Игор Бунич
Синдромът на Николай II (19)

II

В неделя Куманин обичаше хубавичко да се наспи, но сега нагласи будилника на пет и половина, за да успее да отскочи до бензиностанцията да зареди, да стигне до село Нефьодово, да открие Феофил Пименов и още същия ден да се прибере в Москва. Той си правеше план да пристигне в понеделник на работа, както се полага, в девет нула нула — ако случайно Климов се върне.

Симферополското шосе започваше да се нажежава, въпреки че още нямаше много коли. Прекрасните подмосковни гори ту се доближаваха плътно до сивата лента на шосето, ту се отдръпваха, разкривайки промишлено-аграрния пейзаж на Подмосковието: полета, засадени с картофи, димящи комини на някакви заводи и ТЕЦове, унили селца и вилни зони, поразяващи с мизерността на мушамените си покриви. От време на време срещу Куманин изръмжаваха жълтите „Икаруси“ на извънградските рейсове, които изпреварваха колата му или се разминаваха с него. Готвейки се за днешното пътуване, Сергей за малко да реши да използва един от тях, но се отказа от тази идея. Междуградската автогара беше прекалено далеч от дома му, за времето, за което щеше да стигне до нея, можеше да измине половината път до Серпухов. При това той обичаше да кара кола, и сега, при спуснато стъкло на прозореца, се наслаждаваше на утринната прохлада. Не мислеше за нищо. Радиото беше настроено на вълните на станция „Маяк“, която предаваше музика из оперети, което допринасяше той да се отпусне напълно. Петминутните новини звучаха като фон и не достигаха до съзнанието му.

Гората отново доближи пътя и Куманин с известно учудване видя пред себе си закрит зелен фургон, явно военен тип. Той се увери в това, като се доближи — на номера на фургона имаше военна маркировка като буквата „Т“, обградена с бял триъгълник. Сергей намали скоростта. Фургонът бе заел почти цялото платно и беше невъзможно да се заобиколи. Да излезе в ивицата на отсрещното движение му пречеше непрекъсната осова линия, появила се съвсем не на място именно в този участък на шосето. Куманин изруга и се помъкна бавно подир фургона, като се надяваше, че пътят скоро ще се измъкне от тази горска теснина и някъде ще се разшири, и там ще може да изпревари „боеца“. Неочаквано фургонът включи десен мигач и започна тежко да завива в открилия се между дърветата асфалтиран път, който тръгваше перпендикулярно от шосето и потъваше някъде в гората. Завоят беше украсен със знак „влизането забранено“ с внушителни размери, а над пътя надвисваше стъклена будка на КАТ, край която имаше две милиционерски „газки“ и мотоциклет с кош.

Куманин забави скоростта, за да пусне фургона да мине. Широкоплещест катаджия с капитански пагони и мрачно лице с величествен жест на палката му нареди да продължи пътя си, което и стори Куманин. „Но защо на такова място, където няма дори банкет, са сложили пост на КАТ?“ — помисли си той, но си спомни знака „забранено“ на завоя и се досети, че това е просто замаскирана като КАТ охрана на някакъв военен обект. Някъде по-нататък сигурно има още един пост с бариера, раирана будка и войници.

На Куманин няколко пъти му се беше случвало да ходи в такива обекти, които понякога се оказваха цели неотбелязани на картата градове. В правотата на догадката си Куманин се убеди, когато след около три километра по шосето, изскочило от гората, току насред картофените полета видя още един, не по-малко внушителен, пост на КАТ. На асфалта се припичаше под слънцето трактор с ремарке, а в кабината му, с глава на волана, шофьорът или спеше, или се опитваше да изтрезнее.

Затъпелият от жега и скука сержант с повелителен жест, характерен за провинциален катаджия, нареди на Куманин да спре. Сергей искаше по чекистки навик да игнорира тази заповед. Младоците от КГБ, пък и не само те, обичаха да си правят рали с катаджиите, а когато разярените инспектори от КАТ успяваха да победят в „състезанието“, те им пъхаха под носовете удостоверенията си и ги обвиняваха, че са провалили изключително важно и съвършено секретно задание, като ги заплашваха, че ще ги изгонят от работа и ще ги дадат под съд. След това лицата на милиционерите ставаха сиви или бели, което и беше наградата в подобни състезания.

