Игор Бунич
Синдромът на Николай II (12)

III

След като пийна кафе в кухнята, Сергей отново се обади на Надя. Майка й вдигна слушалката и съобщи, че Надя още я няма и че тя вече се тревожи, защото са се обаждали от интерната също да я търсят, понеже, както се оказало, не била идвала днес на работа.

— Не се ли е канела някъде да ходи? — запита Куманин. — Може някъде да се е отбила и да се е забавила.

— Не, Серьожа — каза майката на Надя. — Нищо не ми е казвала. Излезе, както обикновено. Те днес трябваше да имат педагогически съвет. Казваше, че ще се забави в работата. Но ти знаеш, че тя изобщо никога не се прибира от приюта преди десет вечерта, а понякога остава и за през нощта.

Куманин обеща да се обади по-късно и затвори телефона. Беше около осем веччерта. Звънна в интерната и попита дежурната дали е там възпитателката Шестакова. Възрастен женски глас отговори, че Шестакова днес изобщо не е идвала: „Потърсете я утре.“

За да се поразсее, Куманин пусна телевизора. На екрана показваха празните полици на московска бакалия, разярените лица на продавачките и огромна тълпа хора, бутащи се пред затворената врата в надежда, че нещо ще докарат. Гласът на говорителя зад кадър гърмеше: „Опашките за всичко, от салам до ножчета за бръснене, отдавна станаха съставна част от живота на съветските хора. За гражданите на страната, строяща атомни електростанции и космически совалки, е унизително да се редят за калъп сапун. Но хората се редят…“

На екрана се появи някакъв другар с охранен вид, типичен секретар на районен комитет, но, ако се съди по надписа, който възникна на екрана, това беше директорът на ГУМ Станислав Сорокин. Той с усмивка говореше по микрофона, който му подаваха: „Дефицитни са, както казва старият виц, стоките с буква «в» — «всички». Убеден съм, че изход има само във вноса…“

След него се показа възрастен офицер от милицията с пагони на подполковник: „Опашката е поле за дейността и на спекулантите, и за злоупотребите на търговските работници. Достатъчно е да се каже, че в хода на специална операция, продължила две седмици, милицията откри в магазините на Москва скрити под тезгяха стоки на сума шестнадесет милиона рубли. А за годината имаме петнадесет хиляди подлежащи на наказателни дела случаи на укриване на стоки. Ето откъде е и дефицитът!“

Куманин превключи канала. На екрана се появиха стари дървени постройки, дъсчени шлюзове, хора, размахващи кирки, стълб с голям самоделен плакат: „Да живее ръководството на ОГПУ!“ После на екрана изникнаха Сталин и Ягода, които нещо оживено обсъждаха. „Феноменът на Сталиновия канал — разказваше говорителят, — до днес е изпълнен с тайни. Защо на Сталин му е било необходимо да убие на този строеж триста и осемдесет хиляди души, чиято енергия би намерила мястото си при отблъскването на вероломното нападение на хитлеровците срещу Съветския Съюз…“ Куманин изгаси телевизора.

Откакто Горбачов по непонятни причини обяви курс към перестройка и гласност, страната съвсем явно се сриваше в пропастта. Чернобилската авария, страшното земетресение в Армения, стотици други големи и малки катастрофи по суша, въздух и море превърнаха огромната територия на ядрената свръхдържава в зона на бедствия. Това се придружаваше от пълно изчезване на стоките от магазините, въвеждане на купонна система за хранителните продукти и основните промишлени стоки, ръст на престъпността и падение на нравствеността. „Налице са всички симптоми на приближаващия край на света в отделно взета страна“ — спомни си Куманин циничните думи на един разпитван.

Още повече поразяваше парализата на всички властови структури, които вече не бяха в състояние да помогнат не само на страната, но и на самите себе си. Всички те покорно крачеха по неясната пътечка, където ги зовеше вълшебната свирка.

Даже непоколебимата Лубянка губеше гранитно-пролетарския си имидж.

Първото Главно Управление (външно разузнаване) — гордостта на органите — се гърчеше от небивало в историята на тайните служби предателство на резидентите в чужбина, десетки от които преминаваха на запад. На времето един такъв случай беше достатъчен, за да разстрелят началника на тази служба, или да го пратят на вечен пансион в някое неотбелязано на картата кътче. А днес началникът на това управление генерал Шебаршин получава само благодарности и повишения. Човек може да си помисли, че подобно количество изменници, бягащи при противника, е някаква хитра разузнавателна операция, за изпълнението на която се полагат награди и чинове.

