Игор Бунич
Синдромът на Николай II (17)

Глава 5

Догадката на Куманин за пребиваването на Михаил Горбачов във ФРГ се оказа правилна. И Горбачов, и Климов пристигнаха за уикенда в Москва, макар че за това, разбира се, не се съобщаваше никъде, тъй като официалната визита на Горбачов във ФРГ продължаваше.

Генералният секретар обичаше всяка събота да ходи на сауна, и сигурно дори началото на трета световна война не би го накарало да се откаже от обичайното удоволствие. Впрочем, в бункера му, предвиден за термоядрена катастрофа, също беше оборудвана сауна. Възможно е, както твърдеше канцлерът Кол, във ФРГ да има и по-хубави сауни, но нищо не можеше да замени привичната интимна обстановка, в която можеш напълно да се отпуснеш и да си поприказваш с особено приближени другари, без да мислиш, че всичките разговори се записват от някоя западна тайна служба.

Впрочем той бе поканил и Хелмут Кол да отскочи до Москва, за да се наслади на сауната и да си почине. Канцлерът отказа и никой не настояваше: интимността на разговорите щеше да изчезне, а при това той щеше да довлече със себе си цяла камара секретари и лични съветници. За разлика от Горбачов Кол не можеше да се изниже от страната незабелязано — това веднага щеше да се отрази във вестниците, западните, разбира се, които след месец-два щяха да се намират и в Москва.

„Столицата на света, сърцето на Русия“ — Москва — в средата на 1989 година, както, впрочем, и сега, беше тайнствен, слабопознат, херметично изолиран от външния свят град. Плътни бетонни огради, здания-чудовища, простиращи се на стотици метри без входни врати и с плътно закрити с щори прозорци, цели квартали постройки със заключени входове, стоманени порти и тайни вратички, по-скромни къщи с милиционерски КПП-та в главните входове. Никой не знаеше тяхното предназначение, а умело разпространяваните слухове говореха нещо мъгляво за секретни институти, подготвящи тайно оръжие за окончателната победа на труда над капитала.

Мнозина сигурно биха били силно разочаровани, а някои дори възмутени, ако можеха да научат, че тъй строгите мерки за сигурност и средновековна тайнственост обкръжават сгради, зад чиито стени се простират луксозни клубове, басейни, сауни, площадки за голф, тенис-кортове, складове за хранителни и промишлени стоки, специални фризьорски салони, специални пунктове за химическо чистене, специални шивашки ателиета, специални поликлиники и специални болници, специални библиотеки и специални книгохранилища, специални автопаркове и дори специално бюро за погребални услуги. Всичко това грижливо се криеше от външни погледи, тъй като принадлежеше на съвсем друга страна, нямаща име и неотбелязана на географските карти, в полза на която работеше цялата огромна империя, наричана Съветски Съюз, считана за свръхдържава.

И наистина, последният беше чисто и просто колония на тази малка тайнствена страна, която се беше оградила от свръхдържавата с бетонни огради и вратички, при които постоянно дежуреше въоръжена охрана, която също нямаше достъп зад оградата. В тази страна нямаше километрични опашки за предмети от първа необходимост, не съществуваше дефицит на стоки и услуги, даже в кошмарите си там не можеха да си представят комуналните квартири, осраните стълбища, неосветените и непавирани улици, мръсните тълпи по гарите, пиянските псувни на опашките за водка, смрадта на входовете, умиращите от липса на лекарства деца и старци. До тази страна не достигаха нито антиалкохолните кампании, нито кампаниите за борба с нетрудовите доходи, нито законите за неработещите, чейнчаджиите, спекулантите, предателите, отцепниците и антисъветистите, действащи в мащаби, които никой извън пределите на тази страна не можеше и да сънува. Тук си имаше своя подсъдност, свой морален кодекс, свой начин на живот (който можеше да бъде висок, среден или нисък, но и най-ниският с цял порядък превишаваше най-високия отвъд плътната стена), свои навици и дори своя валута. Въпреки че тук предпочитаха не измислените бонове и сертификати, а пълноценни долари и дойчмарки, за притежаването на които отвъд стената пращаха в затвора.

Тази мъничка държава, за която — заради някоя грамота или тенекиен медал — фактически безплатно се трудеха милиони роби, беше създадена от гения на Ленин и Сталин, които в името на тази велика цел бяха унищожили около сто милиона души, не вписващи се в техните социални теории. Окончателните си форми и кодификация тя придоби през епохата на Брежнев.

Да станеш гражданин на тази „страна“, ако не си получил това право по наследство, беше много трудно. Горбачов и Климов нямаха наследствени права — и двамата бяха „прехвърлени“ през бетонната стена от стечението на обстоятелствата. Нещо не беше задействало добре в плетеницата от интриги при двора на четиримата предишни Генерални секретари, трима от които бяха умишлено отправени на оня свят.

За съжаление разкошната изолираност на тази малка страна, която клеветниците — завистниците от СССР и чужбина — бяха кръстили „Съветската страна отвъд огледалото“ или „Страната Номенклатурия“, през последните години все повече напомняше за изолираността на обсадена крепост. Отдолу напираше тристамилионното, лишено от елементарни човешки права, три пъти ограбено и измамено население на последната в света робовладелска държава; отгоре не по-малко мощно притискаше потенциалният противник — останалият свят, изскочил далеч пред това сиромашко царство, което вождът на световната революция се бе опитал да преобрази в „депо“ на тази революция.

Жителите на „Номенклатурия“ вече отдавна се бяха убедили, че посоченият от Ленин път за построяване на първата в най-новата история робовладелска държава върху кървавите основи на перманентен терор и икономически разврат, доведе до задънена улица, където на всички им е отредено да загинат, и затова с надежда гледаха най-младия от всички Генерални секретари, който твърдо бе заявил: „Ще спася страната“, имайки предвид, разбира се, страната „Номенклатурия“. За останалата страна отдавна бяха забравили и тя никого не интересуваше, още повече след Чернобилския апокалипсис.

Затоплени и благодушни след сауната и сеанса по специален масаж, загърнати в мъхести хавлии, Горбачов и Климов, полулежаха като древноримски патриции в дълбоките си кресла, наслаждавайки се на зеленикаво-огнения франко-немски ликьор „Вестфалия“. И макар че вкусът им беше силно повреден от ставрополското минало, където за най-изискана напитка се смяташе внасяната от Кавказ ракийка, животът „отвъд огледалото“ ги бе научил на много неща, включително да се ориентират в сложните букети на западните и родните колекционни вина и ликьори.

— Когато покойният Юрий Владимирович, — мечтателно си спомняше М.С.Горбачов, — на гарата в Минерални Води ме представи на Леонид Илич, последният ме погледна изпод рунтавите си вежди и каза: „Ти ще спасиш страната.“

— Грешите, Михаил Сергеевич — възрази Климов. — Той не е казал, а е попитал: „Ти ли ще спасиш страната?“. А вие, доколкото ми е известно, не сте казали тогава нито дума, и по тази причина днес не сте длъжен за нищо да носите отговорност.

— Не, не — засмя се Горбачов. — Всичко беше не съвсем така. Даже съвсем не така. Но както и да е било, тогава ми се струваше, че веднъж само да започна, всичко ще се нагласи и процесът ще тръгне. Но всичко се оказа много по-сложно. — Генералният секретар въздъхна и отпи от ликьора.

— Когато ходех на училище — каза Климов, — в пети или шести клас ми попаднаха морските разкази на Борис Житков. Имало е такъв писател преди войната. Там има един забележителен разказ. Заглавието не помня, но основното е това: кораб в океана, в трюма му под тежък и взривоопасен товар започва пожар поради самозапалване на контрабандна селитра. Няма начин да се стигне до източника на пожара, но измерването на температурата в трюма ясно показва на капитана и на още един офицер, който знае за пожара, горе-долу колко време има до момента, в който корабът ще хвръкне във въздуха. А на борда освен товара има и около двеста пътници: жени, деца, старци и други подобни безпомощни хора. Корабът е обречен, но капитанът решава да спаси пътниците. Преди всиччко трябва да предотврати паниката. Затова сведенията за пожара в трюма дълго се държат в тайна, а един пътник случайно подушва цялата работа и се принуждават да го хвърлят през борда.

Напоследък доста често се чувствам като член на екипажа на този кораб. В трюмовете бушува страшен пожар, не може да се угаси, и ние знаем, скъпи Михаил Сергеевич, че скоро нашият величествен бял лайнер, наречен Съветски Съюз, ще гръмне във въздуха, ще се разхвърчи на парчета, които бързо или бавно, но неизбежно ще потънат. Дай Боже да задържим на повърхността Русия и да не допуснем да се разпадне след СССР…

— Да, да — оживи се Михаил Сергеевич, — вие всичко правилно излагате, Виктор Иванович, защото, ако изпуснем момента, ще настъпят тежки последствия. Щом процесът е тръгнал, трябва да го ускорим, да го задълбочим, разбирате ли. От друга страна ние през декември ще съберем втори конгрес на народните депутати и ще започнем постепенно да формираме процеса, който вие така образно описахте. Аз за жалост много неща не съм чел. Знаете ли, все бях зает: комсомолска работа, партийна школа, после ВУЗ. Аз бях там комсомолски секретар заедно с Лукянов. Та смятате ли, че ще успеем да спасим пътниците преди нашият кораб да се разпадне?

— Ако бяха само двеста души, както на онзи кораб — замислено промълви генералът, разглеждайки срещу светлината изумрудните отблясъци на чашата с ликьор, — бихме могли да спасим всички. Но тъй като нашите пътници са триста милиона, ще се наложи да спасяваме само пътниците от първа класа, както на „Титаник“. Останалите ако изплуват — изплуват, а ако не — вечна им памет.

Горбачов се разсмя:

— Много ми харесва как поднасяте най-сериозни неща с хубаво, бих казал, чувство на хумор. Когато ние с Раиса Максимовна бяхме през 1972 година на почивка в Италия във вилата на ЦК на КПСС, бях още, може да се каже, малък човек, и за двамата ни се полагаха само петнайсет хиляди долара на месец. Вие дори не можете да си представите какво беше отношението към нас, но аз не за това говоря. Настаниха ни в стая, откъдето в случай на пожар беше съвършено невъзможно да се излезе, а пък в стаите от най-висока класа са предвидени мерки за бърза евакуация при всякакви извънредни произшествия: наводнение, земетресение и дори изригване, въпреки че нямаше нито един вулкан наблизо. При наближаващия катаклизъм е много важно за нас да запазим гръбнака на нашата партия, нейните, така да се каже, най-здрави и творчески сили. Имам предвид да я запазим в ръководната й роля за страната. В тази насока трябва да се работи. Ако използвам вашите аналогии, мястото в спасителните лодки няма да стигне и за половината пътници, които днес се намират в каютите на първа класа. Ще трябва да пожертваме мнозина, особено другарите от Източна Европа и някои от нашите, които не разбират сериозността на момента и така са се сраснали, разбирате ли, със символиката и терминологията, че са готови да умрат в името на разни несериозни работи и при това да погубят всички. Разбира се, ние ще проведем необходимата работа с другарите, но ако… Нали разбирате?