КГБистите, от караулните прапоршчици до генерал-полковниците, се самоутвърждаваха по такъв начин. Обаче понякога на катаджията му стигаше куражът да състави акт за пътно хулиганство и да го прати на Лубянка — такива случаи, макар и рядко, но имаше. И началството посмъкваше самочувствието на подчинените си, като раздаваше мъмрения и заплашваше с уволнение. След като подобни шегички доведоха до сериозни пътно-транспортни произшествия с човешки жертви, последва заповед, според която се разрешаваше „да се задържат на общо основание сътрудниците на КГБ, злостно нарушаващи правилника за движение по пътищата“. Буквално седмица след това катаджиите задържаха на Ленинградското шосе бригада на КГБ, която отиваше да прави обиск, и при това съставиха акт, че всички в нея са пийнали. Работата едва не стигна до стрелба. Докато двете страни се разправяха кой е прав, кой е крив, времето беше пропуснато и операцията се провали. Катаджиите заплашваха, че ще се оплачат в ЦК, командирите на подразделения от КГБ призоваваха подчинените си да не се разправят с „ченгетата“, а ръководството на МВР убеждаваше сътрудниците да не закачат чекистите. Двете наказателни служби на СССР, произхождащи, както арабите и евреите, от общ „авраамов“ корен, се отнасяха едни към други с недоверие и презрение, прерастващо понякога в открита враждебност. В крайна сметка трябваше да отменят онази заповед.

Този път Сергей спря колата и излезе, като с удоволствие се разтъпка. Сержантът нацупено измърмори:

— Документите на колата и книжката!

Куманин му подаде удостоверението си. Със същото нацупено изражение на лицето сержантът отдаде чест:

— Продължавайте!

— Далеч ли е до Нефьодово? — попита Куманин.

— Към три километра — изръмжа сержантът, обърна се и отиде при мотоциклета си.

След няколко минути Куманин видя край шосето килната и избеляла табелка с посивели от мръсотия букви: „Нефьодово“.

Нефьодово се оказа доста голямо селце, ако се съди по едно — и двуетажните къщи и двете обезглавени доста старинни църкви. На централния площад, както в повечето селища, се намираха бакалия, поща и автобусна спирка. На стълба вместо табелка с номера на автобуса имаше обявление, изписано на парче шперплат, което известяваше на местните жители, че по „технически причини“ до 1 август автобусите от Серпухов до Москва няма да спират в Нефьодово.

Край бакалията се тълпяха хора. Насред площада, каталясали от жега, спяха няколко бездомни кучета. Група младежи бе застинала на седалките на моторите си край входа на бакалията в очакване на нещо. Цареше патриархална тишина.

Куманин спря колата. Край него мина мъж на неопределена възраст, небръснат и с изцапани панталони. Той явно се насочваше към бакалията. Сергей открехна вратичката на колата и попита:

— Градски, кажи, къде се намира Прелезът на Комунарите?

— Кво? — Мъжът тъпо изгледа Куманин. — Какви комунари? Кво искаш?

— Улица на Комунарите търся — търпеливо повтори Куманин. — Къде се намира, как да стигна дотам?

— Улица ли? — повтори мъжът. — Тъй кажи де, че улица ти трябва. Близко е. Ей по тази улица тръгни до куманинския приют — той е баш на ъгъла на Комунарите.

— Какъв приют? — Сергей помисли, че му се е счуло. — Как го нарече?

— Куманинския — с раздразнение повтори човекът, като поглеждаше с нетърпение към бакалията, — едно време е имало приют, а сега там е нашето районно, изтрезвителното и арестът… — и продължи по пътя си.

— Но защо да е „Куманински“? — подвикна подир него Куманин. Онзи се обърна:

— Ами то при нас всичко е куманинско. Селото тук се казвало Куманино, едно време, е-е, при оня, как беше…

— При царя — подсказа Куманин.

— Аха! — съгласи се минувачът и твърдо взе курс към бакалията.

Куманин замина в посоката, която му бе показал човекът, и бързо стигна до сградата на „куманинския приют“.

Някога това е било едноетажна къща с вградена църква, която, разбира се, бяха разрушили и бяха надстроили още един етаж. Големите прозорци на първия етаж сега бяха заградени с решетки. На площадката лениво пушеха двама милиционери. Малко встрани от официалната табела „Участък на МВР при селсъвета“ се разполагаше малка, но ясно различима паметна плоча. Без да излиза от колата, Куманин прочете: „В тази сграда през декември 1917 година болшевикът Нефьодов А.М. е организирал първия отдел на ВЧК в Серпуховски район.“ Значи затова, разбра Куманин, селото се нарича Нефьодово, но защо преди това се е наричало Куманино? Ще трябва да разбере.

На стената на бившия приют, точно между милиционерската табела и паметната плоча, беше написано с бяла боя: „Комунарите, 21“. Куманин продължи да кара по улицата, да търси номер 5. Ако не се смята бившия приют, всички останали къщи по улицата на Комунарите бяха дървени, с различна степен на запазеност, всички кой знае защо със светло-зелен цвят, като войнишки палатки.

номер 5 се оказа на самия край на улицата, която допираше до гората. Беше заобиколен от дървена ограда, зад която се виждаха цветна леха, няколко лехички и храстчета френско грозде. Вътре в двора някакъв дългокос брадат тип цепеше дърва и ги подреждаше на куп.

Сергей Степанович обърна колата на пътя, доближи до мостчето над канавката, което водеше до портичката, и спря. След няколко минути той вече влизаше през отворената портичка, като предизвикателно подрънкваше с ключовете от колата.

