял брадичка на дланта на лявата си ръка. В дясната държеше бутилка, на чийто етикет беше изобразен адмирал Курбе със също такава бутилка в лявата ръка и с абордажна сабя в дясната. До него стоеше чинийка с карфиол, посипан с някаква кафява гадост. На стената висеше същият плакат, какъвто имаше и на стълбата, и предупреждаваше за смъртния грях на самоубийството.

— Хелоу — каза Климов, като окачи шапката си на пирона под плаката.

Вместо отговор наемателят на стаята вдигна шишето и отпи юнашки. Сложи бутилката на масата, но не я пусна и попита на руски:

— Коя дата сме днес?

— 21-ви юли — отвърна Климов и се огледа в търсене на още един стол. Стол нямаше, и генералът седна на крайчеца на койката, напомняща легло на монах, решил да се добере до рая чрез умъртвяване на плътта.

— 21-ви? — повтори собственикът на хавлията. — Колко бързо минава времето. Утре ми е самолетът. Добре че дойде, защото нямаше да се сетя.

И отпи отново от шишето.

— Къде е Сашински? — запита Климов.

— Умря — отвърна поклонникът на адмирал Курбе, като най-накрая пусна шишето, за да вземе чинийката с карфиол и да я помирише.

— Необходимо ли беше? — въздъхна Климов.

— Не знам — намръщи се събеседникът му, като с отвращение остави обратно чинийката. — Както казва вашият Ленин — по-добре да разстреляш сто хиляди души повече, отколкото един по-малко.

— Това го е казал не Ленин, а Химлер — поправи го Климов.

— Има ли разлика — хлъцна неизвестният. — Пардон. — Той погледна Климов със съвсем трезвени сиви очи.

— Ти ми омръзна, Климов — проговори той, — Ти ми омръзна още в Москва. Защо дойде тук, да ме проконтролираш ли? Иди да се увериш: трупът лежи в съседната стая, ако, разбира се, не са го откарали вече. Тогава го търси в Сена. Самоубийството е най-тежкият грях — пияно се разсмя мъжът.

Климов се намръщи. Той не обичаше разпуснатостта. Това, което каза човекът, регистриран при портиера като Пол Жулиен, беше може би остроумно, но не биваше да се смее, особено над покойник.

— Е добре, Жулиен — каза генералът, — нашата работа изисква голямо нервно напрежение, всеки си го снема по свой си начин. Нямам принципни възражения…

— Нещо много усукано говориш — измърмори този, когото нарекоха Жулиен, — като на партийно събрание — и повтори: „Самоубийството е грях.“

— Аз съм атеист — засмя се Климов, — и не вярвам в глупости. С подобни сентенции можеше да шашнеш покойния Андропов, лека му пръст. Аз вече два пъти съм завършвал живота си със самоубийство, след което и двата пъти ме повишаваха…

— Никой не спори — съгласи се Пол, — ти си уникален екземпляр, нещо като цъфтяща липа, пораснала в клозетната чиния.

— Там има толкова много тор — още повече се развесели Климов, — че сам се чудя защо в клозетите нищо не расте. Но слушай ме внимателно… — Климов се спря и добави, — Пол. Аз специално реших да те засека преди да заминеш за в къщи, за да те предупредя — целият ни съгласуван график отива по дяволите. Започнаха се засега не съвсем разбираеми процеси на ускорение, изглежда, че снежната топка е пусната да се търкаля по склона…

— Нищо страшно — отвърна Пол. — Ще измислите някой нов лозунг от типа на „Ускорение-90“.

— Вече всичко е измислено, — отбеляза Климов, — за десет години напред, трябва да сработи. Работата не е в нас, а в това, че се ускоряват глобалните процеси. Стената може да рухне още в края на тази година, някъде ноември-декември. И ще започне доминото.

Пол с интерес погледна Климов и му подаде шишето:

— Искаш ли да пийнеш?

Климов мълчаливо взе бутилката, извади от джоба на сакото си сгъваема чашка, наля в нея ром, изпи го и отново наля.

— Курбе е сгрешил, като е станал адмирал. Щеше да е много по-известен, ако се беше сетил да си патентова рецептата за рома. — И изпи втората чаша.

— Сред тези развалини — продължи Климов, като замези рома със зрънце кафе, извадено от друг джоб, — ще остане мощната западна групировка войски. Не те ли е страх, Пол?