— Да — кимна Климов, — и ако Съветския съюз така и така е обречен, трябва да се вземат мерки да не жалят много-много за него. Нали уж е „Империя на злото“, както се изрази президентът Рейгън. Ние вече задействахме мощна кампания за дискредитация на Сталин — така наречената втора вълна. Засега сме в рамките на вашата теза за „деформации на социализма“, а постепенно ще минем и към Илич, тъй като и за мавзолея едва ли ще се намери място в спасителната лодка — прекалено тромаво съоръжение е той.

Горбачов въздъхна:

— Владимир Илич, разбира се, е опростявал много въпроси и ги е разбирал не съвсем вярно, както показа времето. Но като създател на партия от нов тип, като партиен организатор и вожд, съумяващ да спаси партията при всякакви условия от натиска на външни сили и от вътрешно разцепление, при това, забележете, без никого да разстрелва. Имам предвид, естествено, гръбнака на партията. В това отношение той винаги ще бъде, въпреки общоизвестните си недостатъци, идеал за вожд в моите очи, идеал за партиен ръководител.

— Да — съгласи се Климов, — на гения може само да се подражава. Страхувам се, че няма да успеем да се издигнем до Илич не само при решаването на вътрешнопартийни въпроси. Твърде много мероприятия ще трябва да провеждаме със съвсем противоположен знак, макар и с подобни методи.

— Какво имате предвид? — с известна тревога в гласа попита Горбачов.

— Владимир Илич е насочил цялата енергия на могъщия си ум — поясни Климов — към унищожаване на Руската империя. В едър план той е мечтал да преобрази по свое виждане целия свят, както и Русия. Нашите задачи са много по-скромни. Не ни е нужно нищо да унищожаваме, защото то умира самт. Трябва само според силите си да контролираме този процес. Да контролираме — това не значи да го забавяме. Понякога за целите на контрола процесът, напротив, ще трябва да бъде ускоряван.

— Да, да — одобрително кимна Горбачов, — това е много хубаво. Перестройка и ускорение, дори може да се каже: „Ускорение-90“, като се има предвид идващата година. Нашият народ обича кратки и понятни лозунги. Даже ако лозунгите не са съвсем понятни, важното е да са кратки.

— Разбира се — съгласи се Климов, — краткостта е сестра на таланта. Нашите приятели — генералът направи многозначителна пауза — смятат, че след априлските събития в Тбилиси подобни мероприятия трябва да се извършат даже в малко по-широк мащаб, но само по периферията, като се използва традиционният расов, религиозен и, разбира се, политически антагонизъм. Това ще позволи на Русия относително безболезнено да се отдели от републиките с най-малка опасност от едромащабни кланета. Преди това ни предстои много работа. Главното, струва ми се, е, че имаме на разположение максимум година-две, за да успеем да изнесем от Европа целия си взривоопасен товар. Имам предвид армиите: Западната група войски, Южната група и другите. Събитията, които ще се разразят в страните от Варшавския договор, могат да детонират взрив във войските. Ако те са си у дома, има много по-малко шансове за взрив.

— Напълно съм съгласен с вас — отбеляза Генералният секретар, — но за да не възникне у никого съмнение в нашето искрено желание да вървим по пътя на демократичните промени, всичките ни мероприятия трябва да бъдат достатъчно ефектни крачки именно в тази насока.

— Те вече са достатъчно ефективни, просто някак си ги замаскираха такива събития като Чернобилската катастрофа и гибелта на двете нови подводници. Особено последният случай с подводницата, която, след като потъна, беше наречена „Комсомолец“. Много символично, но ако питате за моето мнение, бих предложил да я нарекат „Съветски Съюз“ — Климов продължаваше да пие на малки глътки ликьора.

— Шегувате се вие — отново въздъхна Генералният секретар, — а пък на мен ми докладваха, че подводницата е била много хубава, дори нямала аналог никъде по света: титанов корпус и така нататък…

— И ядрени торпеда — добави Климов. — Когато ги разяде морската вода, ще получим още един Чернобил. За щастие по това време Съветският Съюз сигурно няма вече да съществува и всички катастрофи ще се пишат на сметката на комунистическата тоталитарна система. Впрочем, докладваха ли ви вече за взрива край Уфа? Той за нищо ли не ви говори?

— Хайде недейте на тая тема — видимо помрачня Горбачов. — Тая работа е, знаете ли, въпрос на най-обикновено престараване. Понякога, разбирате ли, чак губя кураж от всеобщата глупост. Ето, вие сега споменахте, че след две-три години всичко ще може да се пише на сметката на КПСС. Това според мен не е съвсем правилен подход. Аз ви казвах, че тъкмо сега е моментът да се създаде в страната многопартийност, за да се подели отговорността за всичко, което е станало и ще става. Но с тая работа така се замотаха, че явно вече няма да успеем. Това и на Запада щеше да се хареса. Откога са се развикали за нашата еднопартийност. Най-много си падат там по либерални демократи. Спомняте ли си, бях ви казал, че трябва да създадем собствена либерално-демократическа партия, като назначим в състава на ръководството й сигурни другари от вашето ведомство и от ЦК, да им намерим помещение, да им организираме финансиране и всичко, което е необходимо, за да могат другарите нормално да работят…

— За целта — възрази Климов, — е нужно първо да се отмени член 6-ти от Конституцията за ролята на КПСС като единствена политическа сила в страната. А това е вече ваша задача, не моя. Второ, аз ви предлагах кандидатура за ръководител на тази партия, но той, кой знае защо, не ви хареса.

— Вие смятате този тип за либерален демократ? — учуди се Горбачов. — Ами че той е, извинявайте, типичен троцкист от най-върлите. Та нито един уважаващ себе си западен политик няма да седне да преговаря с него, повярвайте ми.

— И не е необходимо — сви рамене Климов. — Той и партията му не за това са предназначени. Нека народът ни види какво е либерална демокрация, и тогава всички само ще се молят комунистите да се върнат на власт. То ест, не се изразих съвсем правилно. Трябваше да кажа, че комунистите никога не биха били отстранени от властта, защото всичко, което планираме, е да поставим навсякъде наши хора, и в центъра, и по места, особено по места. А разните либерални демократи и тям подобни, които ще изникнат сред развалините на Съюза, ще имат право само да изразяват мнението си по въпроса, което няма никого да заинтересува сериозно. В това е и главната операцията на това, която нарекохме перестройка. Запазването на властта и на всички фондове, които владеем, даже увеличаването им, но в друга форма. Без идеология, която, уви, вече умря. Трябва да я отхвърлим. Властта на парите, властта на собствеността — те са много по-силни от властта, основана на нашите стари лозунги.

— Ако сега ви слушаше Ленин — горчиво промълви Горбачов, — какво ли щеше да каже?

— Той щеше напълно да се съгласи с мен — усмихна се Климов. — Спомнете си колко често той самият си е сменял лозунгите, понякога по три пъти на ден. Ту „Цялата власт на Съветите“, ту „Долу Съветите“. Главното качество, което е направило Ленин велик, е мигновената му ориентация в политическата обстановка на деня. Нали сте чели тайните му записки, когато партията се е готвела отново да минава в нелегалност през 1919 година? Фактически Илич ни е оставил цялата методика на действие за днешния ден. Разликите са само в подробностите. Ленин сам никога не се е вкопчвал в идеологията. Главното е организацията — така ни учи той. Той е бил образец за вожд. Дори притиснат до стената, е виждал начини да спаси не само себе си, но и организацията с всичките й фондове и институции. Спомнете си, когато довежда своя отбор до властта през 1917 година, той е в ръцете на немците. Тази участ, която му отрежда немското окупационно командване и което у нас е прието да се нарича „младата Република на Съветите“, е фактически немски полупротекторат-полуколония. Тогава немските войски вече навлизат в Тбилиси, а какво прави Илич? Крепи кадрите и строи планове за световна революция. Тогава Германия се срива и обстановката коренно се променя. Сега партията ни преживява трудни времена. Страната се руши, както се е рушила през 1918 година. Но кой ще даде гаранция, че скоро няма да се случи нещо със Съединените Щати? Никой. Тази страна сега се гласи за световна хегемония, а подобни амбиции могат до доведат до неочаквани последици. През целия следвоенен период балансът на световната система се поддържаше от двата противовеса — САЩ и СССР. Сега СССР се срина, падна и скоро ще се разпадне. А какво ще стане с втория противовес? Ако в геополитиката действат законите на физиката, и с него това ще стане. А щом с него се случи нещо, ние ще отхвърлим всички глупости, свързани с „новото мислене“ и други подобни, и благодарение на кадрите, оставени на нужните места, създаваме режим, да речем, на национална диктатура и възстановяваме доминиращото си положение в света. Схващате ли мисълта ми, Михаил Сергеевич?

— Да можеше от вашите уста… — за трети път въздъхна Горбачов (Климов броеше въздишките на Генералния секретар). — За едно сте прав: трябва да се запази организацията, както и да се нарича, и да съхраним в нея вашите и моите хора, въпреки че и името, разбира се, си има значение. Как ви се харесва, например, „Партия на демократическия социализъм“?

— Изобщо не ми харесва — призна Климов. — При вас все още взема връх старото мислене. Ако все едно не може да се мине без етикет, то той не трябва да съдържа дори и намек за социализъм, нито за демокрация, защото и двете понятия са вече достатъчно компрометирани. Просто далеч не всички разбират това напълно. Етикетът трябва да бъде съвсем неутрален, въпреки че може при това да бъде звучен, нещо като „Световна Банка Империал“ или „Общоруски инвестиционен фонд“ и дори, ако сте съгласен, просто „Фонд Горбачов“. Аз ще работя в него като скромен счетоводител, а кабинетът ми ще бъде, да речем, в Амстердам. Но за това не бива да знае никой, освен нас двамата. Спомнете си безсмъртния Парвус. Неговата скромна „Вносно-износна кантора“ в Стокхолм в последна сметка унищожи Руската империя и издуха от трона Николай II като прашинка. Нали знаете, че ако не беше Парвус, сега никой нямаше и да помни Ленин. Той тихо щеше да си спи вечния сън на някое забравено еврейско гробище край Цюрих…

— Като казахте за Николай II — сети се Горбачов, — какво става с поръчението ми относно останките му? Върши ли се някаква работа в тази насока? Вярвайте ми, Виктор Иванович, това е много важно, защото подобни стъпки слагат началото на много неща.

— Отначало тази задача ми се видя много лесна — призна си Климов, — и, да си кажа право, Михаил Сергеевич, не се отнесох към нея с нужната сериозност. След това, както си спомняте, се обърнах към вас с молба да прегледате необходимите документи в „Специалната папка“ на Политбюро. Но пътуванията ни по света и сложната работа, която сега провеждаме със западните приятели, измести поръчението ви от кръга на спешните проблеми на заден план. Но скоро ще стане. По проблема се работи. А вие успяхте ли нещо да откриете в „Специалната папка“?