Брадатият беше престанал да цепи дърва още щом видя спрялата пред портичката кола и замръзна с брадвата в ръка, гледайки напрегнато и с любопитство приближаващия се Куманин.

— Какво търсиш? — поздрави той не много любезно.

— Вие ли сте Пименов Феофил Пименович?

— Да речем — отговори брадатият, като потупваше със задната част на брадвата по дланта на лявата си ръка.

— Тук на ъгъла на вашата улица — сухо произнесе Куманин, — се намира милиционерският участък. Вашата червена кола ще намерим после, а сега само ще оформим, че сте задържан — вие сте извършили квартирна кражба с взлом вчера вечерта в Москва. Стягайте се.

— А не се ли страхуваш — запита Феофил, — че ей сега ще те благословя с брадвата по кратуната? Нахлуваш ми в двора, че и заплашваш.

— Не се страхувам — призна Сергей. — Мисля, че ще ви стигне умът да не го правите. Брадвата може да се превърне във веществено доказателство, та после цял живот като си спомняте за него да си хълцате. Пък и да ви я отнема е работа за секунди. Да ви демонстрирам ли?

— Няма нужда — глухо произнесе Феофил и заби брадвата в дръвника. — Може ли да предупредя майка си?

— Ако не възразявате — усмихна се Куманин, — ще дойда с вас. Не ми се иска да се гоним по тукашните градини.

Феофил не отговори нищо и те заедно влязоха в къщата.

— Мамо — обърна се Феофил, — ще ида за малко до Москва. Тука дойде един другар…

От съседната стая излезе стара жена на около шейсет и пет години, тежко стъпваща с болните си крака. Тя хвърли поглед към Куманин и спокойно запита:

— Пак ли те прибират? Да ти приготвя ли топли дрехи и храна?

Честно казано, Куманин не знаеше какво да прави с Феофил по-нататък. Да го кара в Москва? Но къде и при кого? Фактически Куманин беше потърпевш и по закон трябваше да извика милиция за квартирната кражба, да напише заявление, да посочи заподозрения и да чака резултатите от следствието. Той нямаше право да задържа Пименов сам и прекрасно разбираше, че всъщност, използвайки както обикновено пълното юридическо невежество на съветското население, той само иска да го сплаши, за да измъкне от него повече сведения. Сега Куманин реши да откара Феофил в местния милиционерски участък, за да почувства той вината си, да поговори с него в кабинета на местния началник, като изпрати последния (ако той си е на мястото) да изпуши една цигара на улицата. Беше си подготвил и последното сакраментално изречение: „Засега си идете у дома. Когато ни потрябвате, ще ви извикаме.“

Затова Сергей продължаваше да стои на вратата, без да казва нищо, и се стараеше да не гледа нито към обърканото лице на Феофил, нито към майка му, която стягаше за синчето си багаж и провизии в една раница. Той малко се учуди, че жената не занарежда, не започна да задава въпроси, сякаш не я интересуваше къде и за колко време така неочаквано откарват сина й, и какво в края на краищата е сторил.

Едва по-късно Куманин научи, че Клавдия Ивановна — така се казваше майката на Феофил — имаше в това отношение голям опит: пет ареста на мъжа й, арест на по-големия син, който така и не се върна от лагера, и два ареста на самия Феофил. И това без да се броят десетте години, които самата тя беше прекарала в лагер. Добре че не зададе никакъв въпрос, защото блъфиращият Куманин нямаше да знае какво да отговори.

— Ами да тръгваме тогава — каза Феофил и се обърна към майка си, — ти не се притеснявай, мамо, това е някакво недоразумение…

Старицата нищо не отговори, само поклати глава и въздъхна. „Ама че гад! — помисли си Куманин. — Пъха се в чужда къща с монтьорски лост, а ще ми приказва за недоразумение.“

— Впрочем — каза той, — вземете и дисертацията на Шестакова, ако обичате. И да тръгваме.

— Откъде накъде решихте, че е при мен? — промърмори Феофил.

— Хайде да не си губим времето — намръщи се Куманин, — не ме вземайте за глупак. Вие сте оставили в дома ми толкова отпечатъци от пръсти, че по-добре направо да си бяхте оставили паспорта. Вземайте дисертацията и да тръгваме! Да не искате да ви направя обиск със свидетели. При това, ако вземем да търсим дисертацията, може още много интересни неща да намерим. Как мислите, Феофил Пименович?

— Слушайте — отвърна Феофил, — за какво ви е тази дисертация? Надя Шестакова е пред прага на фундаментално откритие в областта на психиатрията. Ако попадне при вас, тя ще изчезне във вашите мазета, както десетки други погубени автори заедно с трудовете им. Нали сте арестували Шестакова. Оставете поне работата й, за да може да бъде довършена докрай.

— Защо решихте, че сме арестували Шестакова? — прекъсна го Куманин.

— А къде се е дянала? — с въпрос отговори на въпроса Феофил.