— Вас трябва да ви е страх — рече Пол, като извади изпод масата ново шише, — защото това си е ваша групировка. А тъй като тя няма вече път напред, ще почне да капризничи, защото не иска да се връща назад, у дома. Тогава ще трябва да изработите механизми на въздействие, вероятно пазарни. Генералите ще приватизират цялото въоръжение, ще го продадат на черно и сигурно ще станат не толкова свирепи, както по времената на развития социализъм. Богатите хора не са агресивни. Това прекрасно са го разбирали вождовете, затова и са се мъчили да натикат всички в мизерията и да ги превърнат в замразено пушечно месо…

— Слушай — прекъсна го Климов, — искаш ли да ти издействам място на заместник на Горбачов по идеологическата част?

— Не, — завъртя глава Пол, — не искам. Слабо плащат при вас. Аз, Климов, получавам за седмица повече, отколкото ти за година, ако и да си генерал.

И той отново отпи от шишето.

— В това е и същината на Горбачовската перестройка — философски забеляза Климов, — ние за ден да получаваме повече, отколкото ти, Майк, за целия си живот.

— Много похвално, — отвърна този, когото този път Климов нарече Майк. — Когато хората си поставят високи цели, те винаги постигат успех, вярвай ми. Но в близките пет-десет години има доста да се поизпотите. Не е страшно да работиш, ако добре ти плащат за труда, нали?

— Чиста истина — потвърди Климов. Той известно време мълча, като явно за нещо разсъждаваше. Пол-Майк, сложил брадичка на двете си ръце, седеше и гледаше някъде във вечността, като баба Федосия в руските народни приказки.

— Слушай — неочаквано попита Климов, — а какво бихте казали, ако Русия стане монархия? Полуконституционна, да кажем.

— Ти днес ме довърши — отвърна Пол и с отвращение погледна чинията с карфиол. — Горбачов вече за император ли се гласи?

— Какво общо има Горбачов? — недоволно реагира Климов. — Имам и по-легитимен претендент.

Пол с известно усилие вдигна глава.

— Кой? — попита той с откровен интерес, — Да не е онзи, във Франция? Как беше? Кирил…

— Владимир Кирилович — подсказа Климов.

Пол се опита да стане, при това така разклати масата, че шишето падна на пода, но не се счупи, само малко ром се разля на линолеума.

— Какво става? — попита Климов, като вдигна бутилката и отново извади чашата си.

Пол отново тежко се отпусна на стола.

— Искам да отбележа — започна той, като недоволно гледаше как Климов си налива ром в чашата, — че тоя момък няма никакви права за престола. Още Николай II ги е отнел от баща му заради аморално поведение. Съвсем наскоро четох това в един ваш вестник. Слушайте, генерале, защо решихте, че трябва да ви черпя безплатно с такъв скъп ром?

— Успокой се — посъветва го Климов, като изпи чашата и си наля още една. — Платих на входа петдесет долара.

— Тогава извинявай — каза Пол и протегна ръка да вземе бутилката. — Та значи, ти имаш предвид някой друг?

— Да — потвърди Климов, — пряк потомък.

— Интересно — Пол дори остави шишето на масата. — Спомням си, че веднъж четох един стар отчет за това как нашият агент Фокс пристигнал в Екатеринбург и откарал някъде вашия цар…

— Нима Фокс е бил ваш агент — учуди се Климов, — а не немски?

— Немски? — повтори Пол с явно пренебрежение в гласа. — Нима немците могат нещо друго освен „марш-марш-марширен“? Единственото им разузнавателно постижение за две световни войни е било купуването на Ленин за сравнително скромна сума, пък и то в крайна сметка им е излязло през носа. Действително тогава ние имахме практика да внедряваме своята агентура на изток през Германия, така че у вас спокойно са могли да го сметнат за немец. В Русия изобщо винаги е било просто: който не е руснак, той или е немец, или е евреин, или е татарин.

— Вие през тези години, струва ми се, изобщо не сте имали разузнаване — напомни Климов, — как тогава сте могли да осъществявате такива сложни операции?

— Имали сме — възрази Пол, като сладко се протегна. — Все пак колко е хубаво да прекараш два дни на това благословено място, снемаш си напрежението от цяла година и се зареждаш морално за две години напред. А ти, Климов, как си снемаш напрежението?