— Представете си, не — отвърна Горбачов. — Дадох поръчение на Болдин да ми събере нужните документи. Той доложи, че нищо не е намерил, освен предсмъртното писмо на Юровски, в което той си признава, че не е убил царя.

— Така ли? — учуди се Климов. — Значи царят…

— Не ме разбрахте, — Горбачов прекъсна генерала. — Той признава, че не е убил царя лично, както е прието да се смята. Дълги години е траяла полемиката между Юровски и някой си Медведев — кой от тях лично е изстрелял куршума в главата на Николай II. Работата веднъж стигнала дори до Контролната комисия на ЦК, докато другарят Сталин не наредил да се прекратят тези дискусии, защото сметнал за несъществено чието и да било лично участие на редови изпълнители във всенародното дело от огромно историческо значение. Но караницата, както навярно знаете, е продължила едва ли не до наши дни, кой е убил царя: Юровски или Медведев? Та значи, от писмото на Юровски от Кремълската болница лично до другаря Сталин става ясно, че нито Юровски, нито Медведев не само не са убили царя, но дори не са присъствали на екзекуцията. Как ви се харесва това?

— Много ми се харесва — призна Климов. — Та кой тогава е изпълнил присъдата?

— По думите на Юровски това е сторил някакъв специален упълномощен, пристигнал за целта от Москва по лична заповед на Ленин и Свердлов — Горбачов разпери ръце. — Иди се оправяй сега в тази бъркотия. Била го придружавала цяла команда, сред които никой не говорел и не разбирал руски. Самият упълномощен говорел само на немски. Та именно те са изпълнили присъдата. После качили труповете на един камион и ги откарали някъде. Къде точно? Юровски твърди, че не е знаел и не знае. Такива ми ти интересни работи. В писмото му пише, че той, Медведев и Никулин били толкова пияни, че не могат добре да си спомнят подробностите от онази нощ. Той се опитал да придружи упълномощения на кон, но паднал от седлото и силно се ударил. Разбира се, както разбрах от това писмо, ставало е дума не толкова за царя, колкото за загубата на някакви изключително важни документи, изчезнали през тази нощ в Екатеринбург. Имало е опасение, че Юровски или някой от хората му са изпратили тези документи през границата на Парвус, за който вие споменахте. А Юровски се оправдава, че упълномощеният, който е разстрелял царското семейство, е откарал тези документи със себе си.

— А назовава ли името на този упълномощен? — заинтересува се Климов.

— И това е интересно — отвърна Горбачов. — Ако се съди по съдържанието на писмото, името му е било известно и на Юровски, и на Сталин, но там то не се споменава. Посочва се само, че този човек е бил немец. Юровски дълго е живял в Германия и добре е познавал немците. Той твърди, че е бил типичен немец, ако се съди по произношението. А по стойката си личало, че е бивш офицер от кайзеровата армия, каквито по това време в Лениновото обкръжение е имало много.

— А какво става тогава с общоизвестния рапорт на Юровски, който се цитира от историците и у нас, и в чужбина? — попита Климов.

— В това писмо признава Юровски — продължи Горбачов, — че едва много по-късно, през 21-ва или 22-ра година, той точно не помни, вече като началник на Държавна сигурност, веднъж бил повикан при Ленин, или пък случайно го е срещнал в Кремъл. И Ленин ужким го бил попитал той ли е разстрелял Николай II. По думите на Юровски, опитал се да обясни как са станали нещата, но Илич му рекъл: „Вие, вие сте го разстреляли, мой човек. Напишете ми доклад за това, ама всичко да бъде правдоподобно.“ Юровски писал рапорта цяла седмица, а после лично го предал в ръцете на Ленин. Но Илич в този момент бил зает и само кимнал, а иначе никак не реагирал.

— Не бихте ли могли да ми предадете копие от това писмо на Юровски? — помоли Климов.

— Не, какво говорите! Разбира се, че не мога — чак се възмути Горбачов, — та това е документ от „Специалната папка“. За предаването му в кое да е ведомство е необходимо решение на Политбюро, аз дори нямах право да ви го преразказвам без съгласието на другарите от Политбюро. Надявам се, че като стар приятел няма да ме издадете.

— Значи — усмихна се Климов, — аз вече имам право да ви привлека под отговорност за разгласяване в устна форма на документ с особена държавна важност.

— Да — усмихна се в отговор Горбачов, — но в устна форма и без признаци на държавна измяна. Аз, знаете ли, също съм завършил юридическия факултет на МГУ, знам си правата и задълженията. — Генералният секретар се засмя. — Това е всичко, което Болдин е успял да намери в архива.

— Сигурен ли сте, че Болдин чак толкова старателно изпълнява поръченията ви? — полюбопитства Климов.

— Сигурен или не — сви рамене Генералният секретар, — има неща, които е практически невъзможно да контролираш. Няма лично да отида да се ровя в архива, я. Още повече, че те там са сложили компютърна защита и за да се ориентираш във всички тънкости, трябва да завършиш поне още две специалности: архиварство и радиоелектроника. Когато трябва да се изрови нещо наистина важно, пращам Александър Николаевич Яковлев. Той губи сума време, но понякога намира по нещо. Например тайните протоколи по пакта Молотов-Рибентроп, които ни молят да обнародваме като доказателство за новото ни мислене. Аз първо поразпитах самия Громико. Той ми отговори, без да му мигне окото: „Никакви протоколи не е имало. Всичко това са измислици на западните антисъветисти.“ И прибави: „Вярвайте ми, Михаил Сергеевич, ако протоколите бяха съществували, ако не друг, то аз щях да знам. Не е имало никакви протоколи.“ Не повярвах и дадох на Болдин поръчение да ги потърси в „Специалната папка“. Той три пъти ми докладва, че там нищо няма и не може да има. Тогава пратих Яковлев. Александър Николаевич е много опитен човек от сусловска закалка. И какво мислите? Той цял месец време изгуби, и тока му спираха в архива, и тръба се спука, та заля всичко, и помещението искаха да затворят за ремонт. Друг на негово място би плюл на всичко и би зарязал търсенето, а той беше инат и — какво мислите? — намери всички тайни протоколи, към тях беше приложена дори карта на разделяне сферите на влияние между СССР и Германия, подписана от Сталин и Рибентроп. Нещо повече, докато търсеше тайните протоколи, Яковлев се натъкна на постановлението на Политбюро за разстрела на полските офицери в Катинската гора. Там ги има всички подписи, като се почне от Сталин и Берия, та до Калинин и Ворошилов. Тези документи сега са при мен, и ще им дадем ход, когато сметнем за целесъобразно. Как ви се харесва това?

— Забавно е — прокоментира Климов, допивайки ликьора си.

— И какво мислите? — продължи Горбачов. — Едва другарят Яковлев успя да поработи две седмици в архива, и при мен пристига вашият началник — Крючков — заедно с бившия си шеф Чебриков и тъй да се каже в конфиденциален тон ми съобщават, че са получили данни, никога няма да познаете какви.

— Че Яковлев е евреин — предположи Климов.

— По-страшно — засмя се Горбачов, — че е кадрови агент на ЦРУ, вербуван още през време на учението си в Колумбийския университет. Че е необходимо без излишен шумда бъде освободен от всички длъжности, а след това да бъде отстранен с помощта на изкуствен инфаркт, който, доколкото си спомням, във вашата система се нарича „Специално средство «Вечно Блаженство»“. Тъй ли беше?

— Не — усмихна се в отговор генералът, — „Вечен покой“, а не „Вечно блаженство“. „Вечно блаженство“ се вика на причисляването към специален разпределител от висша категория.

— Ама че глупости! — реагира Горбачов с раздразнение. — Така могат да мислят само хора, които никога не са влизали в такъв разпределител, а само са се натъпкали с разни безпочвени слухове. Забелязахте ли, че в нашия разпределител посред лято няма нито малини, нито…

— Нито омари в консерва — добави Климов. — След парижките или мадридските магазини, да не говорим за брюкселските, на човек дори не му се влиза в нашия разпределител — толкова е деградирало всичко. Обаче ние се разсеяхме, Михаил Сергеевич. Значи, Крючков и Чебриков ви представиха компромат срещу Яковлев и изискваха отстраняването му, и политическо, и физическо. Правилно ли ви разбрах?

— Не — меко възрази Горбачов. — Те нищо не изискваха. Знаете ли, хич не обичам, когато от мен нещо изискват. Аз още бях първи секретар на окръжен комитет, когато на Едуард Амвросиевич, тогава първи секретар на ЦК на компартията на Грузия, му скимна да изисква предаването на някакви преселници от Грузия, които се бяха настанили в Ставрополски окръг. Добре знаете как свърши тази работа… И тия двамата добре знаят, че утре ще свикам пленум, а после ще трябва да чакат на ветеранската опашка в ГУМ, за да получат десетина готови кюфтета. Затова те нищо не изискваха, а само клеветяха, ако може така да се каже.

— И вие мислите — попита Климов, — че това е било реакция на тези търсения, които Яковлев е правил в Специалната папка?

— Не мисля, а знам — отвърна Горбачов. — Като доказателство, че Александър Николаевич е агент на ЦРУ, Крючков ми съобщи за факта, че той търси в архивите на Политбюро документи, които могат значително да уронят престижа на СССР и партията не само по света, но и в очите на собственото ни население. Той ме молеше да прекратя дейността му.

— И какво отговорихте? — На Климов явно му беше приятен разказът за бедите на непосредствения му началник.

— Знаете ли — призна си Генералният секретар, — аз засега не искам много да си изострям отношенията с тях. Още повече, че при определено развитие на събитията Крючков е от тези, които ще излетят, и то направо от кабинета си. Преди време ние много старателно подбирахме кандидатури сред вашите колеги, които би могло при необходимост да бъдат пожертвани, за да „дадем на народа да си поглозга кокал до насита“, както обичаше да се изразява покойният Никита Сергеевич Хрушчов. А засега нека Крючков си стои на мястото. Благодарих на другарите за бдителността им и обещах всичко да изясня. И какво си мислите? Когато на другия ден Александър Николаевич отишъл в архива, му било съобщено, че е изгорял електромоторът, който отваря стоманените капаци на полиците с архивните дела. Нали знаете тази система? Набира се код, който задейства електрически двигател, който на свой ред задвижва стоманени врати и те откриват стелажите с документите. Александър Николаевич е човек по природа много сдържан, но суров. Той никога не повишава тон, но може да прати в ГУЛАГ цялото ръководство на някой научен институт заради недостатъчна нагледна агитация за историческата роля на партията при достигането на всички наши победи. Тъкмо това е и правил, между нас казано, през сталинските времена на чудовищна деформация на социализма. Та значи, другарят Яковлев събрал цялото ръководство на архива и попитал съзнават ли те отговорността си, като саботират указанията на член на Политбюро. По лицата им си личало, че я съзнават, но са готови да я изтърпят, вероятно за да не се подложат на още по-голяма отговорност пред преките си началници от Лубянка.