— Искам да разбера това от вас — каза Куманин, — Надявах се да заваря тук и вас, и нея. Тя е идвала тук, нали?

— Идвала е, и неведнъж — потвърди Феофил, — но къде е сега, не знам, повярвайте ми. Нали сте съученикът на Надя, който работи в КГБ. Казвате се Куманев, нали? Надя ми е разказвала малко за вас.

— Куманин — поправи го майорът от КГБ. — Куманин. Сергей Степанович.

Той забеляза, че майката на Феофил го погледна някак си странно, сякаш той не беше представител на властта, който откарва сина й в затвора, а любопитен екземпляр. Куманин се притесни.

— В края на краищата — каза той с раздразнение, — аз взех тази дисертация от Лидия Фьодоровна, за да се запозная с нея и смятах да я върна. Ако толкова ви трябваше, можехте просто да ми се обадите по телефона, и аз, със съгласието на Надината майка, разбира се, щях да ви я предам. Вместо това вие решихте да влезете в дома ми с взлом посред бял ден. Помислихте ли в какво идиотско положение ме поставяте пред родителите на Надя? Впрочем, защо не отидохте лично, ами изпратихте някакъв приятел, който да иска адреса ми от Лидия Фьодоровна?

— Страх ме беше да не се разкрия — честно си призна Феофил. — Съдете сами: първо цяла бригада от Лубянка грабва Альоша Лисицин. Надя казваше, че ще се опита нещо да изясни, защото има там познати, явно е имала предвид вас. После самата тя изчезна. На следващия ден се явявате вие и изземвате дисертацията й. Исках да спася това, което беше възможно — дисертацията. Разбира се, не можех и да предположа, че така бързо ще ме засечете. Смятах, че вие изобщо не знаете за мен…

— Можете ли да ми обясните — попита Куманин, — какво значи всичко това? Какво толкова е това момче, заради което се вдигна целият този шум? Честно да ви кажа, съвършено ми е неизвестно дали е арестувана Надя Шестакова или не е. За това може само да се гадае. Подобно предположение може да ни отведе много далече по грешен път…

— Вие така, на вратата ли ще стоите? — намеси се в разговора Клавдия Ивановна, като продължаваше да разглежда Куманин. Сергей усещаше върху себе си любопитния й поглед и нервничеше, без сам да знае защо.

— Заповядайте в стаята — продължи тя, — и си говорете там ако ще до сутринта.

Феофил въпросително погледна Куманин, който за миг се замисли, а после махна с ръка:

— Добре, ще поговорим тук, у вас.

Стаичката на Феофил се оказа малка, не повече от десет квадрата. Прозорците гледаха към храстите с касис. Очевидно на фона именно на тези храсти се бяха снимали някога Надя, Феофил и Альоша Лисицин.

В стаята имаше маса, украсена с настолна лампа със самоделен абажур. На стената висяха няколко полици, на които проблясваха с ярките си корици книги на западни езици, най-вече, доколкото Куманин можа да разбере, по психиатрия и физиология. Имаше стара снимка на свещеник с расо и кръст на гърдите, а малко по-нататък — ярка картина в народен стил, на която голям кораб в резултат на страшен взрив потъваше в морската бездна, вирнал кърмата нагоре. Мънички фигурки на хора скачаха зад борда и се мятаха безпомощно сред вълните. В центъра на картината двама яки ангели, разперили лебедови криле, мъкнеха някакъв с морска униформа, както дивите гъски от приказката мъкнат Иванушка.

— „Дантон“? — попита Куманин, като усети напрегнатия поглед на Феофил.

— Не, не е „Дантон“ — въздъхна Феофил, — това е „Петропавловск“. Дядо ми е служил на него и се е спасил по чудо, след което станал свещеник. Семейна реликва. Той сам я е купил в Москва на пазара.

Куманин се доближи и видя, че отдолу на картината с букви, стилизирани като старинни славянски, пише: „Коварното потопяване от японците на броненосеца «Петропавловск» и чудесното спасение на Великия Княз Кирил Владимирович“. Сега стана ясно, че ангелите носеха тъкмо Великия Княз Кирил.

— Да, да — рече Куманин с известно смущение, — чувал съм за това. Там още някакъв известен човек беше загинал…

— Художникът Верешчагин — подсказа Феофил, — и адмирал Макаров.

— Кирил Владимирович май после в емиграция е станал основен претендент за престола, а сега е синът му, Владимир Кирилович. Колко години са минали, а те все не искат да се признаят за победени, надяват се на нещо — Куманин с искрен интерес разглеждаше картината. — Казвате, че дядо ви е служил там. А какво е станало после с него?

— След спасението си от „Петропавловск“ — отвърна Феофил — е станал свещеник. Тук е било голямо село с три църкви. През 1918 година са го убили.

— Кой? — запита Куманин.