— Стрелям по враните в Завидово — засмя се генералът, — с автомат „Узи“.

— И по следствените в подземията на Лубянка — допълни Жулиен.

— Преувеличаваш — направи се на скромен Климов, — и бъркаш работата с почивката.

— Вярно — усмихна се Пол, — не се сетих за това. Та за какво говорехме?

— За това — напомни му Климов, — че сте имали разузнаване още преди първата световна война.

— Да — кимна Пол. — И е било даже по-добро от сегашното, защото е оставало още съвсем небюрократизирано, ако може така да се каже. В това е нещастието на вашето и немското разузнаване, а също и, че те винаги са били прекалено милитаризирани. Това е добре във военно време, при определяне силите на противника на отсрещния бряг, но изобщо не върши работа при нашите операции, в което ти сигурно вече си успял да се увериш. От моя гледна точка разузнаването изобщо не трябва да има никаква табелка. ЦРУ, КГБ, ГРУ, Мосад — всичко това е само за политически трилъри. Истинското разузнаване, ако не може да мине без табелка, трябва да се задоволи с неутрална такава, като например „Благотворително общество на вдовиците в името на Христос Спасител“ или „Търговия на едро с консервирани плодове“. Схващате ли мисълта ми, Климов?

— Отчасти — промърмори генералът.

— Разбира се — продължи Пол, — ако в страната няма демокрация и тайната служба си хаби всичките сили в борбата със собствения народ, то са нужни и пагони, и портупеи, и свирепо-гръмогласни табелки от рода на „Смърт на шпионите!“

— Майк — жално проговори Климов, — уморих се вече от политически изследвания за глупостта на тоталитаризма, пощади ме. Не съм завършил Йейлския университет. Ти знаеш ли какво значи ЧК? Значи Извънредна Комисия за борба с контрареволюцията и саботажа, нещо като вашите Комитети за Бдителност от времето на завоюването на Далечния Запад, когато почти всеки началник е можел да осъди на незабавно обесване петдесет души наведнъж. Вие сте минали през това през XIX век, а ние го минаваме сега, малко сме поизостанали заради татарското иго. Та значи, аз съм чекист, затова недей да ми преразказваш магистърската си дисертация. Чел съм я още когато ти воюваше във Виетнам. Да се върнем на Фокс. Знаеш ли още нещо за него?

— Извинявайте, генерале — отвърна Майк-Пол, — когато говоря с вас, все ми се струва, че няма да ме разберете, ако предварително не ви изрецитирам поне увода от ученическото си съчинение на тема „Собствениците на универсални магазини — основа на бойната мощ на демокрацията“. Особено за Фокс. Ако преминем на вашата терминология, той е бил иманяр. Имал е малко магазинче някъде на Западния бряг, занимавал се е с дребни финансови операции, но винаги се е интересувал от скрити съкровища. Не златни жили някъде по Аляска и Калифорния, а именно съкровища. Започнал е, ако не се лъжа, традиционно: от търсене на съкровищата на Флинт и Морган, вече точно не помня. Дали това се е увенчало с някакъв успех, не зная. Но тук, разправят, му попаднала някаква брошурка, че по количество на заровени иманета Русия заема първо място на света и то с голяма преднина пред всички останали страни, взети заедно, както чикагските Рейнджъри в баскетбола. Идеята да замине за Русия да търси съкровища, в сравнение с които всички легендарни пиратски съкровища изглеждат жалки грошове, го завладява дотолкова, че решава да замине за там в разгара на първата световна война. Той има особена концепция на тази тема. Според него няма нищо по-лошо от скритите скъпоценности и златни монети, защото всички тези ценности трябва да работят в полза на икономиката на човечеството, а не да лежат сред тора векове наред без никаква полза. Стига до извода, че вашата страна затова винаги е била бедна, защото всички са предпочитали да заровят в земята ценностите си от страх, че ще им ги конфискуват, а не да ги пуснат в оборот в името на общественото благо. И тъй, той решава да замине за Русия. Ти, Климов, сигурно знаеш как става това при нас, в Щатите, когато някой собственик на магазинче, банков чиновник, борсов агент или неуспял писател го прихване натрапчивата идея да стане търсач на приключения? Те преди всичко отиват в държавния департамент, тъй като не искат да ги тикнат в затвора или просто да ги пречукат при първия контакт с местните власти в някоя екзотична страна като вашата.