— Хм, забавно — каза генералът. — И дотам ли приключи случаят?

— Практически да — въздъхна Горбачов. — Другарят Яковлев е прекалено зает на своето поле за работа, за да губи толкова време в архива. Още повече, че всичко, което ни е необходимо сега, той го намери. Не мога все пак да го изпращам отново в архива, за да търси мястото на погребване на последния цар! Първо, той може да не разбере защо е нужно това и на какво то поставя начало. А пък ако тръгна да търся сам, всички ще се паникьосат и ще тръгнат слухове, че Горбачов е решил да реставрира монархията. Пак браво на Болдин, че поне нещо намери. Известно ми е например, че дори Иосиф Висарионович е бил отрязан от архива. Представяли му само тези справки, които били нужни на обкръжението му. А когато не можели да ги открият, без никакви скрупули ги фабрикували. Помните ли, в края на 1952 година всичко това така омръзна на другаря Сталин, че той взе решение изцяло да обнови партийния апарат чрез физическа ликвидация на стария, като се започне от членовете на Политбюро…

— Да — съгласи се Климов. — Много добре го помня, но още по-добре запомних как свърши тази работа. Имам предвид събитията, станали през нощта на 27 срещу 28 февруари 1953 година. За това никога не бива да се забравя, тъй като подобно нещо може и да се повтори. Пътниците от първа класа, осъзнали факта, че се канят да ги зарежат на борда на загиващ кораб, могат да нахълтат в каютата на капитана и да го убият от омраза, а и просто от отчаяние.

— Да — кимна Генералният секретар. — Аз сам често си разсъждавам по тази тема. Дори не по темата как това е могло да стане в края на февруари 1953 година. Нима Иосиф Висарионович дотолкова е бил обзет от мания за собственото си величие, че не е усетил, както се казва, този „детски мат“ в два хода? Сигурно така и няма да разбера напълно как е станало това.

Горбачов стана и с вид на гостоприемен стопанин наля във високи чаши вино от издължена бутилка, на чийто етикет бял щъркел стремително пикираше надолу и носеше в клюна си сочна чепка грозде.

— Опитайте — предложи Генералният секретар на Климов, — След ликьора това вино прави потресаващ букет и освежава. Трябва като самокритика да признаем, че съвършено не умеехме да се ориентираме в подобни въпроси. Пиехме каквото падне, без да разбираме, че и този процес може да доставя удоволствие. — Генералният секретар отпи глътка, попримлясна с устни като опитен дегустатор и се обърна към Климов: — Вие споменахте за събитията от февруари 1953 година, тъй като смятате, че те могат да се повторят? Правилно ли ви разбрах?

— Ако се повторят — замислено проговори Климов, продължавайки да сръбва от ликьора (той не обичаше вино), — то явно, както се полага, ще е във вид на фарс. Макар че трябва да сте изключително внимателен. Може би ще успеем да ги провокираме да извършат някоя глупост в последния етап на операцията. Все пак, съгласете се, Крючков не е Берия и не е Андропов. Даже притиснат до стената не си го представям много опасен. Ще поръмжи като мишка. С това работата ще приключи.

— Като мишка? — учуди се Горбачов. — Нима мишката може да ръмжи?

— Ръмжи на миши език — без следа от усмивка забеляза Климов. — Не се учудвайте. Ръмжащата мишка прави на много хора голямо впечатление именно защото е мишка. Освен това тя може да се пъхне в такива места, където никакъв тигър не би проникнал, ако няма подкрепата на поне две танкови дивизии. Но дори в този случай си остава просто мишка, която е лесно да бъде смазана. През 1953 година е било съвсем друго положение. Иосиф Висарионович е бил вече прекалено стар и благодушен и много неща не е забелязвал. При това той е имал някои слабости и предразсъдъци, от които те — трябва да им го признаем — са се възползвали много умело. Промъкнали са се към вожда под прикритието на димната завеса на антисемитизма, а когато са изскочили от нея, Иосиф Висарионович не е успял и да гъкне.

— Искате да кажете — не разбра Горбачов, — че другарят Сталин е бил докаран до инсулт от безотговорното поведение на лица от висшия партиен ешелон?

— Да — въздъхна Климов, — от два изстрела от упор не само инсулт може да ти стане, но и какво ли не още…

— Какви ги приказвате? — Горбачов прекъсна генерала. — Какви изстрели? Бях чувал, че са използвали обикновен…

— Има ли разлика? — учуди се Климов. — Има ли разлика по кой начин пращат човек на оня свят? Вие тъй сте чували, аз знам иначе. Това не е принципен въпрос. Само че не вярвам някой от тях да е можел да се сети за това, което на вас са ви докладвали. Най-умното, което тогава са били способни да измислят, е „димната завеса“ на антисемитизма, за която ви споменах, а това, нали разбирате, е старо като света. Ако целта е съсипване на държавата, нищо по-добро не може да се измисли.

— Но нали вие сам предложихте — възрази Горбачов, — да приложим тази „завеса“ и днес, като ни уверявахте, че тя ще бъде дори по-ефективна от Чернобил. Не се ли страхувате, че и сега под прикритието на тази „завеса“ могат да тръгнат процеси, които ще ни бъде трудно да проконтролираме?

— Старото проверено средство винаги е по-сигурно от нещо ново и неизпробвано — мрачно отвърна Климов. — Засега успяваме да държим нещата под контрол. Разбира се, от него можем и да се откажем, ако знаем, че ще се случи някоя катастрофа. „Всичко набелязано от партията ще изпълним“ — цитира той с видимо удоволствие. — Честно да ви кажа, Михаил Сергеевич, все пак под завесата на антисемитизма е по-безопасно да се действа, отколкото в заревото на Чернобил. Апропо, знаете ли колко души са получили облъчване от 1-ва и 2-ра степен при „падането на звездата Полин“, както е било предсказано в Библията?

— Докладваха ми нещо по въпроса — недоволно измърмори Генералният секретар. — Какво значение има това сега?

— Около петстотин хиляди души — продължи Климов. — Три пъти повече, отколкото в Хирошима и Нагазаки. Все едно че сме били подложени на масиран ядрен удар практически без да го забележим. Е, не сме ли велика страна?

Горбачов мълчеше.

— Пожарникари и войници на срочна служба само по ризи — със спокоен глас на телевизионен говорител, четящ съобщение от вестниците, без да чака отговора на Генералния секретар, продължаваше разказа си генералът — са се опитвали с вода от маркучи да залеят радиоактивното светене, и това в присъствие на цяла дузина академици. Лекарите смятат, че половината от тези хора няма да изкарат и десет години, а останалите ще останат завинаги инвалиди. Стотици хиляди деца, попаднали в ивицата на заразяване, а тя, както ви е известно, е към една трета от европейската територия на Съюза, също са обречени или на смърт, или на доживотна инвалидност…

— Защо ми разказвате всичко това? — с леко раздразнение в гласа запита Горбачов. — Знам го. Трябва да ви уверя, че зная даже повече от вас.

Гласът на Генералния секретар звучеше глухо:

— Върху изгнили из основи темели, в които са хвърлили милиони трупове и са напомпали океан от кръв, нищо не може да се построи. Всичко, което са се мъчили да издигнат, почти веднага се пукаше, рушеше и разпадаше. Това важи и за високите технологии. Върху такива основи те ставаха двойно по-опасни и само допринасяха за бързото разрушаване на цялата постройка. Войници в присъствието на академици заливат с вода радиоактивно светене, офицери в подводница нямат понятие, че притежават система за автоматично извеждане на спасителните средства и загиват в ледената вода. Всичко това добре ми е известно. Но, слава Богу, към мястото на корабокрушение на социалистическия ни лайнер успяхме да извикаме много спасители под различни флагове. И затова се надявам, че ще успеем да избегнем глобална катастрофа с нови милиони жертви. Главното във вътрешната политика е да се създаде ядро на другари с ново мислене, които правилно да разбират всички тънкости и да работят именно в посоката на спасението. Все пак съвсем прави са били Ленин и Сталин, като са казвали, че кадрите решават всичко. Аз си набелязах неколцина млади другари от ЦК и областните комитети на партията и комсомола, на които възлагам големи надежди. Струва ми се, че те разбират всичко или поне ще разберат, когато им обяснят. Когато вземеш човека от самите низини и го водиш след себе си, както, да кажем, покойният Юрий Владимирович водеше мен, а аз водя Лукянов, може да не се съмняваме в искреността и сигурността на другарите. Как мислите?

— Да — съгласи се Климов. — Точно такива надежди, както се знае, Сталин е възлагал на Киров, понеже се запознал с него в някакъв партиен нужник и го промъкнал със себе си чак до Политбюро. Нали знаете какъв се е оказал в крайна сметка нашият легендарен Сергей Миронич? Сталин сам признава, че след този случай вече никога на никого няма да повярва. И е прав, да ви кажа. За да не изпаднете в същото положение, съветвам ви от сърце да не идеализирате никого, а особено Лукянов.

— Защо, да не би да има някакви сигнали? — разтревожи се Генералният секретар.

Климов се разсмя.

— Би ми било мъчно — с тъга в гласа промълви Горбачов. — Та ние с него, знаете ли, още от института… Аз бях секретар на комсомолската организация, а Анатолий Иванович — член на бюрото. Разбира се, тая работа може да е с последствия, но пък от друга страна такъв е животът, както казват французите. Е, все си мисля, че тук между нас някак си ще се оправим. Сега е по-важно да докажем пред Запада необратимостта, тъй да се каже, на гласността, перестройката и прехода към общочовешки ценности, с две думи, на новото мислене. Нали го знаете Запада и общественото му мнение не по-зле от мен. Стига само да заменим първите секретари — имам предвид названието, разбира се — с президенти, говорители…

— И даже емири, — изсмя се Климов.

— Точно така — зарадвано се съгласи Генералният секретар, — много леко се работи с вас, Виктор Иванович, защото всичко разбирате от половин дума. Та значи, стига само да заменим названията на длъжностите на отговорните лица, и там вече ще са доволни от нас. Те там, в Европа, да не говорим за САЩ, придават прекалено голямо значение на термините и символиката. Върховен съвет е лошо нещо, а парламент — хубаво, ако ще там да останат същите хора и порядки. Областен комитет на КПСС е много лошо, а например администрацията на губернатора — както ще се нарича бившият секретар на областния комитет — е хубаво. И най-важното не е дори какво мислят те, а, че са готови да плащат за тези неща, и то не малко! Да сменим „сърпа и чука“, щом чак толкова ги дразнят, с нещо друго — и ще получим милиарден кредит. Зле ли ще е?