— Вашите — спокойно рече Феофил. — ВЧК. Тук пристигнал злобният параноик Нефьодов, бивш криминален престъпник. Февруарската революция го освободила от затвора. Пристигнал вече в качеството си на упълномощен от ВЧК. По негова заповед в околните села арестували всички свещеници, търговци, учители, офицери, та чак до колежките регистратори. Откарали ги в Серпухов, натоварили ги на два шлепа и ги удавили в Ока. Едно време беше забранено даже да се говори за това, а сега в местния вестник „Знамето на Илич“ бяха публикували цяла статия на тая тема: „Серпуховската трагедия“.

— Времето е било такова, — въздъхна Куманин. — Революционният пролетариат се е избавял от чуждите класи…

— Значи, вие сте същият този полковник Куманин — неочаквано попита Феофил, — за който говориха по радио „Свобода“ като за човека, който създава под защитата на КГБ антисемитски и националистически организации?

— Майор съм, а не полковник, — поправи го Куманин, — а вие често ли слушате „Свобода“?

— Нима е забранено? — заинтересува се Феофил.

— Не, разбира се — отговори Куманин, — но свидетелства за много неща. За моралния облик, например, за враждебно отношение към всички ценности на нашето общество. Та вие знаете, че тази станция е рупор на ЦРУ.

— При все това — забеляза Феофил, — искам да използувам случая да ви предупредя, че се занимавате с опасна работа — разрушавате страната. Вие разбирате ли това?

— Само недейте да ме поучавате — възмути се Куманин, — и недейте да се грижите за страната. Вие не приличате особено на патриот, извинявайте за откровеността. Нямам никакви намерения да обсъждам с вас подобни въпроси. Ако още не съм ви предал на милицията, то е защото и аз, както и вие, искам да намеря Надя Шестакова. Затова исках по-подробно да проуча дейността й и да изясня въпроса с това момче, Альоша Лисицин. Можете ли повече или по-малко разбираемо да ми обясните този феномен?

Феофил малко помълча.

— Страхувам се, че нищо няма да разберете — каза той най-сетне.

— Ами разкажете ми го популярно — Куманин се настани на коравата табуретка. — Разкажете, а аз ще ви слушам. Ще видим дали ще разбера или не.

— Вярвате ли в Бог? — неочаквано попита Феофил. — Впрочем, защо ли ви питам. Разбира се, че не. Та това нали противоречи на моралния облик на строителя…

— Недейте да се правите на палячо — прекъсна го Куманин, — какво значение има вярвам ли в Бога или не, нали ви зададох въпрос за вундеркинда?

— Решаващо — възрази Феофил. — Едно е да разглеждате човека като Божествено създание, друго е да гледате на него като на еволюирало животно, появило се поради мутация на целакантовите риби. Вие Библията чели ли сте, ако не за друго, поне покрай служебните си задължения?

— Сметнах за ненужно да си задръствам главата с еврейски митове — призна Куманин. — Митовете са си митове. Човек не може да ги приема насериозно. Почти нито едно от положенията на Библията не е потвърдено нито от историческата наука, нито от археологията.

— Ако се разглежда Библията като историческа хроника, може и така да е — съгласи се Феофил, — но ако се разглежда тази Книга като сборник съвети и предупреждения, то нейното значение е изключително голямо.

— Например? — заинтересува се Куманин.

— Например, да вземем легендата за Вавилонската кула — продължи Феофил. — Глупаво е тя да бъде разглеждана от гледна точка на историческата достоверност. Дали наистина са строили такава кула или не? Кого го интересува това? Важно е друго: тази легенда е предупреждение от Господ. Той ни казва: „Не стройте кула до небесата, никога няма да можете да я построите. Ако проявявате упорство да я строите, ще престанете да се разбирате помежду си, ще въстанете един срещу друг, кулата ви ще рухне и ще ви погребе всички под руините си.“ Сега погледнете до какво доведе строителството на вашата кула до Небесата: ние двамата сме руснаци, на почти еднаква възраст, но не се разбираме помежду си. А кулата вече застрашително се люлее и всеки момент ще рухне.

— Вие не толкова Библията сте чели, колкото сте слушали „Свобода“ — измърмори Сергей, като си спомни, че Феофил е регистриран към психодиспансера.

— Или — без да го слуша, продължи Феофил, — вземете книгата на Естер, където се описва историята на вавилонския плен на евреите. Вие сигурно я знаете. Мисля, че една от подведомствените ви организации дори публикува специална брошура, в която на основата именно на този текст се доказва жестокостта и вероломството на евреите.

— Вие сигурно имате друго тълкувание? — уморено попита Куманин, на когото тази празна дискусия вече доста беше омръзнала. — Според вас евреите са невинни жертви. Те впрочем са разпнали и вашия Христос, а вие ги жалите.

— Не тях жаля, а страната ни — възрази Феофил, — книгата на Естер не дели никого на жертви и палачи. Тя предупреждава: не влизайте в конфликт с евреите. Всяка борба с тях ще свърши с това, че ще се убивате един други и ще разрушите собствената си страна. Вече колко много примери има в историята, от Римската и Испанската империя до Русия и Германия, а вие пак се стараете да настъпите все същото гребло.