А в неговото родно Управление обстановката вече беше близка до паническа. Последва указание да се освободят от лагерите всички, излежаващи присъда по 70-ти и 190-ти „прим“ член от Наказателния кодекс. Още оставаха по лагерите осъдените по член 64-ти за държавна измяна, но знаещи хора разправяха, че изглежда и тях ще трябва да освободят. Нахалос отиваше творческият труд на няколко поколения чекисти поне от трите последни десетилетия. Пристигналите от лагерите антисъветчици и изменници вече открито искаха кръвта на оперативните работници и следователите, които някога ги бяха премахнали от съветското общество, за да не пречат на строителството на комунизма. Началството даваше кураж на подчинените си, доколкото можеше, но и то самото, очевидно без да го забелязва, бе изгубило предишната твърдост. Очите на генералите шаваха уплашено даже по време на инструктажите.

Аналитиците на КГБ — елитът на нацията, както обичаха да ги наричат преданите журналисти — някъде изчезваха един подир друг. Дори полковник Кудрявцев, бившият началник на Куманин, веднъж го срещна в бюфета, седна при него с чашка кафе и заговори, че „става невъзможно да се служи“. „Цялата тая лагерна паплач пристигна в Москва, и какво да правим оттук нататък — не знам.“ После той призна, че в едно загубено вестниче неговото име, Кудрявцев, било поставено редом с думите „душител на свободата и гласността“. Вестничето го разгонили, но той е сигурен, че това е само началото.

— Тук — поясни Кудрявцев, — няма някаква импровизация, в нашата страна не са възможни подобни импровизации, а нечия насочена политика за дискредитация на органите. Щом имената ни се появиха в печата, значи вече са набелязани изкупителните жертви за спасението на онези горе. Сега — продължи полковникът, допивайки кафето си, — човек трябва да се гмурне надълбоко, а когато му дойде времето, да изплува на нужното място. И теб, Сергей, те съветвам да сториш това. Името ти съвсем не случайно се появи сред вражеските гласове. Значи и тебе са те набелязали за заколване на талмудическия жертвеник. Евреите на такива като нас с тебе не прощават.

Куманин не пророни нито дума, дъвчеше си салатата, но слушаше внимателно. „И наистина, с какво се занимава той, когато страната се гърчи в конвулсии, много приличащи на агония? Търси гроба на последния руски цар! Дали да не последва тези, които вече се гмурнаха? Някои вече успяха и да изплуват в кооперативите, съвместните предприятия и по някакви тъмни борси. Гадост!“

Бившият началник на външното контраразузнаване от 1-во управление генерал Белугин, навремето награден с орден на Бойното Червено Знаме за организирането на убийството в Лондон на българския дисидент Марков с отровен чадър (екзотика и полет на творческата мисъл!), специалист по убийства от най-висока класа, изведнъж заяви, че не може повече да служи в такава престъпна организация като КГБ. Гласът му гръмко зазвуча по демократичните митинги и по телевизията с искания да се накажат „престъпниците от Лубянка“, макар че, разбира се, би трябвало да започнат от него.

След шефа си незабелязано изчезнаха от хоризонта неговите „легендарни“ подчинени: полковник Нечипуренко, който някога бе подготвял Ли Харви Осуалд, полковник Тихой, който бе работил с Агджа и бе организирал атентата срещу римския папа, полковник Тиусов, който бе инструктирал самия „Чакал-Илич“. Опитните „плъхове“ първи усетиха, че нещата не вървят добре на техния „кораб“ и първи се устремиха към заслужен отдих. През времето на плодотворната и много трудна своя дейност в КГБ всички те си бяха уредили докторски степени по история и икономика, а така лесно можеха да заменят бурната служба с тихо академично пристанище.

Да защитиш дисертация по история и икономика на Лубянка беше смехотворно лесно. Темата е закрита, опонентите са закрити, защитата е закрита. Раз-два — и вече си кандидат или доктор. На Куманин също му предлагаха да защити, даже темата беше близка, по профила на работата му: „Кризата на самодържавието и Великият Октомври“, но той все отлагаше: „Има време.“ Искаше първо да стане подполковник. Ако нещата продължат така обаче, може вече и да не успее.

За да се разсее отново от мрачните мисли, Сергей пак пусна телевизора. Предаваха програмата „Време“. На екрана важно вземаше завоя самолет. Гласът на говорителя коментираше: „На летището Генералният секретар на нашата партия бе посрещнат от другарите: Яковлев, Медведев, Шеварнадзе, Лигачов и други официални лица.“ По стълбичката слизаше заедно с жена си широко усмихнатият М. Горбачов.