— Това е чудесно — потвърди Климов. — Всичко разбирам прекрасно и още днес съм готов да заменя всичките сърпове и чукове с двуглав орел или православен кръст, стига само без особени загуби да се измъкнем от горящия трюм.

— И затова — продължи Горбачов, който бе превзел инициативата в разговора, — сега няма нищо по-важно именно от чисто символичните жестове от рода на връщането на Андрей Дмитриевич Сахаров от изселване и други подобни. После постепенно ще преминем към отмяна на член 6-ти от Конституцията, а скоро след това някак си ще се разтворим, сякаш никога не ни е имало, а при това всичко ще остане на местата си. Схващате ли мисълта ми, другарю Климов?

Генералът сложи в уста сочна черешка, предвидена да смекчи жара на „Вестфалия“, и мълчаливо кимна.

— Във връзка с това — след кратка пауза каза Генералният секретар, — смятам за целесъобразно да се решат по-бързо няколко, както вече отбелязах, чисто символични проблема, на които обаче на Запад отдават много по-голямо значение, отколкото по мое мнение те заслужават. Но те, както се казва, по-надалеч виждат. Вратовете им са по-дълги.

Горбачов се изсмя и продължи:

— Сред тези проблеми главно място заема проблемът с погребването на бившия цар. Сякаш не Ленин, а ние с вас, Виктор Иванович, сме го разстреляли. Това изобщо не е моя прищявка, както бихте могли да си помислите, и е продиктувано съвсем не от желанието да видя английската кралица или друга някоя коронована особа, а усещането, че това мероприятие ще постави началото на пълното разбиране за необратимостта на ставащите у нас процеси от страна на Запада. Ако вътре в страната са необходими разни там „димни завеси“, както вие ги наричате, то за пред Запада такива жестове трябват. Държавното погребение на останките на бившия цар и членовете на семейството, разбира се, с всички почести, с привличане на обществени и религиозни дейци, ще предизвика такъв резонанс в света, че всички ще повярват, че в замислената от нас перестройка няма никаква измама или хитрина. Защото иначе, както казва моят секретар по печата Грачов, те всяка наша крачка „пробват на зъб“, страх ги е, яко се е настанила в тях „Империята на злото“. Виждат, че загиваме, но пак не ни вярват, страх ги е. А един погребален ритуал с всичките му там военни почести, оркестър, венци и речи… това, знаете ли, целия свят ще разлюлее.

— Ами къде ще погребем царя? — усмихна се Климов. — В стената на Кремъл? И цялото Политбюро на трибуната на мавзолея…

— Ще намерим къде да го погребем — прекъсна го Генералният секретар. — Вие все изпадате в някакви подробности и искате да сведете нещата до шега. А аз говоря напълно сериозно и искам да се отнесете към този въпрос по същия начин, каквото до момента не забелязвам. Нали ви обясних вече колко е важно това. Ако се започне този процес и се задълбочи, ще се оформи решение на много сложни проблеми. Не забравяйте, че на запад цар Николай и семейството му се считат едва ли не за свети мъченици. Разказах ви какво успя да открие Болдин в „Специалната папка“, а после вие, както винаги, отплеснахте разговора в друга посока, вие това много умело го правите. А аз, помните ли, ви попитах какво сте успял да изясните по този въпрос?

— Да си призная, много малко — отвърна Климов. — Първо, нямах никакво време да се заема с този въпрос лично. Но дадох задача на един много способен от моя гледна точка офицер от нашето 5-то управление. Той има историческо образование, дълго време контролира монархическите прояви в съветското общество, после беше един от тези, които, напротив, възраждаха интереса на обществеността към този въпрос и същевременно поставяше „димната завеса“, за която стана дума. Той е запознат с проблематиката и, като имам предвид енергията му, и дори бих казал, неговия хъс, със сигурност нещо ще открие, ако изобщо, разбира се…

— Ако какво? — запита Горбачов.

— Ако царят и семейството му изобщо някъде са били погребани. Аз вече започвам да се съмнявам в това.

— Какво искате да кажете? — не разбра Генералният секретар.

— Искам да кажа, че никой от тези, които години наред бяха смятани за причастни към разстрела на царското семейство, е нямал понятие къде са погребани. Всичко това свидетелства в полза на писмото на Юровски, което Болдин по ваше поръчение е открил в архива. Аз също направих някои справки. Когато Ленин през април 1917 година пристига от емиграция в Петроград (нали помните цялата тази история с „пломбирания вагон“), той е съпровождан от поне една дузина кайзерови офицери, които е трябвало да осигурят бъдещия преврат. Сред тях е бил някой си капитан Ойген Фокс, който прекрасно е говорел руски, преди това е служил в така нареченото бюро на полковник Николаи.

— Кой е това? — попита Горбачов, който слушаше Климов с леко зяпнала уста.

— Николаи ли? — повтори Климов. — Това е тогавашният началник на немското военно разузнаване, може да се каже, прародител на бъдещия абвер на адмирал Канарис. Много способен разузнавач, лично е познавал другаря Дзержински, курирал е Парвус и Урицки и много други. Та значи, този капитан Фокс е бил един от офицерите, които са се занимавали с източното направление. Преди войната три години е живял в Петербург, при което в течение на година е работил на дребна чиновническа служба в знаменитата компания „Зингер“, която произвежда шевни машини. Никой не знае с какво се е занимавал по време на войната, но има сведения за доста честите му пътувания до Копенхаген и Стокхолм, където се е срещал с Парвус. Фокс е бил един от организаторите на преминаването на Ленин през територията на Германия от Швейцария до Русия и, както вече ви казах, пристига през април 1917 година заедно с Илич в революционния Петроград. Историята на онези дни е много неясна, но все пак може да се предположи, че именно капитан Фокс е донесъл необходимите заповеди на полковник фон Руперт за организацията на бойни отряди сред немските и австроунгарските военнопленници с цел военно осигуряване на болшевишкото въоръжено въстание. После капитан Фокс заминава заедно с първото съветско правителство за Москва и взема участие в организацията на органите на ВЧК, т.е. представлява един от бащите-основатели на нашето ведомство.

Виждам, че това ви учудва, но колкото и да е тъжно, фактът си е факт — след подписването на Бресткия договор Ленин и провъзгласената от него Съветска Република са били марионетки на кайзерова Германия. И прекрасно са го разбирали. Впрочем, капитан Фокс е убеден монархист, смятащ кайзерова Германия за образец на държава с оптимален баланс на власт и демокрация, ярък пример на демократически авторитаризъм. Към болшевиките се е отнасял, меко казано, без особен възторг. Но те предоставят на родината му Германия такива възможности, особено от гледна точка на историческата перспектива, че той, ако се съди по откъслечните данни, с които разполагаме, от една страна е правел всичко, за да не стане нещо, не дай Боже, с болшевишкия режим, а от друга е бил готов всеки момент да ликвидира този режим, ако получи съответна заповед от Берлин.

— Как така? — не разбра Горбачов и с учудване загледа Климов.

— Какво има тук за разбиране — с известна снизходителност в гласа забеляза Климов. — Немците се съгласяват на сделка с Ленин, както знаете, от немай-къде. За да се спасят от неизбежно поражение във войната, те е трябвало да откъснат Русия от Антантата. Ленин не само твърдо им го е гарантирал, но и им е наобещавал куп неща, от които на някои хора в Берлин просто им се е замаяла главата. Когато практически всички обещания на Ленин, колкото и фантастично да са звучали, да кажем, през 1912 или 1916 година, стават реалност, немците, а най-вече кайзерът и кабинетът му, започват да се измъчват от комплекси. Същината на тези комплекси е, че императорското правителство приема сделка с „купчинка“, или банда, както казват някои, крайно леви екстремисти, обхванати от безумни идеи за световно господство. Нали знаете, даже под немски ботуш Владимир Илич неуморно работи над тактиката и стратегията на световната революция, и „болшевишкият бацил“, както са го наричали тогава и го наричат и до днес, стремително се разпространява в измъчената от дълга война Германия. Извинете ме за известната доза цинизъм, но немците в търсене на спасение се навират в зона на повишена инфекциозност, но се оказват достатъчно умни, за да го разберат. Като осъзнават всичко, те, естествено, решават да унищожат създадения от самите тях режим в Москва, което тогава са можели да сторят бързо и лесно.

— И какво после? — попита Горбачов с някаква непонятна уплаха, сякаш в момента течеше „бойната 1918 година“ и му предстоеше да отиде при фон Мирбах за инструкции.

— За наше щастие — продължи Климов, — немците са били колкото умни, толкова и лакоми. Замайва им се главата от това, което са успели да придобият според Брест-Литовския договор, и те, вече на ръба на гибелта, започват да градят планове за създаване на огромна империя от Париж до Ташкент с център, разбира се, в Берлин. Адолф Хитлер, когато идва на власт, не измисля фактически нищо принципно ново, което не е съществувало в старите тевтонски имперски мечти. Спомнете си какво те успяват тогава да постигнат. Руската империя рухва и се разпада. Окупирани са цяла Украйна, Прибалтика, Крим, немските войски дебаркират в Кавказ, окупират Грузия и тръгват да се съединят с турските си съюзници, за да започнат поход към Средна Азия. И всичко това със съгласието и одобрението на Москва, която изнудват непрестанно за нови допълнения и протоколи към Брестктия договор. Естествено немците имат нужда от постоянно потвърждаване на легитимността на Бресткия договор и, преди да унищожат съветското правителство, трябва да формират някакво друго, което би потвърдило всички съществуващи и запланувани точки от този договор. На теория всичко изглежда лесно осъществимо. Руската армия вече не съществува, флотата или е завзета от немците, или е под контрола на болшевиките, което на практика е едно и също. Промишлеността и селското стопанство са в състояние на пълен хаос. Изглежда, че всяка политическа партия би приела предложението на немците, ако не за друго, то от ненавист към болшевиките…

— Никога не съм чувал нищо подобно — дори някак смутено си призна Горбачов. — За какви политически партии говорите? За есерите ли?

— Не — отвърна генералът. — Вие забравяте, че немците са окупирали големи градове като Киев, Рига, Ревел, и целия Крим. В тях избягват от Съветска Русия много представители на водещи политически партии на Русия, та страната е била многопартийна.

— Кога? При Керенски ли? — попита учуден Горбачов.

— И при царя — поясни генералът.

— Русия е била абсолютна самодържавна монархия, доколкото ми е известно от курса по история, в която никога не са съществували никакви политически свободи — започна да спори Генералният секретар, — и тъкмо това е помогнало на болшевиките да завземат и задържат властта. Виктор Иванович, та това е „а бе“-то на историята! Какви ги говорите?

— „А бе“-то на нашата история, — търпеливо разясни Климов, — е създадено от Сталин, Жданов и Киров. Напразно ме упреквате, че не съм чел „Краткия курс“. Чел съм и зачоти съм полагал по него. Но, както се казва, по служебно задължение ми се наложи да прочета още много други неща. Аз сега не ви разказвам приказчици, а докладвам по същината на поръчението, което вие смятате за толкова важно.