— Вие пак си дойдохте на приказката — недоволно каза Куманин. — Да не би да искате да кажете, че Съветският Съюз ще се разпадне, защото се борим последователно с ционизма като с форма на расова дискриминация, осъдена от ООН.

— Аз просто съм сигурен в това — отговори Феофил, — особено след като Господ удари Чернобилската камбана и звездата падна в Полин.

— Вие регистриран ли сте в психодиспансера? — попита Куманин.

— С ваша помощ, — зло отвърна Феофил, — след като ме изпратиха на принудително лечение в лудницата.

— И правилно са направили — рязко каза Куманин. — Вашите разсъждения не са толкова опасни, колкото безумни. Впрочем, хайде. Вие пак отплеснахте разговора настрана…

— А вие никога ли не сте помисляли — прекъсна го Феофил, — че някаква вражеска специална служба е проникнала във вашите редици и с вашите ръце окончателно унищожава страната ни, след като я е натикала насила в средновековието?

— Слушайте — спря го Куманин, — вече ви казах, че нямам намерение да обсъждам подобни въпроси. Мисля, че трябва пак да изкарате курс на лечение и мога да се погрижа това да стане. И моля ви, не засягайте повече глобалните проблеми. Дойдох тук не за да слушам вашите разсъждения за спасението на родината. Говорехме за Альоша Лисицин, и вие искахте да ми съобщите какво знаете по този въпрос.

— Аз тъкмо това се опитвам да ви обясня — отвърна Феофил, — но вие някак си болезнено реагирате на всяка моя дума. Ако искате да се ориентирате във феномена на това момче, бъдете търпелив, изслушайте ме и се опитайте поне нещо да разберете.

— Добре — съгласи се Куманин, — говорете.

— Ако бяхте чели Библията — продължи Феофил, — щяхте да научите, че когато Господ е създал човека, светът вече е бил населен с разумни същества.

„И такива неща е дърдорил на студентите си по време на лекциите — помисли си Куманин, — какъв ужас!“ Но се сдържа и попита:

— И какво следва от това?

— Следва, — отвърна Феофил, — че човекът не е нито единственият, нито най-висшият представител на разумния живот…

— Извинете ме — каза Куманин, — но това вече е чиста фантастика. Разбира се, може да се предположи, че някъде в космоса, на далечните звезди съществуват цивилизации, значително надминаващи по развитие нашата, човешката…

— Но аз не за това говоря — възрази Феофил, — не за космоса. Говоря за нашата малка Земя, на която човекът не е представител на висшата форма на разумен живот…

— А какъв е тогава? — Куманин реши да издържи всичко докрай.

— Той е една от формите на разумен живот — с търпението на професионален педагог обясни Феофил, — една от формите, при това не единствената и не най-високата.

— А каква е тази по-висока форма? — заинтересува се Куманин. — Мравките, рибите или може би цветята?

— В оригинала на Библията — продължи Феофил да просвещава Куманин, — има такова понятие „хоел“, което означава на староеврейски „невидимият свят около нас“, населен с духове, ангели и демони. Тъй като ортодоксалната наука никога не е разглеждала сериозно подобни въпроси, принудени сме да ползваме религиозна или митологична терминология. Древните обаче са знаели за съществуването на този свят и доста често са контактували с обитателите му, които условно може да се нарекат „ултрасъщества“.

При превода на текстовете на Библията от староеврейски и арамейски на гръцки и латински са били направени огромно количество грешки, най-вече поради липсата на съответни понятия в гръцкия и латинския речник и, разбира се, поради известна разлика в светогледа на евреите и на средновековните християнски философи. В крайна сметка при превода на Библията са били допуснати множество грешки, към средата на XVI век са били забелязани повече от осемстотин разночетения. В частност, староеврейската дума „хоел“ се превръща в „хел“, което означава „Ад“. Първоначалният смисъл на текстовете е бил загубен. Постепенно сведенията за невидимия свят, който ни обкръжава, и неговите обитатели започват да избледняват, после да изчезват, отделни факти получават примитивно-църковна трактовка или тясноматериалистическа, което е още по-лошо. А има много сведения, че нашият свят, да го наречем „видим“, и другият, „невидимият“, свят са свързани с многобройни канали, тъй като ние — това са те, но на по-ниско стъпало на развитие. Затова „те“ внимателно ни следят и според силите си се опитват да ни вразумят и предпазят от грешки. Обаче връзката е много сложна и несигурна.

— И защо? — учуди се Куманин. — Ако ултрасъществата са такива печени, какво им струва да унищожат нашия свят? Щом са по-умни от нас.