Куманин се залепи за екрана, надявайки се да види в свитата на Генералния секретар генерал Климов, но той никъде не се виждаше. Освен семейство Горбачови от самолета излезе само началникът на личната охрана полковник Медведев от 9-то управление. А сред посрещачите на заден план скромно стоеше началникът на това управление генерал Плеханов, когото Горбачов дори не удостои с ръкостискане: „обслужващ персонал!“

Вече минаваше десет, когато Куманин се обади още веднъж в дома на Надя. Лидия Фьодоровна вече бе преминала на плач.

— Надя не си е идвала и не се е обаждала. Не знам какво да мисля. Къде ли не се обаждах: болници, морги, отдели на МВД. Никой нищо не знае. В МВД отказаха да ми приемат заявката, трябва отсъствие не по-малко от седмица, за да започнат издирване. Дежурният ме утешава: „Сигурно купонясва някъде“.

— Серьожа — помоли го Лидия Фьодоровна, — може би ти нещо ще можеш да научиш? Звънни някъде, а после на мен. — Тя пак заплака и в слушалката се чу бибипкане.

Куманин се обади на оперативния дежурен за града от МВД. Него разбира се го нямаше, сигурно спеше. Но помощник на оперативния се оказа познат на Куманин — майор Рагозин. Едно време, още при Андропов, част от младите офицери на КГБ ги изпратиха в МВД „за укрепване на кадрите“. По този начин покойният Юрий Владимирович планираше да завземе ведомството на генерал Шчелоков отвътре. Мнозина от тези, на които бе наредено да станат „ченгета“, смятаха това за край на собствения си живот. Някои дори искаха да се застрелят, но нищо — свикнаха. На някои в милицията дори повече им хареса, отколкото в КГБ.

„Работата е истинска, жива, а игрите, които се играят на Лубянка, на никого не са ясни. Радвам се, че се махнах“ — каза веднъж при среща Рагозин на Куманин, по времето, когто и двамата бяха още лейтенанти.

— Серьожа — учуди се майор Рагозин, когато Куманин си каза името. — Как си, приятел?

— Всичко е наред — отговори Сергей. — По работа ти се обаждам, Боря. Виж сред произшествията за града днес не фигурира ли Шестакова, Надежда Николаевна, на около 30 години.

— Позната ли ти е? — попита Рагозин.

— Свидетелка по много важно дело — излъга Куманин, — и е изчезнала. Много ми трябва.

— Ще видим — измърмори Рагозин. — Ще ти звънна от друг телефон. Телефона ти го имам.

Той се обади скоро и съобщи, че няма такава. Има два неопознати женски трупа, но на много по-възрастни жени. В болниците не е постъпвало лице с това име.

— Освен да е в изтрезвителното — предположи той. — Но оттам не ни изпращат данни, ако не се е случило нещо изключително.

— Къде може да е изчезнала? — въздъхна Куманин. — Ама че беля…

— Къде да е изчезнала ли? — повтори Рагозин. — В Москва всеки месец изчезват средно по десетина хиляди души. Безследно. Имаш ли й снимката? Ако толкова чак ти е притрябвала, ще я покажем по московската програма на телевизията или ще я пъхнем в някоя програма от рода на „Взгляд“. От колко време отсъства? Днес ли е изчезнала? Ама и тебе си те бива, Серьога! Изчезнала — това значи поне месец да я няма. Къде ли не може да е отишла. С приятелки го е ударила на живот или нещо подобно. Омъжена ли е? Не? Значи се скатава при някой мъж. Трийсетгодишните мадами ден не могат да изкарат без мъж. Не, сериозно, ще я имам предвид. И ти също я потърси. Във вашия зелен канал влиза повече информация, отколкото при нас. А ако не се появи — прати ни снимка или словесен портрет, разни там бенки, ако има такива. За опознаване.

Куманин се притесни. На времето всички Надини бенки бе нацелувал, и сега, като си представи Надя в моргата за опознаване, лежаща на студената маса, усети пристъп на гадене. Поради характера на службата му, в КГБ рядко му се случваше да се сблъсква с трупове, но никакви емоции при това не изпитваше. А сега му призля само от мисълта.