— Добре — каза Горбачов, като се настани удобно в креслото и си наля още чаша вино. — Извинявайте, че ви прекъснах. На мен, за разлика от вас, ми се налага да чета само партийни документи и селскостопански сводки. Продължавайте, моля.

— До къде бяхме стигнали? — Климов допря ръка до челото си. — Да. И така: нито един от най-видните руски политически дейци, тези, които с единия си авторитет биха могли да създадат правителство, поне преходно, до нови избори за Учредително събрание, не се съгласява да направи това под немски протекторат. За потвърждаване на Бресткия договор никой не иска и да чуе. С други думи никой няма желание да получи властта от ръцете на окупационните власти в замяна на половината Русия. За немците това е изненада, позволила им още един път да оценят гениалността на вожда на световния пролетариат. Всички останали руски политици се оказват старомодни, изключително консервативни и без никакви наченки на интернационално мислене.

— Вие някак си иронично поднасяте фактите — с известна обида в гласа се обади Генералният секретар, — но дори и от вашето изложение се вижда колко гениален политик и пророк е бил Владимир Илич. Знаете ли, който е способен да извърши това, за което никой друг не може да се реши, дори и само с това вече е изключителен човек.

— По този въпрос никой не спори — съгласи се Климов. — Който е могъл да вземе инициативата, за да поведе народа през огън и пропасти, е не просто гений, тук ни трябват други определения. Но, моля ви за извинение, Михаил Сергеевич, вие все ме прекъсвате. Аз ви докладвам по съвсем друг въпрос, а вие постоянно ме откланяте към темата „Владимир Илич Ленин — велик организатор и вдъхновител на Октомврийската революция“.

— Извинявайте — каза Горбачов, — но аз винаги много навътре приемам всяка критика по адрес на Владимир Илич, дори ако в известна степен есправедлива. Все пак ние с вас сме членове на Ленинската партия. А ако ви слуша човек, излиза, че той е бил маниак, готов на всичко в името на натрапчивите си идеи за световно господство. При това не давал пет пари за Русия, унищожил в огъня на революциите и войните руския народ, а на останките от него посочил път, водещ към пропастта. Просто излиза същински Хитлер. Моля ви, Виктор Иванович, когато говорите за Ленин, да избягвате оскърбителните оценки и интонации, ако не за друго, то поне от уважение към мен.

— Мога ли да продължа? — въздъхна генералът.

— Разбира се, разбира се — отвърна Горбачов. — Моля, продължете. Но имайте предвид приятелските ми забележки.

Горбачов знаеше какво говори. Службата на същия този генерал Климов или службата на кое да е друго управление по негово указание можеше да направи запис от този разговор. Касетата с този запис, както се случваше понякога, можеше изведнъж да се появи на някой извънреден пленум на ЦК и да послужи за повод за освобождаването му от длъжност „поради здравословното му състояние“. При това за събеседника на Генералния секретар, който в този случай беше генерал Климов, никой няма и да се сети, тъй като всички ще са наясно, че сътрудник от КГБ просто е проверявал истинското отношение на Горбачов към всичко, „което трябва да е свято за всеки съветски човек“. Въпреки че изцяло поверяваше на Климов почти всичко за своите намерения и планове, Генералният секретар все пак се държеше много предпазливо, когато в негово присъствие той или някой друг се опитваше да нарича нещата със собствените им имена, без да прибягва към идеологическо двусмислие и новоезик. Както се полагаше да бъде в една средновековно-клерикална държава, при това клерикално-езическа, трябваше да се кълне във вярност пред каменните истукани, които са я направили такава.

Настъпи мълчание, през време на което генералът стана, протегна се, отиде при барчето и извади оттам закръглена бутилка коняк с черен етикет, украсен със златни корони, лъвски глави, знамена и алебарди.

— Не, не — избърза да заяви Горбачов, — знаете ли, ликьор, коняк, вино — така не обичам. Почва да ми играе кръвното, пак ще започнат неприятности с лекарите. И вас не съветвам. Утре в колко заминаваме обратно?

— Наредих да приготвят въртолета за единадесет сутринта — каза Климов, като си наливаше, въпреки предупреждението на Горбачов, чашка коняк. — Ще успеем да се наспим. Наздраве, Михаил Сергеевич!

— И вие бъдете здрав, Виктор Иванович — отвърна Генералният секретар, като отпи от високата чаша. — Хайде, продължавайте, моля ви. Аз много внимателно ви слушам. Не крия, че ми е интересно това, за което докладвате.

Климов замези с черешка, седна пак в креслото, съсредоточи се и продължи:

— И така, опитът на немците да създадат някакво алтернативно на болшевиките руско правителство, което да потвърди членовете на Брест-Литовския договор, не се увенчава с успех. Тогава те си спомнят за руската династия и за бившия цар Николай II, който живее със семейството си в Тоболск. Всички те се пазят под арест, който напълно може да се смята за мек и домашен. Накои членове на дома Романови по това време се намират на окупираните от немците територии, в частност вдовстващата императрица, жената на Александър III Мария Фьодоровна, датчанка по произход, великият княз Николай Николаевич, който до 1915 година е върховен главнокомандващ на руските въоръжени сили, великият княз Александър Михайлович и някои други лица. Немците предпазливо сондират настроенията им, като обещават да изпъдят болшевиките, да възстановят руския трон и да поставят на него този, който признае Бресткия договор. Отговорите са от учтиво-студени до откровено оскърбителни. Не помагат и заплахите, към които загубилите търпение немци започват да прибягват, включително и заплахата да предадат всички на болшевиките. Общото мнение е, че смъртта е за предпочитане пред подобен позор.

— Вижте колко горди са били — прокоментира Горбачов, — може дори да се каже, хора с дълбоки убеждения. „По-добре смърт, отколкото позор.“ Жалко, че сега не са останали хора, готови на смърт заради убежденията си.

— Те смятат — продължи Климов, — че нито една педя руска територия не може да бъде предмет на пазарлък. Някои наистина приемат мир с немците, но при условие на запазване на статуквото, съществувало до август 1914 година. Тогава немците се сещат за самия цар. Не че по-рано не са се сещали за него, и още как са се сещали: Николай II е отбелязан в един секретен член на договора като подлежащ на предаване заедно със семейството му в ръцете на немците. Трябва да се каже, че Николай II знае за това и много се опасява от подобна възможност, смятайки такъв акт за продължение на руския позор. Казват, че той дори за първи път в живота публично заплакал, когато научил за подписването на Бресткия мирен догговор. Сега, след седемдесет години, би могло да се каже, че е трябвало само да се радва: измъкват го от ареста и го предават на „братовчеда“ Вили, както той нарича немския император Вилхелм II. Но такъв руски патриот, какъвто несъмнено е бил Николай, гледа на всичко това съвсем иначе. Но немците не губят надежда. Те залагат, че Николай II е много добър и мек човек…

— И затова е получил прякор „Кървавия“? — саркастично полюбопитства Горбачов.

— Михаил Сергеевич — с раздразнение забеляза Климов, — за Бога, престанете постоянно да ми демонстрирате, че в училище сте имали отличен по история на СССР, а в института — по история на КПСС. Знам това и знам също и друго — колко тежко беше за нас, ставрополците, да получаваме отлични бележки в московските институти. Сега поне е общоизвестно, че през цялото царуване на Николай II са били екзекутирани по-малко хора, отколкото след него са екзекутирали всекидневно. Тъкмо затова са го нарекли „кървав“.

— Аз изобщо не разбирам — засмя се Горбачов, — как вие, Виктор Иванович, на времето сте се изхитрили да завършите института?

— Завършил съм — призна си генералът — селкостопански техникум, в който, ако не ме лъже паметта, сте учили и вие. Само че за агроном, а аз — за ветеринарен фелдшер. Ако зависеше от мен, целия личен състав на разузнаването и контраразузнаването щях да набирам от бивши ветеринари.

— Това пък защо? — учуди се Горбачов.

— Защото — обясни генералът — човек не може да попита ни коня, ни кравата от какво са болни или какво ги боли. Трябва сам всичко да разбереш, осмислиш и вземеш решение. Особено ако си спомним времената, когато за смърт на крава отиваш в затвора, а за смърт на кон — на разстрел. Помните ли как е било разстреляно цялото ветеринарно командване на Червената Армия?

— Наистина — разсмя се Генералният секретар, — аз някак си никога не съм разглеждал професията на ветеринаря от тази гледна точка. И много ли ветеринари имате на Лубянка?

— За съжаление — в същия тон измърмори Климов, — имаме повече гинеколози…

— Как не ви е срам — скастри генерала целомъдреният генерален секретар. — Все ще докарате разговора до… Аз, знаете ли, даже на младини… Впрочем, няма нищо. Продължавайте.

— Вие все ме прекъсвате — недоволно промърмори Климов. — До къде бяхме стигнали?

— Дотам — подсказа Горбачов, — че цар Николай е бил добър и мек човек…

— Именно — сети се Климов. — Той е прекалено добър и мек, което изобщо не отговаря на ролята на самодържавен монарх, какъвто той се смята по тогавашните руски закони. Знаете ли, той нито веднъж в живота си не е повишавал тон пред никого, нито веднъж не е използвал неограничената си власт, а пък е могъл да го стори, да прати на бесилото или в затвора когото си иска без съдебно решение.

— Какво говорите? — отново се учуди Горбачов. — Никога не съм чувал за това. Продължавайте, другарю Климов. Всичко това звучи много интересно и много ново. Знаете ли, аз много обичам нестандартно мислене като вашето.

— Той обича семейството си — продължи генералът. — Макар че то далеч не винаги му се отплаща със същата любов. Прибавете към това смъртноболен син, и пред вас ще се изправи образът на един много интересен човек, който, имайки зад гърба си 15-милионна войска, заради безпокойството си за жената и децата си се отрича от престола в този момент, когато само няколко решителни дори не постъпки, а думи са били достатъчни, за да бъде смазан метежът на уплашилите се от фронта запасни батальони и пияната столична сган.

Горбачов искаше пак да поправи Климов, който нарече бойния авангард на работническата класа — петроградския пролетариат — „пияна сган“, но реши да не го прави, а само попита:

— Е, и какво доказва това? Това, че е бил безхарактерен, е общоизвестен факт!

— Там е работата — съгласи се Климов. — Този човек, имам предвид царя, през всичките двадесет и три години на царуването си демонстрира, че благополучието на семейството му е по-скъпо от благополучието на държавата. Понякога бремето на царския пост — а вие, Михаил Сергеевич, по-добре от всеки друг днес можете да оцените какво бреме е това — е за него съвършенно непосилно. В такива моменти той или заминава с яхтата си към финските фиорди и островчета, или отива на лов в Беловежската гора, по-далеч от задълженията. Тъкмо в такъв момент на душевна слабост го спипват в Псков през февруари 1917 година. При тогавашната гласност е било доста лесно да си създадеш представа за едно или друго състояние на психиката на държавния глава. Като се възползват от положението на царя и на семейството му през 1918 година, немците замислят следната операция. Те предлагат на царя възстановяване на престола му в замяна на мир по условията на Бресткия договор. Болшевиките той ще може сам после да ги избеси, или те ще сторят това вместо него с не по-малко удоволствие. Повтарям: когато у немците възниква подобна мисъл, бившият цар със семейството си се намира в Тоболск, където се ползва от относителна свобода, приема гости, ходи на църква — апропо, той е много религиозен човек, и изобщо, по признание на обкръжението, през този период за пръв път в живота си истински си почива и, колкото и да звучи парадоксално, се чувства свободен.