— Извинявайте, майоре — възрази Феофил, — но имате много примитивно мислене: щом са по-силни, значи трябва да ни завоюват и унищожат. За щастие, не всички мислят така. Вие бихте могли, например, да унищожите всички мравки, но не го правите, напротив, грижите се за опазването им. Освен грубо насилие, вие нищо друго не можете да сторите с една мравка. Имате ли начин да й предадете някаква информация и да получите от нея отговор? Допускам, че ние все още сме повече животни, отколкото разумни същества, а „ултрасъществата“ отдавна вече са разработили средства да ни предават информация. Един от методите е използването на така наречените медиуми. Вие сигурно сте чували за спиритическите сеанси.

„Какво безумие!“ — помисли си Куманин, но нищо не каза.

— Най-често — продължи Феофил, — медиуми стават деца. Тези „медиуми“ се делят на две категории: първите работят като репродуктори, т.е. чрез тях се предава информация, вторите са по-сложни, защото пазят цялата информация за миналото, настоящето и бъдещето на нашата цивилизация. При тях са задействани тези клетки на главния мозък, които при огромното мнозинство хора спят. Достъпът до тези клетки и възможността за активизацията им биха станали научно откритие от огромна важност, способно изцяло да промени природата на човека. Надя Шестакова, доколкото ми е известно, вече стоеше на прага на подобно откритие. Никога досега дете-медиум не е било подлагано на такова прецизно научно изследване. Те или са попадали в ръцете на църквата, както Лучия от Фатима, или в ръцете на груби невежи, както Хаузер, или в ръцете на търгаши от шоу-бизнеса, както Джек Ли. А Альоша е сега в КГБ, където със сигурност ще загине.

— Значи вие смятате, че Альоша Лисицин — започна Куманин, когото от такива разговори вече започваше да го боли глава, — това момче, което вие с Надя сте изследвали…

— Неговият случай е много сложен — прекъсна го Феофил. — Така и не можах точно да определя към каква категория медиуми принадлежи и откъде се е взел. Случва се дете да бъде откраднато в момента на раждането си, а по-късно то се явява неочаквано като че отникъде…

— Слушам ви — въздъхна Куманин, — и не преставам да се чудя. Възрастен човек сте, образован, начетен, а приказвате врели-некипели. Вие нима сам си вярвате на това, което разправяте?

Феофил с тъга поклати глава:

— Нали ви казах, че нищо няма да разберете. С вашия светоглед наистина е много трудно да се разбере такова нещо, дори е невъзможно. Но нали сте чули една от касетите, а и Надя нещо ви е разказвала. Как вие сам бихте обяснили това?

Куманин сви рамене:

— Хипноза някаква. Психотропни средства. Не знам, но съм сигурен, че има просто обяснение за всичко, без да се прибягва до религиозни дивотии и мистика.

— А защо тогава вашите колеги толкова се стреснаха? — попита Феофил. — Защо взеха Альоша от интерната и къде го крият сега?

— Не знам — призна си Куманин. — Просто умът не ми стига за какво им е дотрябвал.

— Тогава аз ще ви кажа — Гласът на Феофил звънна от вълнение. — Вие не сте чули всички касети. Той говореше такива неща, от които вашите хора просто са били длъжни да се стреснат.

— Какво толкова е казал? — учуди се Куманин. — Какво може да каже петгодишно дете, за да предизвика подобна паника?

— Не ми се иска да го повтарям — каза Феофил, — особено на вас. Вие така болезнено реагирате на всичко. Ще ви кажа само, че той направи няколко прогнози, за каквито в нашата страна спокойно може да се получи присъда и продължителен лагер. И го е направил в интерната в присъствие на персонала. Разбира се, плъзнаха слухове, а може да е имало и донос, след което именно стана всичко. Аз така мисля.

— А Надя къде е изчезнала? Тя вписва ли се във вашата теория? — попита Куманин.

— За дошлия от никъде Альоша Надя беше фактически майка. Той безумно се привърза към нея. А когато е попаднал в ръцете на колегите ви, те са се оказали в глупаво положение, тъй като никой от тях не е умеел да се оправя с него. Изглежда той е настоял край него да продължава да се намира Надя и настояването му е било изпълнено…

— Настоял? — учуди се Куманин.

— Е, помолил е, ако предпочитате — сви рамене Феофил. — Макар че предполагам, че е било настояване. „Не вярвай, не се бой, не моли“ — човек да моли за нещо вас е безсмислено, а настояванията изпълнявате бързо.

Феофил цитира Солженицин, явно за да предизвика поредния пристъп на ярост на Куманин. Но сгреши, тъй като последният не беше чел Солженицин и мислеше за съвсем друго.

— Значи вие смятате, — каза той, — че просто са я арестували на улицата?

— Не мисля — отвърна Феофил. — Вероятно са й се обадили и са й обяснили положението. С други думи, оказали са й доверие, и тя е приела. В края на краищата Надя е такава съветска гражданка, както и всички ние.

— Приела е? — повтори Куманин. — Без да предупреди родителите си? Нещо не ми се вярва.