Под влияние на разговора с Рагозин, Куманин си помисли да се обади на някои Надини приятелки, чиито телефони знаеше, но се отказа. Ако Надя беше при приятелка или, да кажем, при приятел, то непременно щеше да се обади в къщи. Отношенията в семейството й бяха добре известни на Куманин. Надя просто обожаваше родителите си и не би могла да ги накара така да се тревожат. Щом не се е обадила до сега, значи или е загинала, или е в безсъзнание, което е малко вероятно. Тя си носеше документите и ако беше попаднала в някоя болница след нещастен случай или престъпно нападение, оттам непременно щяха да съобщят за това в Градското управление на МВД. Най-вероятно е да е жива и здрава, но да не може да се обади, и това е много странно. Ако тя е, да речем, арестувана направо на улицата, то следователите от прокуратурата и милицията, даже от КГБ, разрешават веднага да се обадиш в къщи на близките си, или пък се обаждат те самите. Не веднага, но в течение на три-четири часа непременно. Има, разбира се, и изключения, когато фактът на ареста на едно или друго лице заради интересите на следствието трябва да се запази в тайна. По този начин арестуваха на улицата Пенковски, Поляков, Павлов, Третяков. Но това бяха многоопитни шпиони, разровили до дъно всички държавни и военни тайни на Съветския Съюз. По този начин арестуваха един главатар на банда убийци, като го „пипнаха“ от влака още на гарата при пристигането му в столицата. А Надя? В какво може да я обвини директорката? Най-многото в кражба на детски храни. Дори и да беше така, дори да бе откраднала годишния резерв детски храни за цяла Москва и Московска област, то щяха да я арестуват в службата, непременно щяха да я откарат у дома за провеждане на обиск, а оттам щяха да я закарат в изолатора за временно задържане. Може ли Надежда да е извършила нещо такова, че да я хванат на улицата като Пенковски? Непостижимо. Може би са я примамили по пътя за интерната, а после са я убили или отвлекли? И за какво?

Вярно, статистиката на столичните престъпления фиксира всякакви случаи, включително „редки“, от типа на „разчленяване“. Например, на спирката до една жена се доближава детенце и казва: „Леличко, затвориха ни детската градина. Мама е на работа, а аз не мога да си отворя вратата. Моля ви, отворете ми. Живея в ей онази къща.“ Жената отива, отваря вратата. Тогава в апартамента я вмъкват родителите на детенцето, убиват я, събличат я, разчленяват я, разполагат останките й по разни чанти и ги отнасят по автоматичните гардероби на различни гари. А парцалките й продават. Но подобна екзотика се случва в Москва веднъж на пет или седем години, не по-често.

Не, никакво логично обяснение за изчезването на Надя не можеше да се намери. Надя излизаше от къщи около седем и половина сутринта, когато беше вече светло и улиците бяха пълни с бързащи за работа хора. Спирката на тролея, с който Надя стигаше до метрото, се намираше практически срещу къщата й. До метрото имаше три спирки. После още три спирки трябваше да мине с метрото, без прекачване, и малко да повърви пеша — от метрото до интерната имаше не повече от двеста метра. Пътят минаваше по булевард, винаги много оживен.

Куманин си спомни, че по пътя от метрото до интерната има няколко будки. Едната — „Съюзпечат“ — се намираше на около двадесет метра от спирката на метрото. Малко по-нататък имаше будка за цигари, украсена с емблемата на фирмата „Ява-Москва“, а по-нататък — плод-зеленчук. И почти до самия интернат се бе свила будката на Московски градски справки. Ако с момичето нещо се е случило, то най-вероятно е станало точно на този отрязък от пътя. Утре ще трябва да обиколи тези будки, да покаже снимката на Надя и да поразпита хората. Може някой да я е видял. В наше време нищо не може да се направи незабелязано, винаги ще се намери някоя скучаеща до прозореца бабичка, понякога даже с бинокъл, способна да провали плановете на всички престъпници и органи.

Ако утре генерал Климов не се появи в управлението до обяд, реши Куманин, във втората половина на деня той ще се заеме с частно разследване. Не се реши да се обади още веднъж на родителите на Надя. Ако Надя се беше прибрала вкъщи или беше се обадила отнякъде, те сами щяха да му съобщят.

Като хапна за вечеря купените в бюфета сарфалади и пийна чаша айрян от пликчето, Куманин отново си препрочете обяснението на директорката на интерната и погледна снимката на Альоша Лисицин.