В Тоболск пристигат първите съобщения за Бресткия договор, после в края на февруари 1918 се появява баронеса Буксгевден — бивша придворна дама. Тя предава на Николай предложението на немците. Той категорично го отхвърля. Баронесата съветва бившия император да не взема никакви окончателни решения, а да обмисли всичко и да се готви да се пресели в Москва, а оттам — в Германия. С други думи, баронесата му дава да разбере, че ще бъде предаден на немците. А те ще намерят начин да го притиснат, за да признае членовете на злополучния договор. А пък царят е готов да живее в Тоболск или в друг още по-затънтен град неограничено дълго в качеството на частно лице, но да не взема участие в политиката, и още повече в такъв позор.

Немците са сигурни, че той ще си промени мнението, ако попадне в ръцете им, а семейството му остане в Сибир. Тогава, като наблягат на безопасността на семейството му, ще могат да убедят царя да възстанови едно орязано Руско царство в качеството му на немска подмандатна територия, нещо като днешна Намибия. Мечтателите немци засега дори не подозират, че на тяхната империя й остава малко повече от половин година съществуване, но в голямата политическа игра всички кой знае защо се смятат за безсмъртни. Ако можеше всеки император или вожд да осъзнае смъртността си, човешката история щеше да потече по друго русло. Щеше ли Хитлер да започне втората световна, ако знаеше, че след шест години ще бъде принуден да се застреля в бункера? Щеше ли Ленин да захване всичките си глобални мероприятия, ако знаеше, че само след пет години ще започне да ходи под себе си?

— Ама нали ви помолих — почти изстена Горбачов, — да не говорите за Ленин в мое присъствие с подобен тон. Наистина, стига вече с вашите исторически екскурси. Какво толкоз ви е сторил Ленин? И въобще, откъде сте се натъпкали с тия антисъветщини?

— От службата — доста рязко отвърна Климов. — И така, немците искат от съветското правителство да достави Николай II в Москва. Забележете — само Николай. Преди, при подписването на договора, те обосновават искането си с това, че императрицата е немкиня по произход, следователно дъщерите й трябва да се смятат за немски принцеси, а синът — за курфюрст на Германската империя. За самия Николай не става въпрос. Немците просто ликуват, че са успели да го свалят от престола, като провалят набелязаното за пролетта и лятото на 1917 година мощно, съгласувано със съюзниците настъпление на руската армия, което, според всички изчисления на специалистите, би довело до падането на Германия с една година по-рано, но с неизмеримо по-лоши последствия за нея. Немците се страхуват най-много от това, че някоя неконтролирана от тях сила отново ще издигне на трона Николай, и той ще обяви денонсиране на Бресткия договор, а после ще възобнови войната с Берлин. Затова сега те искат да бъде докаран в Москва и дават неясни обещания някога в бъдещето да доведат семейството му.

— Интересно — каза Горбачов. — Нима съвсем очевидните планове на немската страна не са били известни на Ленин и другите болшевики?

— Разбира се, че са били известни — отвърна Климов. — Предполагам, даже във всички подробности. Но когато отсъстват реални сили, осведомеността за плановете на противника може да доставя само морално удовлетворение. Всичко, което могат тогава да си позволят Ленин и съратниците му, е да протакат и да лъжат немците според възможностите си, понякога неприлично грубо и примитивно. Всяка сутрин Владимир Илич иска подробен доклад за обстановката на Западния фронт, сякаш не е ръководител на Републиката, а началник щаб на маршал Фош. Работата е там, че в навечерието на тези събития във войната на страната на Антантата се включват Съединените Щати, и Ленин постоянно успокоява обкръжението си: „Щом Америка се е намесила във войната, значи на немците им се вижда краят, иначе тя нямаше да се намеси.“ И всеки ден чака потвърждение на думите си. Но докато американците превозват през океана във Франция експедиционните си войски, му остава само да протака. Общо взето, положението напомня действията на врабец, попаднал в лапите на котка, който се опитва с чуруликане да отвлече вниманието на котката, като по този начин иска да отложи неизбежния край. Щом нещо стане не по техен вкус, немците заплашват да окупират Москва и Петроград, да арестуват Ленин и компания, да ги предадат на съда с обвинение в международен тероризъм, въпреки че през тези години това се е наричало малко по-различно.

— Помислете си само какви негодници! — не успя да се сдържи Горбачов. — Как ловко са се опитвали да се възползват от нашите временни трудности.

— Война е — сви рамене Климов, — и двете страни отлично разбират това. Военното време донякъде се различава от мирното. Нали сте преживели окупацията в Ставропол, Михаил Сергеевич?

— Да — с мрачна въздишка отвърна Генералният секретар, — само че тогава той не се казваше Ставропол, а Ворошиловск. Стана отново Ставропол по нареждане на немския комендант. А когато нашите освободиха града от немците, забравиха пак да го преименуват. Тогава аз бях още дете, но ще ви кажа, между нас да си остане, че немците даже във военно време на чужда територия не сториха и една десета от това, което в нашия край бяха сторили преди войната Шеболдаев, Фриновски и Каганович. Много е хубаво, че нашата партия така откровено призна каква чудовищна деформация на социализма допусна Сталин. Бих казал дори, че партията стана по-силна, като се отграничи от крайностите, свързани с култа на личността.

— Несъмнено. — съгласи се Климов, като вдигна изучаващ поглед към Генералния секретар: сериозно ли говори или не. Макар и добре да познаваше Горбачов, генералът така и не можа напълно да се ориентира кога той говори искрено, а кога специално за магнетофонния запис, особено ако не знаеше със сигурност дали го записват или не.

— Но ние пак се отвлякохме. — забеляза Климов и погледна красивия каминен часовник (подарък от един амстердамски банкер), — впрочем, имаме още време. Ще слушате ли продължението, Михаил Сергеевич, или вече ви уморих?

— Продължавайте, продължавайте — помоли Горбачов, — докладът ви е изключително интересен. Не ми се случва толкова често да слушам нещо интересно, при това свързано с мое собствено поръчение. Ако ми бяхте представили доклад, както си му е ред, в писмена форма, то, признавам си, нямаше да намеря време да го прочета, но дори и да го бях прочел, половината от него нямаше да стигне до съзнанието ми. А сега вече започвам да разбирам някои неща. Така че, моля ви, продължавайте.

— И така — продължи Климов, — под натиска на немците в Тоболск бива изпратен някой си Василий Яковлев със заповед, подписана от Свердлов, да докара царя в Москва. Този Яковлев е много загадъчна личност, от бившите есери терористи. Отначало се е предполагало, че името му е Мячин, но после е станало ясно, че името му е Стоянович, макар че и за това няма пълна сигурност. Избират него именно защото е откровено пронемски настроен. Тогава партията, най-общо казано, се разделя на две фракции: пронемска и антинемска. Този Яковлев има големи амбиции, но в ръцете на хора като Ленин и Свердлов той е само пешка. А с пешката, както е известно, може да се прави само ход напред (назад вече не може да се върне) и в случай на нужда може да се пожертва без каквото и да било съжаление, особено ако трябва да засилиш собствената си позиция в някой гамбит, който още не се знае докъде ще доведе. И тъй, на немците, за да ни оставят на мира, е доложено: Яковлев начело на доста силен отряд със специално назначение е изпратен в Тоболск да прибере царя.

— Това съм го чувал — оживи се Горбачов, — същевремено Свердлов праща тайна телеграма в Екатеринбург до Филип Голошчокин, свой стар приятел, който тогава е начело на Екатеринбургския съвет, в никакъв случай да не пускат царя с Яковлев и да го държат под арест.

— Така е прието да се смята — възрази Климов, — но работата е била малко по-различна. Никакви данни, че Свердлов едновременно с изпращането на отряда на Яковлев дава някакви тайни инструкции на Голошчокин в Екатеринбург, няма. Напротив, има сведения, че по време на завръщането на Яковлев с царя към Москва се подготвя нападение срещу тях. Искат да го припишат на татарските и башкирските националисти. При това Николай и Яковлев е трябвало да загинат. Доколко подготовката на подобно мероприятие е минала към практическа разработка, е трудно да се каже, защото събитията се развиват съвсем не така, както предполагат в Москва и в Берлин. В средата на април 1918 година Яковлев-Мячин пристига в Тоболск и обявява на Николай, че има заповед да го откара в Москва, при това сам. Николай, естествено, се интересува за какво го пращат в Москва и защо сам? Той заявява с нехарактерна за него решителност, че никъде няма да замине сам. Те с Яковлев водят няколко продължителни разговора на четири очи, за които по-късно Яковлев, след втория си арест през 1937 година, доста подробно разказва при разпитите. Царят решително казва, че никога няма да потвърди членовете на Бресткия договор, дори под заплаха от смърт. Той има предвид, разбира се, собствената си смърт, а не смъртта на някой от своите близки, за съдбата на които все още съвсем не се безпокои. Той все пак е свикнал да смята Русия на XX век за цивилизована страна.

— Слушайте, Виктор Иванович — отново не се стърпя Горбачов, — във вашия разказ през цялото време тече един неконтролируем подтекст, който намирисва на антисъветизъм. Не за пръв път го забелязвам.

— Че аз не чета доклад пред пленума — озъби се Климов, — а се опитвам да обрисувам обстановката такава, каквато е била. Ако ви трябва идеологически издържан тескт, поровете се в пълното събрание на съчиненията на Ленин или прочетете книгата на Касвинин „Двадесет и три стъпала надолу“. И няма да има нужда нито да нервничите, нито да ме прекъсвате на всеки две минути, така че разрешете да продължа.

Яковлев напомня на царя, че той е под арест и трябва да се подчинява. Още повече, че той, Яковлев, само изпълнява заповед. Царят е объркан. Изобщо не иска да заминава за Москва, където немците, превръщайки семейството му в заложници, ще му продиктуват позорните си условия. Да, не се учудвайте, но Николай II именно така разбира създалата се ситуация и в много неща е прав. Единственото, което не разбира, е къде си съвпадат, а къде се разминават плановете на немците и на болшевиките. В този случай той обективно налива вода в мелницата на болшевиките, които отлично знаят за какво е притрябвал на немците.