— Тук са възможни различни варианти — каза Феофил. — Много е възможно да са й обещали, че вечерта ще се прибере вкъщи, или са я помолили да донесе някакви вещи за момчето, лекарства или нещо такова. А после или са я задържали, или Альоша не я е пуснал, или тя сама не е поискала да си отиде без него. Не е изключено момчето, след като е попаднало във ваши ръце, веднага да се е разболяло или да е симулирало болест. От изчезването на Надя минаха само две денонощия. Сигурен съм, че тя по някакъв начин ще се обади, ще видите.

— Всичко това ми прилича на приказка — призна Куманин. — Отначало, право да си кажа, просто ви смятах за откачен с дребнокриминални наклонности. Сега виждам, че сте много способен психоаналитик, макар и със завихряния. Нещо от това, което ми разказахте, съвпада със собствената ми информация. Започвам да мисля, че що се отнася до Надя сте прав. Но Альоша Лисицин… Не е възможно човек да се появи отникъде. Открили са го на автобусната спирка в Ростов Велики. Няма да ме домързи да отида дотам и, повярвайте ми, много неща ще изясня: откъде се е взел, защо, кой го е оставил на спирката.

— А впрочем — попита Феофил, — никого ли не ви напомня лицето на това момче?

— Да — съгласи се Куманин, — непрекъснато ми се струва, че вече някъде съм виждал това лице, но не мога да съобразя къде.

— Той много прилича на покойния царевич Алексей Николаевич — забеляза Феофил. — Не намирате ли?

Лицето на царевич Алексей, сина на Николай II, Куманин бе видял предишния ден на корицата на книгата на Чарлз Гибс, но то не бе предизвикало никакви асоциации.

— Не, не намирам — каза той на Феофил.

Феофил стана, отиде при лавиците с книги и измъкна оттам репродукция на снимка, изобразяваща петгодишния царевич в ръцете на възпитател-моряк. Царевичът беше облечен в матроско костюмче, на главата с моряшко таке с надпис на лентата: „Щандарт“. Той сложи картинката пред Куманин на масата, а до нея — вече познатата снимка на Надя с Альоша в ръцете.

— Безусловно това не е един и същи човек — заяви екс-психиатърът с такъв тон, сякаш царевич Алексей, ако беше жив, нямаше да е днес, през 1989 година, на осемдесет и пет години, а на пет. — Альоша е много по-светъл, има друг овал на лицето. Но обърнете внимание на носа, много характерния разрез на очите и главно — на устните. Съгласете се, че има очевидна прилика.

— Престанете — болезнено се намръщи Куманин. — Вече главата ме заболя от вашите фантазии. Сега разбирам защо по времето на Андропов не са ви пратили в затвора, а в лудницата. И аз бих направил същото…

Но изведнъж, може би под въздействието на излъчването, идещо от Феофил, а може би от разговора им, Куманин видя приликата между Альоша Лисицин в ръцете на Надя Шестакова и царевич Алексей в ръцете на възпитателя. Куманин реши, че толкова му стига.

Той погледна часовника си. Беше два след обед. Трябваше да се прибира в Москва.

— Добре — каза той, — време е.

— Да идвам ли с вас? — попита Феофил.

— Засега няма нужда — каза Куманин, — когато ми потрябвате, ще ви намеря. Запишете си телефона ми. Ако научите нещо ново за Надя, обадете ми се. Има ли откъде да звънна?

— От пощата — с чувство на облекчение каза Феофил, — само че не винаги има връзка.

— Постарайте се — Куманин стана и тръгна към изхода. Вече пред колата си той попита Феофил:

— Кой е бил моят съименник, в чиято чест е наречено тукашното старопиталище? Казват, че и цялото село преди революцията е носило същото име.

— Серпуховски търговец — отвърна Феофил, — бил е много богат, пращал по Волга параходи, търгувал със сол и риба. В много околни села построил църкви, старопиталища и училища. Но живеел постоянно в Серпухов, където имало и Куманинско пристанище. Сега там отдавна няма никакво пристанище. А недалеч оттук е била вилата му — луксозно триетажно имение с колони. Виждал съм снимка в едно старо списание, май беше „Столица и имение“. Когато сте идвали насам от Москва, сигурно сте забелязали пътя вдясно, където има пост на КАТ. Това е пътят към имението.

— Запазено ли е? — учуди се Куманин.

Феофил сви рамене:

— Не знам. Там още отпреди войната има някакъв свръхсекретен институт и не пускат никого. Носеха се слухове, че изобретяват някакви невидими лъчи за сваляне на самолети. Може би къщата и да се е запазила, но в преустроен вид.

— А знае ли се какво е станало после с този Куманин?

— Удавили са го в Ока заедно с моя дядо — отвърна Феофил.

Качвайки се в колата, Куманин зададе последен въпрос:

— А как е било малкото име на тоя Куманин? Не знаете ли?

— Не знам — призна Феофил. — Майка ми може би знае. Ще разбера, ако ви интересува. Може да ви е роднина.

Куманин нищо не отговори, даде газ и замина по пътя към куманинското старопиталище.