Той все още не можеше да се отърве от впечатлението, че вече някъде е виждал това момче, но къде? „Какво ли толкова са сторили родителите му, та цяла бригада от КГБ да дотърчи в интерната и да грабне оттам това дете, тъй като самото момченце на такава възраст нищо не може да е сторило.“

Факта, че сред пристигналите в приюта сътрудници е имало милиционер, Куманин не вземаше предвид — той самият си имаше в кабинета за всеки случай милиционерска униформа. При известни обстоятелства тази униформа действа на хората успокояващо и това позволява на цивилните сътрудници да си вършат работата спокойно.

И какво значи „момчето не помни родителите си“? Детето може и да не ги помни, но милицията трябва все нещо да е установила?

„Може да се наложи да отскоча при колегите от Ростов Велики, където са намерили детето, и да науча подробности за появяването му на Ярославското шосе.“

Скоро след полунощ Куманин се тръшна да спи, като реши, че утрото е по-мъдро от вечерта.

Насън видя Надя с дете на ръце. Тя стоеше с гръб към него, главичката на детето лежеше на рамото й. Куманин не виждаше лицата им, но съобрази, че Надя носи на ръце именно Альоша Лисицин. Сергей я извика, но тя не реагира, тогава той изкрещя „Надя!“, но тя бавно мина през стената и изчезна. Куманин се хвърли към стената, като се мъчеше да намери врата. Мяташе се покрай стената, опипваше я с ръце, но не намираше изход. Обзе го паника. Помещението, което отначало изглеждаше голямо, се превърна в малка стаичка. Стените го притискаха. Струваше му се, че ей-сега ще го смажат. Той закрещя насън и се събуди.

Светещите стрелки на будилника показваха пет и половина сутринта. Куманин лежеше на гръб и гледаше сивеещия правоъгълник на прозореца.

„По дяволите! Как можа вчера да не се досети? — Надя са я прибрали хората на Климов. Нали им трябваше педиатър за детето!

Но защо именно Надя? Първо, тя вече е работила с Альоша Лисицин и доста добре го е познавала като възпитателка и лекарка. Това им е позволявало да минат без нови хора, които да въвеждат в ситуацията. Това, че Климов не е в Москва, абсолютно нищо не означаваше. Той принадлежеше към тези хора, които и от гроба могат да дават разпореждания на подчинените си.

Второ, Надя е «идеална находка». Неомъжена, свои деца няма. Има родители, но те могат неочаквано да изчезнат или да се споминат, както стана, да кажем, с родителите на стрелялия по Брежнев (по лична заповед на генерала от КГБ Цвигун) лейтенант Илин. Оформя се много интересна картина. Догадките биха могли да направят чест на дедуктивните способности на майор Куманин, ако можеше да отговори на въпроса кой стои зад всичко това? Защо бригада от КГБ арестува в интерната петгодишно дете, а след това посред бял ден отвлича в центъра на града възпитателката му?“

Без отговор на тези въпроси (а отговор нямаше) цялата построена от Куманин логическа верига изглеждаше като забавна приказка, не повече. Ако я разкажеше на някого, всеки би му задал въпроса: „А за какво им е притрябвало детето?“

Едно време съществуваше съкращението ДВН — Деца на Враговете на Народа — в които влизаха деца до дванадесетгодишна възраст. От дванадесет нататък гражданинът на СССР подлежеше на пълна наказателна отговорност, чак до разстрел.

Имаше и друго съкращение — ЧСВН — Членове на Семейството на Враговете на Народа.

Да, но дори ДВН-овците, ако вече се намираха в приютите и домовете за приютяване на деца на НКВД, никой не ги закачаше, като ги оставяше да израстат до възрастта на пълна наказателна отговорност. Вярно е, че понякога там ДВН-овците умираха за месец-два като мухи през ноември, но това вече си бяха престараванията на началниците по места.

А сега? Нима партията има такива врагове, че трябва да се вземат подобни мерки дори срещу малолетните им потомци? И после, ако е така, защо за арестуваното дете да се търси персонален педиатър. „Добре — въздъхна Куманин, — ще видим. Човек може да изчезне безследно в Москва само ако никой не го търси. В противен случай все ще се намерят някакви следи.“

Той стана, взе душ, направи двадесет лицеви опори на пода, после по навик, създаден му от баща му от детство, старателно си оправи леглото, облече се и преди да отиде на работа още веднъж се обади у Надя. Телефона вдигна баща й, Николай Кузмич:

— През нощта на Лидия Фьодоровна й стана лошо. Викахме бърза помощ, сложиха й инжекция. Сега спи. Серьожа, не би ли могъл, ако имаш време, да наминеш днес у нас? Трябва да поговорим.

Куманин обеща. После набързо си свари кафе, изпи го без особено удоволствие и отиде на работа.