Климов си позволи гримаса на неудоволствие, но слушаше внимателно.

— В държавния департамент — продължи Пол, като разглеждаше срещу светлината празната бутилка от „Адмирал Курбе“, — им дават паспорт, който, макар и да не е предизвиквал по онези времена такова благоговейно отношение, както сега, все пак е бил достатъчна осигуровка срещу произвола на туземците. Чувал съм, че дори Ленин и Дзержински са се отнасяли с уважение към американския паспорт, тъй като са имали такъв в сейфовете си за случай, че им се наложи спешно да бягат от Русия.

— Не се отвличай, моля те — помоли Климов, като си погледна часовника.

— Добре — съгласи се Жулиен, — но преди да им дадат паспорта, в държавния департамент са провеждали събеседване и ненатрапчиво са молели новопоявилия се конкистадор да поработи малко за правителството. В замяна последният е получавал възможността в случай на нужда да се скрие в някое американско консулство или мисия. Понякога тези хора са получавали повече информация, отколкото специално подготвените агенти. И тогава чичо Сам заради тяхното благополучие е бил готов да изпрати през целия свят ескадра кораби и дивизия от морската пехота. Без сами да подозират, именно те са заложили концепцията за дейност на разузнавателните институции, но това е станало малко по-късно.

Пол още веднъж погледна бутилката.

— Всичко на тоя свят има край — въздъхна той и попита:

— Колко е часът?

— Седем и половина — без да погледне часовника си, съобщи Климов.

— Света Богородице! — възкликна Пол. — Преди час трябваше да съм в посолството. Заради теб, Климов, ще ме уволнят. С кола ли си? Закарай ме до…

— Все още не съм откачил дотолкова — отвърна Климов, — че да те возя по Париж. За моето спасение Вашингтон няма да прати дивизия от морската пехота.

— Май си прав — съгласи се Пол. — Ще походя пеша да подишам чист въздух. Но къде се дянаха тия гадове?

В този момент вратата на стаята се отвори и огромен на ръст арабин внесе поднос с димящи чашки кафе и стъклени чаши, напълнени с някаква зелена течност. На подноса имаше също и пура с опаковка от позлатена хартия.

Поставяйки подноса на масата, арабинът направи знак на Пол. Последният кимна. Арабинът излезе и затвори след себе си вратата.

— Какво ти съобщи? — заинтересува се генералът.

— Той е глухоням — обясни Пол, — напомни ми, че ти е време да се омиташ. Седял си вече достатъчно за своите петдесет гущера.

— Ново двайсет, — обиди се Климов. — Ако променят правилата, трябва да предупреждават за това посетителите. Мога да остана още час и половина.

— В никакъв случай — каза Пол. — Можеш да пиеш кафе — и толкоз. А ако искаш да останеш, премини в другата стая, например при Сашински. Може още да не е свършил да решава вечните си триъгълници. Излизането тук струва много по-скъпо от влизането.

— Добре де — недоволно измърмори Климов, — ще си изпия кафето и ще си ходя. Какви скръндзи сте всички. Как изобщо може да се живее в този ваш прехвален Запад, не мога да разбера. Но ти така и не ми разказа за Фокс. Какво е станало с него после?

— Ами аз никога специално не съм се интересувал от този случай — призна Пол. — Ако всичко това толкова те интересува, прати някого в нашия архив. Всичките дела, свързани с Фокс и неговото време, отдавна са разсекретени, остава само знакът „Не подлежи на публикуване“. Твоите момчета съвършено не умеят да работят с документи, все посягат да задигнат някой изтребител или танк, а за какво им е, не е ясно…

— Не дудни — намръщи се Климов, — разкажи каквото знаеш.

— Доколкото си спомням — отвърна Пол, — Фокс пристига в Стокхолм на шведски параход, оттам стига до Берлин. Към този момент при вас става поредната революция. Фокс се помотва из Берлин. Казват, че е успял да се вреди на прием при самия кайзер и го заинтересувал с проектите си, подписани едва ли не от самия Уилсън, тогавашния президент. Аз лично не вярвам на това, макар че по онези времена е можело да купиш подобни писма къде ли не за пет долара. Старият Вилхелм също е бил романтик и си падал по разни фантазии. С една дума, Фокс в състава на немска делегация с документи-менте пристига в Петроград, оттам в Москва…

— Знаел ли е немски? — попита Климов.