В отчаянието си царят се обръща за помощ към единствения човек, на когото още може в някаква степен да се доверява — началника на конвоя, който го пази в Тоболск, полковник Евгений Кобилински, та той да направи всичко възможно да не го откарват в Москва. Полковник Кобилински, който по това време има обширна агентура в района, започва да разпространява слухове, че целта на Яковлев е да отвлече царя без знанието на центъра, да го докара във Владивосток и после да го изведе през границата. На Яковлев уж са обещали едва ли не милион златни рубли, които той бил обещал да дели с Ленин и Свердлов. Уралският областен съвет веднага нарежда Яковлев да предаде на тях бившия цар, а тъй като той отказва, го обявяват извън закона, блокират железопътните линии и вземат мерки той по никакъв начин да не може да откара царя в Европейска Русия. Съвършено обърканият Яковлев води безкрайни преговори със Свердлов по пряката връзка. При преговорите до Свердлов се намира вече познатият ни капитан Фокс. Другарят Свердлов му обяснява обстановката, като набляга, че царят не желае да пристига в Москва, тъй като не иска подобно на древните руски князе да стане заложник на татарите и да умре в Ордата край юртата на хана.

— Тук трябва да се разбира, че четири години тече кръвопролитна война с немците, подобна на която тогавашната история още не познава, и отношението към немците е съответно: варвари, хуни и така нататък. Впрочем тази война се е наричала в Русия Втора Отечествена, и царят мрази повече немците, отколкото болшевиките, които, ако не се смята отношението му към Бресткия договор, той изобщо не познава, нямал е време да ги опознае. Към този момент съветската власт едва-що е успяла да се разпростре до Урал. Затова, колкото и парадоксално да звучи, Николай предпочита да се остави под покровителството на болшевиките като единствена съществуваща тогава власт в страната, вместо да бъде предаден на немците. Той е руснак до мозъка на костите си.

Фокс разбира, че дори ако постигне насилствено завръщане на царя в Москва, това все едно няма да даде никакъв резултат: императорът никога няма да потвърди Бресткия договор. А какво могат всъщност немците да му сторят? Да го измъчват? Никога. Да го убият? Невероятно е Вилхелм II да даде санкция за нещо подобно. Единственото, което би могъл да си позволи, е да настани царя в някое имение в покрайнините на Берлин, за което моментално ще научи целият свят, и да го убеждава лично или с помощта на красноречивите си министри. Но това е дълго и безнадеждно мотаене. Затова немците измислят друг, наистина дяволски план. Нека царят бъде преведен в някой местен град, който има железопътна връзка с центъра, откъдето винаги могат да го вземат, и да се ожесточи режимът. Тогава представителите на тези сили, които мечтаят за отменяне на членовете на Бресткия мир и възобновяване на войната с Германия, няма да могат, като завладеят царя, да вдигнат реваншистко знаме. В това позициите на немците и на болшевиките напълно съвпадат.

Както е известно, царят е откаран в Екатеринбург, където го настаняват в така наречения Ипатиевски дом и назначават за началник на охраната някой си Авдеев, пияница и хулиган.

Промяната на обстановката в сравнение с режима в Тоболск е поразяваща. Царят и семейството му постоянно се сблъскват с грубост и издевателства, чуват псувни и пиянски заплахи. От този момент нататък императрицата и четирите й дъщери са задължени, извинете за израза, като се намират в тоалетната, да държат вратата отворена, за да са под надзора на стражата.

Междувременно немската агентура в града, използвайки изключително богатия си опит по организиране на безпорядък в Русия, насъсква местната сган, тоест, извинявайте, пролетариата, с искания да се екзекутира „коронованият палач“ и други подобни. Страстите се нажежават до такава степен, че властта е принудена да огради имението с допълнителна ограда и да построи наблюдателници за часови с картечници поради опасения за саморазправа на тълпата. Паралелно се разпространяват и слухове за възможно депортиране на царя в Москва, ужким за публичен съд над него, където, както ви е известно, Троцки е трябвало да участва като обвинител. По този начин чрез своята агентура и своите хора във ВЧК немците, казано народно, докарват царя до нужния хал. Като разбира ситуацията, той ще стане по-сговорчив. През това време вдигат глава и се организират след кратък шок различни сили на съпротивление срещу болшевиките. Част от тези сили — въоръжените отряди на директорията — започват с поддръжката на чехословашкия корпус, попаднал в съвършенно идиотско положение след сключването на Бресткия мир, настъпление срещу Екатеринбург. Съществува опасност, че Николай ще попадне в техните ръце, а това, според мнението на немците, незабавно ще доведе до анулиране на мирния договор и възобновяване на войната.

Множество грешки на немците произтичат от невярното разбиране на изключително сложните социални процеси, които протичат тогава в Русия. Трябва да се признае, че в сравнение със събитията, ставащи през 1918 година, годините на царуване на Николай II изглеждат вече нещо средно между Царството Божие и комунизма, който обещава Ленин. Съответно расте и популярността на царя, особено сред тези слоеве, които традиционно се смятат за антимонархически. Всичко това, редом с постоянно влошаващата се обстановка на Западния фронт, тласва немците към решителни действия.

В Екатеринбург вечно пияният Авдеев е сменен от студения и стегнат Юровски — знаменития комендант на Дома със Специално Назначение, както сега го наричат в историята. Пиянските издевателства над семейството на бившия цар са прекратени, настъпва известна пауза. А кого чакат всички? Ами чакат нашия познайник капитан Фокс, който с един взвод немски войници — ветерани в боевете в Петроград и на Пулковските височини — заминава за Екатеринбург.

Ние научихме това от завзетите от американците документи на германското министерство на външните работи след края на втората световна война. От тях (копията получихме с голям труд, защото американците почти нищо не огласяват) стана ясно, че след убийството на немския посланик фон Мирбах в Москва съветското правителство вече не може да се съпротивлява на немските изисквания, както преди, макар че и дотогава тези възможности са били твърде ограничени. Принуждават се да прибягват към хитрости, дори към груби измами с една-единствена цел — да спечелят време.

В началото на юли се взема решение да се изпрати в Екатеринбург капитан Фокс, за да предаде лично на царя ултиматум: или се съгласява да потвърди Бресткия мир и с помощта на немските щикове се връща на престола, или Фокс със съдействие на местните власти ликвидира Николай и цялото му семейство, та немците да си нямат повече грижи на тая тема. Днес всичките немски мотиви може би изглеждат не твърде убедителни, но тогава за немците този въпрос е от изключителна важност.

Що се отнася до болшевиките, то тъкмо те в този момент не са склонни към крайни мерки. Троцки и Свердлов мечтаят за показен процес над царя по образец на процеса над Луи XVI, а по-практичният Ленин смята, че е по-добре да се запази царското семейство като заложници, ако случайно, както той често казва тогава, „ние изгърмим и се наложи да се връщаме в Цюрих“.

На 16 юли 1918 година капитан Фокс с командата си пристига в Екатеринбург. В града цари почти обсадно положение. Чува се артилерийска канонада. Войската на директорията и части от чехословашкия корпус доближават столицата на Урал от всички страни. Ясно е, че няма никаква възможност да удържат града. При тези условия Фокс провежда съвещание с Юровски, Голошчокин и Белобородов, след това около два часа разговаря с царя. Какво става после — не е напълно ясно. Ако се съди по онова писмо на Юровски, което Болдин е открил в архива, да изпълни смъртна присъда и след това да откара някъде труповете може само капитан Фокс с командата си. Юровски и неговите хора най-многото да са забърсвали кръвта и може би са пренасяли труповете на камиона, макар че и това изглежда съмнително.

— Та какво имаме в крайна сметка? — попита Горбачов. — Къде са погребани останките на нещастното семейство?

— В крайна сметка имаме много странна история — каза Климов. — Никой никога оттогава насетне не е виждал нито капитан Фокс, нито царя, нито някого от членовете на семейството му, нито някой човек от свитата му — нито живи, нито мъртви. Но ако се предположи, че Фокс е откарал някъде труповете и ги е изхвърлил или заровил на някое място, то къде се дяват самият той и командата му? Не успяхме да открием никакви негови следи в Москва. Не се появява и в Германия след края на първата световна война.

Всичко това ни кара да мислим, че той е загинал на връщане към Москва. При тогавашното положение на нещата да загинеш в Русия, както разбирате, е било много лесно.

Разбира се, възможен е и друг вариант. След като унищожава царското семейство, Фокс просто се скрива, разбирайки каква отговорност е поел. Той знае, че собственият му кайзер няма да му даде медал за заслугите. Може би си е сменил името, напуснал е Русия, без да минава през Москва. Впрочем, не е било задължително да се прибира в Германия. Тъй като Фокс е дезертирал през военно време, той е могъл да се установи и да се натурализира в коя да е друга страна в Европа или Америка. В полза на тази версия говори и фактът, че заедно с царя изчезват и ценностите, принадлежащи на семейството му, а също и редица много важни документи. Като убива и ограбва царя, Фокс просто си плюе на петите, въпреки цялата си любов към родината и кайзера. Такива възможности падат в ръцете веднъж на столетие, ако не и по-рядко. Освен това, като изчезва с труповете, той поставя в идиотско положение целия Екатеринбургски Съвет преди всичко пред местните работници, на които се принуждават да разказват фантасмагориите за бъчвата със сярна киселина. Експертите ми казаха: за да се разтворят единадесет трупа е нужна като минимум влакова цистерна с киселина. Но нашият народ каквото и да го лъжеш, ще повярва. В това му е силата. И нашата.

— Доколкото разбирам — каза Горбачов, — точното място на погребване на царското семейство на никого не е известно и не може да бъде открито?

— Ще продължаваме да търсим, — обеща Климов. — Никой още не се е занимавал с тази работа сериозно. Имаме някои данни, за които да се захванем. Ще опитаме. „Да му кажа ли за момчето или не? — помисли си генералът. — Не, няма да разбере. Или ще каже нещо от рода на: «Време ви е вече за пенсиониране, Виктор Иванович, а в такива сфери излитате. Впрочем, този въпрос може да се обсъди на пленума.» Или все пак да му разкажа?“

— Да — въздъхна Горбачов. — Колко е сложно всичко в нашата страна. Аз пък си мислех, че във вашето ведомство със сигурност знаят кой къде е погребан. Оказва се, че и при вас редът е като навсякъде.

Климов искаше нещо да отговори, но в този момент се разнесе нежното писукане на телефона. Генералният секретар вдигна слушалката и чу гласа на жена си.

— Откъде се обаждаш — попита Горбачов, — от Женева ли? — той внимателно погледна Климов. — Да. Е, и какво? В неделя вечерта ще се върна в Бон. Какво? Ще минат и без мен. Ами разбира се, купи го, щом ти харесва. Скъпо ли? Ами не знам. Сама си реши. Какво значи скъпо, щом имаш неограничен кредит? Какво как? Добре, като се върна, всичко ще уредя.

Горбачов затвори телефона, усмихна се и каза на Климов:

— Тия жени с техните проблеми! Край тях такива неща стават, а те от друго, освен от дрънкулките си, не се интересуват.