— Учудваш ме — Пол отви пурата си. — Та той е немец, разбира се, че е знаел родния си език.

— Добре, извинявай. Това, разбира се, са подробности, — съгласи се Климов. — И какво става после?

— Пълна мъгла — призна си Пол. — Изглежда е достигнал мястото, където е бил под арест последният ви цар. Или сам го е разстрелял, или го е спасил — не е ясно. Но много е работил по царските скъпоценности. През 20-те и 30-те години в държавния департамент пристигат пет или шест негови секретни съобщения. Всички те са списъци на намерените от него скъпоценности и всеки е дълъг около половин миля.

Лицето на Климов се измени:

— Той е пращал донесения в държавния департамент? Да не се шегуваш?

— Че къде другаде да ги праща? — учуди се Пол. — ЦРУ тогава не е съществувало, ФБР с подобни неща никога не се е занимавало. Цялата тая публика е била свързана с държавния департамент.

Климов не се зае с анализ дали наистина Пол не е разбрал въпроса му или е решил да се направи на наивник, и попита:

— А какво е направил с тези скъпоценности?

— Как какво? — още повече се учуди Пол. — Давал ги е на съветското правителство, като си е прибирал пет процента, както е било предвидено в договора.

— Какъв договор? — подскочи Климов. — Ти какво, с всичкия ли си? Какви пет процента?

— Е, може и седем да са били — сви рамене Пол, — не знам. Може и да е послъгал, за да не плаща данъци. Какво се горещиш толкова, Климов? Той да не ти е роднина? Или ти тъкмо него си набелязал за претендент за престола?

— Не си прави майтап — каза Климов с раздразнение, — ти истина ли ми говориш сега или се подиграваш с мен?

— Не знам дали е истина или не — засмя се Пол. — Не съм се замислял по този въпрос. Така пише в отчета му след завръщането му в Щатите. Както се казва, каквото знам, това казвам…

Климов усети тъпа болка в тила.

— Върнал се е в Щатите? — пресипнало попита той.

— Да — кимна Пол, — още преди Пърл Харбър. Май през лятото на 1941-ва, а умира през 1969-та. Синът му е още жив. Преди около пет години в един наш вестник имаше статия за него. Доколкото си спомням, там се казваше, че той е най-знаменитият иманяр на света, един от малцината, които по този начин са събрали огромно състояние.

— По договор — прошепна Климов. — Той е работел по договор…

— Нали ти казах, че нищо няма да разбереш, — разпери ръце Пол. — Нали исках да ти изнеса уводна лекция за изкуството на разузнаването, ама ти ме прекъсна.

Той погледна часовника си:

— Край, Климов, разкарвай се. Ще се срещнем в Москва при Натан.

— Кога? — попита генералът, който мислеше за нещо друго.

— Та аз няма да пълзя по корем през граничната полоса, — засмя се Пол, — така че ще си един от първите, който ще научи за завръщането ми. Ако, разбира се, не ме натирят някъде в Рио или още по-далеч.

— Защо в Рио? — не разбра Климов.

— Ами защото не знам португалски — отвърна Пол. — Нашата бюрократична машина не е по-добра от вашата. Трябва да се признае, че за последните петдесет години вие доста ни поразвалихте.

— Може да се спори кой кого, — Климов свали шапката си от пирона. — Добре ли запомни всичко, което ти казах?

— Запомних — отвърна Пол, — но не всичко разбрах.

— Какво например? — учуди се генералът.

— Откъде си намерил престолонаследник за бъдещата си монархия? — Пол въпросително погледна Климов.

— Мисля, че той се е оказал именно в тези пет процента, които вашият Фокс е задигнал от другаря Сталин — отвърна Климов и тръгна към вратата.

— Ама че работа! — извика подир него Пол. — Виж го ти какъв мошеник. Те всичко са постигали, защото почти са нямали бюрокрация над главата си.

— Разказвай си приказките във Вашингтон — без да се обръща, му отговори Климов, като излезе на стълбата. После спря при портиера и попита:

— Вие също ли работите по договор?

— О, не, господине — отвърна бившият сержант. — Аз съм акционер.

Климов сложи на плота сто долара. Добре бе усвоил правилата на клуба.